Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (39)

Първа глава
Старшият горянин

Саможивият и мрачен Савелий Севрюк, с прякор Дикорос^[3], живееше на брега на усамотено езеро, забутано в лоното на вековните рязански гори. На малка поляна бяха разположени дървените къщи на изселническото селище и дървеният параклис. Наоколо нагъсто растяха пищни храсти с къпини, малини и френско грозде. И поляната, и изселническото селище се наричаха Перунов бор^[4].

Старците разказваха, че тук по-рано са живели магьосници, които са се кланяли на дървени идоли. Един такъв идол, прогнил и враснал в земята, лежеше в малиновите храсти сред смърчовата гора.

Околовръст се простираха мочурливи блата и бездънни тресавища, през които притичваха само зайци по едва забележимите пътеки. Тези пътеки бяха засмукали мнозина невнимателни ловци, примамени от съблазнителните изумрудени полянки.

В изселническото селище живееха още няколко селяни-горяни. Най-близкият съсед отдясно се наричаше Ваула. Той беше мордвин и бе избягал от родината си в търсене на по-добра участ. Нисък на ръст, чернокос и сипаничав, той имаше подобна на него ниска и сипаничава жена. Помежду си те си говореха на мордовски, откъдето и дойде прякора на селянина „Ваула“ (фъфлещия). Дървената им къща бе пълна с деца — всичките малки, пъргави и чернооки като мишлета.

Друг съсед на Дикорос^[5] бе Звяга^[6], който бе дошъл от Рязан. Той бе висок, слаб и костелив. Живееше в малка дъсчена барака, покрита с чимове и парчета брезова кора, като основно място в нея заемаше глинената печка. Имаше много деца, всичките — светлокоси и изцапани със сажди, тъй като домът му нямаше комин и се отопляваше от дима, който излизаше през специално прозорче над вратата. Жената на Звяга, като него слаба и висока, едва успяваше да се справя и с домакинството, и с работата в гората, където помагаше на мъжа си да сече вековните борове и ели през лятото, а през зимата — да ги извозва по леда до близкия манастир.

В изселническото селище живееше още селянинът Лихар Кудряш^[7]. Бе дошъл от Суздалската^[8] земя по-късно от другите, заедно с младата си жена. Двамата насякоха еднакви борове, свързаха ги на пъртината през поляната и си направиха дъсчена барака и пристройка за добитъка. В новия дом им се роди дъщеричка и те я кръстиха Вешнянка^[9]. Жената се разболя от треска и скоро умря. Кудряш й издълба ковчег от липов дънер, погреба тялото на младата си жена под една бреза и остана вдовец до живот, сам с малката си дъщеричка, която отхрани като с биберон с кравешко виме. След това често ходеше ту по строежи в Рязан, ту в Дивото поле^[10], където лагеруваха половците, за да търгува с граничните застави, ту по цели седмици изчезваше в гората, където ловеше с примки и капани белки, хермелини^[11], златки и други зверчета. През това време Вешнянка живееше като у дома си в къщата на съседа им Дикорос.

В селището приемаха Савелий Дикорос като старейшина, защото пръв се бе заселил в Перунов бор и даваше на всички пример кога да се започва оранта, кога да се сее без страх от сутрешния студ или кога да се извозват по замръзналото тресавище платики^[12], консервирани зърнести плодове и осолени гъби за манастира. Дикорос бе як мужик с едър кокал и мрачен поглед под надвисналата на челото му коса. Със собствените си ръце и на собствения си гръб бащата и дядото на Дикорос бяха разчистили горския гъсталак и изкоренили и изгорили огромните пънове. Първи те бяха засели разораната и покрита с пепел целина — най-напред с овес, а през следващите години — и с ръж и коноп.

Дикорос с удоволствие би отишъл още по-навътре в лоното на гората, за да работи на свобода, без чужди господарски очи наоколо, но нямаше как да се скрие от дългата ръка на манастирския бирник, облечен с расо, или от княжеския тиун^[13] с остри хищни очи, които все щяха да го открият, да се доберат до разораните места и да почнат да изчисляват и начисляват дан^[14]. Ще кресне Дикорос, ще удари в яда си калпака си от кучешка кожа в земята, ще тръсне кичурите си и ще пробучи:

— Имайте добрината, моля ви се, изчакайте с дана! И на коня се дава отдих и се пуска да пасе по ливадата. Тогава защо да се доубива човекът? Нали сам работя, без да скръствам ръце?! Кога ли най-после ще порасне помощта ми?! Малко е още синчето ми.

И отново Дикорос натискаше рогалите^[15] или вземаше тежката брадва и се захващаше с обичайната си работа — да сече столетни стволове, да изсича просека или, до кръста в кал, да прокарва канавка от блатото.

Всичките си надежди Дикорос възлагаше на единствения си син. Докато бе малък, той го наричаше Глуздир^[16], а щом почна да възмъжава и се оказа съобразителен и сръчен по време на работа, съседите му лепнаха прякора Торопка^[17]. Момчето си имаше и друго име, с което при кръщенето го бе дарил старият поп от районния център, но то бе трудно за произнасяне: Анемподист. Висок, чорлав, целият в лунички и със силни ръце, той приличаше в работата на баща си — и дърво ще отсече, и целината ще изоре, и със стрела ще улучи скачащата по клоните весела белка.

Имаше в Перунов бор и една вдовица, която наричаха Опальонуха^[18]. Смятаха я за селянка, защото и земята сама ореше, и дърва сечеше, и на езерото шарани и платики с мрежа ловеше.

Бе овдовяла по времето, когато по долното течение на притока на Волга Ока^[19] разбойници бяха отнели двете й деца, момче и момиче, и ги бяха продали на български търговци, а мъжът й, който се опитваше да спаси децата си, бяха хвърлили в огъня, където и бе умрял. Оттогава тръгна й прякорът й — Опальонуха. Тя се бе преселила в Перунов бор и се опитваше да заглуши с работа мъката си. Бе развъдила няколко овчици. Те живееха и се размножаваха, докато овцете на другите измираха.

Опальонуха постоянно мислеше за децата си, поради което здраво се привърза към Вешнянка и я глезеше най-много от съседите, а през гладната година^[20] бе прибрала две сирачета от районния център и бе започнала да ги храни и гледа като родни деца.