Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (49)

Единайсета глава
Първият руски пленник

Посред нощ водачът Сентяк разказваше за набезите на кипчаците в урусутското Задлесие. Джигитите лежаха около огъня и дремейки слушаха разказа му. Студът се усилваше. Ситен снежен прах се носеше ниско над земята и затрупваше лежащите. Наметнал на раменете си овнешка шуба, стотникът седеше сред джигитите си и мълчейки, гледаше с немигащи очи прескачащите по клонките пламъчета на огъня. В далечината се разнесе вой на вълк и отново в равнината се показаха сенки! Звяр или човек? Враг или приятел?

— Първа десетка! — без да се помръдне, каза стотникът.

Десет джигити скочиха и се отправиха към конете си. Изкатериха се по ската и сенките им се разтопиха в мрака. Стотникът се отдалечи към землянката си. Като подготвяха оръжието си и напрегнато се ослушваха, останалите джигити продължаваха да седят около огъня.

— Наши са — чу се нечий глас.

На хълма се показаха четирима конници. До яздещия отпред вървеше пленник без шапка и с вързани зад гърба ръце. Неговата светла, напомняща къделя коса се бе сплъстила, лицето му бе измъчено и той с мъка движеше краката си. Вторият ездач седеше, наклонил се към гривата на коня си, и непрестанно повтаряше:

— Вай-уляй! Гори!… Гори ме отвътре!… Вода, дайте ми студена вода, за да потуша пожара в корема си!

Конниците бавно се спуснаха по склона и спряха до огъня. Като позна четиримата братя, стотникът пъхна ръце зад пояса си, приближи се до пленника и внимателно го разгледа. Високият слаб юноша с домашнотъкани ленени гащи, разгърдена риза и бос, стоеше равнодушен и вкаменен, с посиняло от студа лице и само облизваше разцепената си горна устна, от която сълзеше кръв. Като хвърли недоверчив поглед към стотника, той отново се взря в една точка.

Скачайки от конете си, тримата братя внимателно свалиха четвъртия и го положиха върху кечето до огъня… Раненият лежеше по гръб с полузатворени очи, лицето му бе опънато, а носът му — изострен. Устата му се кривеше и устните му шептяха нещо.

Молла Абду-Расули се отпусна на петите си до ранения и, вглеждайки се в лицето му, строго му говореше:

— Повтаряй след мен: „Бог е цар на царете! Слава на Аллаха! Няма друг бог, освен Аллах, и Бог е велик!…“

Повдигнал дясната си вежда, стотникът Тюляб-Бирген дълго стоя до ранения, вглеждайки се в неговото конвулсивно потрепващо лице, след което отчаяно махна с ръка и, като свали от плещите си овнешката шуба, покри с нея умиращия джигит.

Върналите се братя се приближиха до него. Бури бей каза:

— Както ни заповяда, се промъкнахме през деретата до дъбовата кория. Оставихме конете в ниското, а самите ние изпълзяхме върху високия хълм. Видяхме лагера на урусутите. Бяха около хиляда и хъркаха така, че се чуваше из цялата степ. Започнахме да опитваме да откраднем някак си някой от спящите и се придвижихме към тях. Демир се движеше най-отпред и се натъкна в храстите ето на това момченце. То скочи и преряза червата на Демир. Ако не бе заповедта ти, веднага щяхме да се разправим със сукалчето — толкова обидно ни бе за Демир. Да изгубим такъв смел брат, укротител на диви коне, заради някакъв си сополанко! Вързахме го и му запушихме устата. Ако Демир бе закрещял, урусутите, които бяха до нас, щяха да ни хванат. Но Демир мълчеше така, сякаш си бе отхапал езика… Изчаквайки, преседяхме едно денонощие в дъбака. И отдясно, и отляво минаваха отряди на урусутите. Ето че пленникът е пред теб. Ние си свършихме своето, а Аллах вика брат ни Демир при себе си. Дай ни обещаните кожуси!

Стотникът каза сухо:

— Храбър джигит беше Демир! Аллах ще го приласкае в райските си градини… Моята шуба е върху него. Но защо сте ограбили преждевременно пленника? Защо сте му свалили чапана? Защо е бос? Трябва да го покажа на хан Баяндер цял и незамръзнал, а гол, той ще издъхне още тази нощ.

Ръмжейки и ругаейки, тримата братя започнаха да обличат пленника, да навиват на краката му партенките и да му надяват плетените от лико цървули. Знаещият малко руски водач Сентяк разпитваше пленника колко са всичко урусутските воини и дали урусутите искат да воюват?

Пленникът отговаряше кратко и отривисто, като гледаше злобно и постоянно облизваше сцепената си устна.

— Наричат го Торопка и е родом от горското село Перунов бор. Не знае колко голяма е войската им. А да се бият с татарите, искат всички урусути и всички са тръгнали на война…

Стотникът внимателно слушаше превода на Сентяк и накара молла Абду-Расули да записва всичко казано върху листчетата със заклинанията… Преводачът бързо използва всички руски думи, които знаеше, и не можа да изкопчи нищо повече от пленника. Няколкото удари по главата му с бич също не помогнаха — момчето упорито мълчеше.

Стотникът каза, че сам ще откара пленника при хан Баяндер. Отдавна оседлан, неговият дорест жребец бе привързан до землянката. Трябваше да го съпровождат десет джигити. Но да се тръгне в снежната буря през нощта, бе опасно. Снегът бе затрупал пътеките и виелицата се усилваше. Налагаше се да изчака до разсъмване и стотникът се прибра в землянката си.

Торопка седеше на земята в близост до огъня. Извитите зад гърба му ръце бяха отекли и мъчително изтръпнали. Падащият косо сняг се силеше по главата и раменете му и Торопка не можеше да го отърси от лицето си. Клупът на ласото стягаше врата му, а края му държеше в ръка млад джигит, седящ до него. От другата му страна, върху конски потник^[1] лежеше покритото с овнешка шуба тяло на Демир, който бе престанал да стене и бе затихнал завинаги.

Мина много време. Огънят, в който от вечерта лежаха големи върлини, почти бе догорял. Последните му пламъчета притичваха по тлеещите в пепелта червени въглени. Лагерът бе заспал. Не спеше само Торопка, който обмисляше как да се измъкне от плен. Не спеше и измъчената и кльощава стара „ясирка“. Тя седеше на прага на полуразрушената си землянка и гледаше пламъчетата на огъня със злите си черни очи… Изчака, докато джигитът, пазещ момчето, полегна на хълбок. Тогава се надигна и с безшумни котешки движения се приближи до огъня. Този път не търсеше остатъците от храна, а се наведе над лицето на похъркващия джигит, след което се отдръпна и направи крачка към Торопка. Като извади от гънките на сините си шалвари парче от наточен нож, внимателно преряза вървите от косми и мълчаливо посочи с ръка натам, където стоеше дорестият кон на стотника. След това безшумно изчезна.

Торопка почувства разхлабването на вървите, но не можа отведнъж да направи каквото и да било движение с изтръпналите си ръце. Кръвта нахлуваше бавно в тях и постепенно пръстите му започнаха да се мърдат. Изчаквайки, Торопка поглеждаше към спящия джигит. Най-сетне се изправи и с предпазливи крачки тръгна по мекия пухкав сняг към дорестия кон. С треперещи ръце отвърза юздата му и се оказа на седлото…

Бе на хълма, когато чу викове зад гърба си. Но вятърът вече свистеше в ушите му, снегът го шибаше по лицето, а силният жребец с плавни подскоци го отнасяше напред, към просторите на нямата безкрайна равнина.