Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (19)

Деветнайсета глава
Мечтата на завоевателя

Ние, носещите смърт синове на Чингис хан,

ще хвърлим народите в буря и плам.

Из древна монголска песен

Изненадани, монголските стражи пропуснаха странните пътници, отправили се към юртата на главния пълководец Субетей-багатур. Най-отпред вървеше мършав дервиш с висок калпак, превързан с бяла превръзка на хаджия. Ако не бе неговият широк копринен син чапан с рубинени копчета, обковани със злато, можеше да бъде възприет като обикновен, скитащ просяк. На рамото му висеше чанта, от която се подаваше книга с кожена подвързия и медни закопчалки. Държеше в ръце дълъг кривак и плетен от тръстика фенер с дебела восъчна свещ. След дервиша се влачеше старец с козя шуба и крива сабя на пояса си. След стареца един до друг яздеха дребни сиви коне младият преводач и двама монголски нукера. Двамата монголи извиваха тъжна песен, без край. Като се приближиха до стражата, те извикаха: „Внимание и подчинение!“, след което отново продължиха провлечената си песен. Като се приближи до охраняващите, дервишът бутна калпака си на тила и на челото му заблестя овална златна пайцза^[1] с изображение на летящ сокол.

Стражите го гледаха с увиснали ченета и се питаха един през друг:

— При него ли отива?

— А при кого другиго?!

Дервишът спря пред юртата на Субетей-багатур. Два огромни рижи вълкодава, дрънкайки с веригите си, скачаха на място и се давеха от злобен лай.

Дервишът дълго стоя, замислен и опрял се на кривака си, докато от юртата не се чу глас:

— Нека учителят влезе!

Стоящият най-близко страж подбутна неподвижния дервиш с копието си и му посочи входа.

На килима в юртата седяха няколко военачалника, наведени над кръгъл пергамент, върху който бяха начертани планини, черни линии за реки и малки кръгчета с наименования на градове до тях.

Дебелият и прегърбен Субетей-багатур вдигна загорялото си лице, спря за миг погледа на изпъкналото си око върху дервиша и отново се наведе над пергамента, като тикна в него кривия си къс пръст:

— Както виждате, пътят от Сигнак до великата река Итил^[2] може да бъде изминат за четирийсет дни от керван. Ние трябва да го изминем два-три пъти по-бързо. Веднага, щом изберем джихангир^[3], войската ни ще потегли.

— Да ни помагат задоблачните жители на небето! — възкликнаха монголите, след което станаха и, притискайки ръце пред гърдите си, излязоха един по един от юртата.

Субетей-багатур остана сам върху килима. Той примижа с окото си, взирайки се така, сякаш се опитваше да проникне в тайните мисли на дервиша. Хаджи Рахим стоеше неподвижно и спокойно издържа на погледа на прославения с победите си пълководец, известен със своята безпощадна жестокост при победите над враговете си и при разгромяването на мирни градове.

— Чувал съм, че знаеш много.

— През целия си живот съм се учил — отвърна му Хаджи Рахим, — но знам само нищожна трохичка от премъдростта на Вселената.

Субетей продължи:

— Бил си първият учител на възпитаника ми. Вече десет години го водя с мен през земите на много народи. Докато яздеше, се учеше да бъде воин и пълководец. Чувал ли си за това?

— За пръв път го чувам.

— Искам той да довърши великите дела, които не успя да изпълни дядо му, Свещеният покорител на Вселената^[4]. Веднъж, много отдавна, чух как ти разказваше за храбрия пълководец Искендер Зул-Карнайне^[5]. Той също е тръгнал на походи още като юноша. Имал е опитни във военно отношение съветници, които са го предпазвали…

Субетей-багатур присви окото си, обърна се и известно време мълча, след което отново се обърна към дервиша:

— Бату хан е пълен със страстни желания като пантера, която вижда около себе си много диви кози наведнъж и се хвърля ту надясно, ту наляво. До него трябва да има предан, верен и предпазлив съветник, който да го предпазва и да не се страхува да му казва истината.

