Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (55)

Шеста глава
Княгиня Ебпраксеюшка

Дните минаваха, а от пратеничеството, тръгнало към татарите, нямаше ни вест, ни кост. В Рязан се разтревожиха не на шега. „Какво става с пратениците? Защо не изпращат вестоносци? Скоро ли ще си дойдат?“

От тревога княгиня Евпраксеюшка не можеше да си намери място:

— Защо пуснах Фьодор? Защо не измолих да ме вземе с него? Щях да го опазя там.

С часове прекарваше на горния етаж. Неуморно гледаше през прозореца към далечната снежна равнина — дали няма да се покажат дългоочакваните пътници?!…

Но безкрайното поле се простираше унило, пустинно и неприветливо. Напразно търсеха тъмните очи на Евпраксеюшка — никъде не се виждаше пратеническата колона. Прекрасните й очи се замъгляваха и младото й лице бледнееше. Като се обливаше в сълзи, отпускаше глава върху безпомощните си ръце.

— Защо, скъпа, се съсипваш? — уговаряше я старата й бавачка. — Че бива ли така? Ще се върне бащицата княз и какво ще каже? Че не сме те опазили… Виж колко си измършавяла!

— Измъчих се аз… Сърцето ми беда предусеща…

— Стига пък ти! Че ще я предизвикаш…

Старицата бързо се кръстеше и се кланяше на иконите в предния ъгъл.

Бродейки от мъка и тревога из дома, Евпраксия чу озлобени и раздразнени гласове и излезе в помещението за охраната. Там се бяха събрали на съвет пристигналите князе, боляри и войводи. Седяха и спореха, крещяха и шумяха. Един казваше едно, друг не се съгласяваше с него и нищо не можеха да решат. Ядяха и пиеха на дългата маса и отново започваха да спорят.

— Трябва още веднъж да се изпратят вестоносци до всички големи градове — говореше мрачен побелял княз.

— Трябва да се съберат всички князе, целият народ, трябва целият свят като едно да тръгне против татарските пълчища.

— Все сте се събрали! — възразяваше му Юрий Ингваревич. — Нали пращах във Владимир-Суздалски при княз Георгий, а полза никаква! Дори не ми отговори!

— Нима великият владимировски княз няма да се откаже от прекомерната си гордост? Нима няма да дойде с полковете си на помощ?

— Ще протака. Нашето разорение му уйдисва, защото отдавна си мечтае за рязанските земи…

Като повдигна вежди, старият княз поклати побелялата си глава:

— Време е да се загърбят раздорите и свадите. Татарите лесно ще надвият всеки от нас поотделно. Ако застанем заедно, тогава няма да могат да се справят с нас. Трябва да се съюзим под общо командване!…

Млад княз избухна и скочи от мястото си:

— И на теб ли да поверим това командване?

— Къде ти на мен! Аз съм вече стар!

— Знам те аз теб! Отдавна се домогваш до властта, но аз няма да тръгна под твоето командване!

— Стига сте се карали! — намеси се Юрий Ингваревич. — Ако попаднем под командването на Батий, ще е по-лошо! Мисля да изляза с моите разянци срещу татарите в Дивото поле, за да ги задържа там, докато от Владимир не дойде помощ.

— Сами рязанците са твърде малко — възрази старият княз. — Трябва да се вдигне народът на цялата руска земя, да се призоват всички — и крепостните, и градските…

— Че каква ще е ползата от простите и груби селяци! — разпалено се намеси в разговора един войвода.

— Може и да има повече полза, отколкото от някои войводи! — предизвикателни му отговори младият княз.

Седящите скочиха и се нахвърлиха един срещу друг.

— Засрамете се, князе! — успокояваше спорещите княз Юрий. — Опомнете се! Всички ни чака гибел, а вие какво правите?

— А ти самият какво си направил? — извика му дързък глас.

— Аз сина си не пожалих и при татарите го изпратих! — с достойнство му отговори Юрий Ингваревич. — Само един Бог знае какво се е случило с него! Дали не е нещо лошо? Досега нямаме вести…

— Може пък да е успял да уговори цар Батий? Може и да не тръгнат срещу нас татарите?

— А защо да се плашим от тях? Кой ги е виждал? Може пък и въобще да не са страшни?

