Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (104)

Тринайсета глава
Страшната вест

Княз Георгий седеше, отпуснал глава върху дланите си и наведен над потъмнялата от старост дъбова маса в дома на поп Вахрамей. Бе заровил пръсти в прошарените си вълнисти коси и глухо стенеше. Пред него лежеше пожълтяло парче пергамент, откъснато набързо от свещена книга. За пореден път князът препрочиташе неравните редове, изписани с големите букви на познатия му почерк на княгиня Агафя:

„Ясен мой соколе, княже Георгий! Къде отлетя ти от своята лапичка, от своята лебедица? С огромно множество злите татари обградиха града от всички страни. Смъртта заплашва и мен, и децата ни, и всички хора. Остава ни само надеждата, че ти ще долетиш и ще разпръснеш всички врагове… Моля се на Спас Пречистия да ми даде радостта още веднъж да видя милите ти очи! А което е Богу угодно, то и ще се сбъдне. Пристигай…“

Притискайки към гърдите си древен меден кръст, поп Вахрамей се опитваше да ободри княза, но той не го слушаше, припомняйки си последните мигове на прощаване в преддверието; бледните, треперещи устни; бързо търкалящите се по бузите сълзи и пълните горещи ръце, прегръщащи го с трепет…

Чуха се викове:

— Къде е князът? Събуждайте го бързо!…

Княз Георгий се опомни и се ослуша:

— Кажете на княза, че татарите напират масово!…

Преобръщайки скамейката, князът скочи и изтича от къщата, като остави вратата й отворена. Кълба студена мъгла нахлуха в силно отоплената соба. С треперещи ръце поп Вахрамей облече широката си шуба, препаса се здраво с търкалящата се на пода връвчица за дърва, взе медния кръст в ръце и каза на жена си, стояща объркана с вдигнати от ужас ръце:

— Бог да те пази, майчице Олимпиадушка! Мястото ми сега е там, при войнството. Изглежда настъпи последният бой…

И, ситнейки с треперещите си от старост крака, отец Вахрамей потъна в синкавия здрач.

Княз Георгий влетя в новата си барака:

— Аргун, по-бързо ризницата и червените ми ботуши! По-бързо де, Аргун! Оседлавай дорестия!…

Князът се мяташе насам-натам, като откачаше от дървените гвоздеи оръжието си. Старият му слуга му помагаше да надене върху полушубката си ризницата си и да завърже ремъчетата й. Дотичваха дружинници, изслушваха заповедите на княза и бързаха обратно. От двора долитаха викове.

Един дружинник избута в къщата двама посинели от студа голи мужици, които се инатяха, твърдейки:

— Цто правис?! Срамотно е!…

— Вървете, вървете! Сами ще разкажете на княза…

Като се стараеше да надвика шума и възгласите на бягащите насам-натам в суматохата ратници, дружинникът се обърна към мрачния и загрижен княз Георгий:

— Виж ги, велики княже! Ето едни смели сицкари — татарите ги съблекли, а те им се изплъзнали като смоци!

— Чест и слава за тях! — каза княз Георгий. — Аргун, дай на двамата шуби и чепици!

Дружинникът продължаваше:

— Сицкарите са проследили татарите. Видели как отчаяно се е бил войводата Дорож, докато е паднал… Татарите са близко, всеки момент ще са тук…

Княз Георгий изтича на двора. Дружинниците затягаха здраво подпръга на неговия висок дорест кон. Князът се метна на седлото и с лявата си ръка, облечена в ръкавица с пръсти, опъна юздата. После я прехвърли в другата си ръка и надяна на лявото си рамо ремъка на малък кръгъл щит. Нахлупи по-ниско над веждите си позлатения си шлем.

— Ей, соколчета, готови ли сте?

Дружинниците се стичаха на бегом от всички страни, водейки конете си за юздите.

Из всички краища на бойния стан звънко звучаха рогове, виеха тръби и гърмяха малки барабани.