— Аз съм арабин, а лъжата при нас се смята за порок.

Влезе един страж и спря до входа, като приповдигна завесата.

— Слушам и се подчинявам! — каза полугласно той.

Субетей-багатур се надигна с пъшкане и куцукайки се отправи бавно към изхода. В юртата стремително влезе Бату хан. Бе с нов син монголски чапан с рубинови копчета със златен обков. Младото му загоряло лице със скосени тесни очи гореше от тревога. Устата му бе леко изкривена в хищна усмивка и големите му вълчи зъби изглеждаха изключително бели върху тъмното му лице.

Субетей-багатур се поклони ниско пред него:

— Искаше да видиш учения мъдрец. Ето го!

Бату хан се приближи бързо до Хаджи Рахим и хвана едно от рубинените копчета върху плаща му:

— Аз изпратих да те доведат, стари ми учителю Хаджи Рахим. Отсега нататък ти няма да се отделяш от мен. Скоро ще започне невиждан досега велик поход. Ти ще бъдеш моят летописец в него. Ще записваш нарежданията ми, изреченията ми, мислите ми. Искам правнуците ми да знаят как е било извършено нахлуването на непобедимите монголски войски в западните земи. Виж тук!

Отпусна се върху килима и прокара пръста си по пергамента:

— Субетей-багатуре, седни тук, а ти, Хаджи Рахиме, седни от другата страна! Ето го великият път, който като червена кървава нишка отива на запад. Аз ще отида по-далеч, отколкото е ходил дядо ми. Ще поведа войската напред, до края на света…

Бату хан продължаваше да говори за предстоящия поход, като сочеше пергамента и изброяваше наименованията на разни местности и градове. Очевидно отдавна бе измислил плана на войната.

— Ти ще описваш всяка моя крачка и ще прославяш името ми, така че нищо да не бъде забравено.

Субетей-багатур гледаше настрани с каменно, равнодушно лице.

— Аз трябва да изпълня замислите на дядо ми. „Монголите са най-храбрите, силните и умните хора на земята“ — казваше той. Поради това монголите трябва да властват над света. Само монголите са избраният народ, белязан от Небето. Всички останали народи трябва да бъдат наши роби и да работят за нас, ако им оставим живота. Всички, които са дръзки и непокорни, ще бъдат изтрити от лицето на земята. Те ще изгорят, подобно на тор, в монголските огньове!

Бату хан се обърна към Субетей-багатур:

— Скоро ли ще тръгнем на поход?

Субетей-багатур трепна, сякаш в момента се събуждаше:

— Когато прочетем пред войската завещанието на Свещения управник^[6] и утвърдим джихангир. Дотогава, много те моля, Бату хане, да бъдеш особено предпазлив. Дръж се настрана. Избягвай пиянските пирове. Не трябва да се излагаш на опасност преди започването на великото дело. Ако загинеш, войската ще бъде поведена от друг принц — Гуюк хан или Кюлкан хан. Те никога няма да успеят да изпълнят великите замисли на дядо ти и войската ще се разтури.

— Дзе, дзе!^[7] Трябва да имам предан човек до себе си, който винаги да ми напомня важното и спешното и да ми казва истината. Засега около себе си чувам само ласкателства и възхвали. Ти ще ми помогнеш, стари ми учителю, Хаджи Рахиме. Мисля си и за смелия юноша, който ми преотстъпи своя бял кон. Казва се Арапша. Нареди той да бъде намерен, Субетей-багатуре! Струва ми се верен и неспособен на измяна и лукавство. А ти, Хаджи Рахиме, още от днес ще започнеш да описваш великия поход. Започни с поучението ми:

„Великият пълководец трябва да е загадъчен и мълчалив. За да е силен, трябва да се обкръжи с тайнственост… да върви твърдо по пътя на великите дръзновения… да не допуска грешки… и безпощадно да унищожава враговете си!“