Князете отново заспориха, отново зашумяха, като се опитваха да се надвикат взаимно.

Евпраксия постоя на вратата, послуша ги и опечалена се върна на етажа си. Още по-тъжно бе станало на душата й.

Помоли старицата да извика врачка. Дойде гледачка с шарена забрадка. Зърно разсипва, восък ля, на сянка гледа…

— Скоро гост ще имаш княгинке! Подарък задморски ще ти донесе, дивно хрушка^[1] радост ще ти достави… Ти за какво все се измъчваш? Сърцето ти е далече, няма го тук… Взел го е със себе си голям юнак… Заради него ли не спиш по цели нощи? Успокой се — не го грози беда! Виждаш ли — някакъв дълъг път го чака. Ето, виж сама, ако не ми вярваш — ето го твоят сокол, а това е пътят — дълъг-предълъг!…

Евпраксия се взираше и неясната сянка върху бялата кърпа и й изглеждаше наистина като милия образ на мъжа й. Зарадва се тя. Отпрати врачката, като щедро я надари. Зарадва се и бавачката й:

— Виждаш ли, че бях права! Казвах ти, че не е нужно да се плаче предварително! Ще се върне гълъбчето, князът наш. Види се, пътят му е дълъг…

Привика девойките Евпраксеюшка и работата закипя в сръчните й ръце. Трябва да си направи нова красива рокля за посрещането на мъжа си. Княз Фьодор обичаше да я облича с хубави дрехи, често глезеше своята княгинка и се любуваше на красотата й. Като пееха, девойките със ситни бодове съшиваха меката коприна, а Евпраксия се зае с бродиране, като с изкусни шарки от цветни копринени нишки покриваше атлазена риза — подарък за любимия съпруг.

Работата й спореше два дни, след което отново отпусна ръце. Напразни останаха уговорките на бавачката й, напразно девойките се стараеха да развлекат княгинята. Отново загледа тъжно към проточващия се в далечината безлюден път и отново се заизливаха непослушни сълзи от очите й.

Като скриваше собствената си тревога, старата княгиня тешеше любимата си снаха. Дори и етървите й се опитваха да я развеселят, но Евпраксия не чуваше никого. Безцелно бродеше из опустелите соби и я спохождаха все едни и същи нерадостни мисли: „От князете защита няма да дочакаш, а Фьодор все го няма и няма!… Ще дойдат татарите. Кой ще ни пази, кой ще се застъпи за нас? Князете все спорят и се карат — всеки иска да командва… Ще погубят те руската земя! Ще дойдат татарите… Ще ни съсекат или ще ни отвлекат със себе си“.

Като ситнеше с крачета, до нея се приближи синчето й. Притисна се здраво до майка си и вдигна към нея същите като на баща си очи. Макар и да бе малко, детето чувстваше, че на майка му й е тъжно. Прегърна Евпраксия любимеца си и с мъка сдържа сълзите си:

— Не! Няма да те дам на татарите, Ванюшка! Синът на Фьодор няма да е татарски роб! Няма да е татарска наложница и жена му Евпраксеюшка!

Отдолу се чу странен шум. Захлопваха се врати, разнесоха се гръмки вопли и ридания.

Сърцето на Евпраксия пропусна няколко удара. Извън себе си от уплаха и с детето на ръце, тя презглава се втурна надолу и влезе в стаята на охраната… В ръцете на плачещи жени се мяташе старата княгиня Агрипина. Княз Юрий изглеждаше така, сякаш бе загубил разсъдъка си. Късаше дрехите си и крещеше:

— Аз съм виновен за смъртта му! Аз!…

Пред тях стоеше старият Апоница, верният слуга и възпитател на княз Фьодор. С изпокъсани и мръсни дрехи, със съсирила се кръв по раните си, измъчен и отслабнал, той също се обливаше в горки сълзи:

— Съсякоха го, окаяните! Никого жив не оставиха! Мен ме пуснаха да ви го разкажа… В ръцете ми издъхна нашият сокол!

Евпраксия не се развика, не избухна в сълзи и нареждания. Мълчаливо се обърна и, като притисна сина си към гръдта си, излезе от помещението. Изкачи се по витата стълба до своя етаж, приближи се до прозореца, разтвори го и заедно с детето се хвърли върху чернеещите долу камъни.