Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (77)

Седма глава
Хан Кюлкан е пред Коломна

Още преди разорението на Москва монголите бяха обсадили крепостта Коломна. Старите дървени стени изглеждаха като сигурна защита за града. Портите с ръждиви железни щитове и плочки, бяха залостени с напречни греди. Жителите на града се качваха на стените и злобно наблюдаваха как наоколо се разхождат групи от досега невиждани конници. Техните дребни и яки коне ту се впускаха в бяг, с лекота прескачайки могилите и храстите, ту се спираха, въртяха се на място и отново препускаха в друга посока.

От време на време железните порти се отваряха със силно скърцане и от града в полето излизаха стотни от руски конници. Те се хвърляха към мотаещите се пред стените монголски смелчаци и ги преследваха, за да хванат пленници, както бе заповядал войводата им. Но монголите не допускаха никого от тях близо до себе си и не смятаха за срамно да бягат с всички сили. Помнейки заповедта на войводата си, руските конници не смееха да се отдалечават твърде много от градските стени.

Няколко отчаяно смели татари се приближиха до самите порти, като стреляха с лъковете си по защитниците на Коломна, наблюдаващи ги отгоре, от стените. Монголските стрели бяха дълги и с железни закалени върхове. Татарите стреляха, почти без да пропускат, и стрелите им пронизваха цялата гръд.

Като пъшкаше и ругаеше, един стар воин издърпа стрелата от кървящата си рана. Всички с любопитство разглеждаха невижданата досега стрела. Към нея бе прикачена глинена свирчица, издаваща при полет плашещ писък.

Група татарски конници, яхнали леки и бързи коне, се приближиха до градските порти, като дразнеха и предизвикваха на бой защитниците. Коломенските храбреци молеха за битка с татарите войводата си, но старият и опитен воин ги възпираше:

— Още не е дошъл часът за това. Не вярвайте на хитрия татарин, защото само ви лъже!

Защитата на Коломна бе ръководена от прославилия се във войната с половците Еремей Глебович. На войводата помагаха синът на великия княз, Всеволод Георгиевич, и спасилият се от Рязан княз Роман Ингваревич. И двамата ръководеха полкове: княз Всеволод — суздалския, а Роман — събран от ратници, избягали от Рязан.

Отначало изглеждаше, че татарите не са кой знае колко много. Макар че обграждаха града с обръча на отрядите си, все пак не бяха повече от коломенските защитници. Младите князе Всеволод и Роман напираха да се сблъскат с татарите, за да ги разбият и покрити с бойна слава, да продължат нататък срещу татарските пълчища.

Войводата заповяда на десет стотни да се приготвят, за да могат на разсъмване да излязат едновременно през всичките порти на града. Идеята му бе да бъде извършен набег срещу татарския лагер.

— Заловете татарски пленници! Трябва да научим от тях колко голяма е войската на татарите, кой от хановете е пред Коломна и къде са другите ханове, те също ли ще дойдат тук или ще поведат отрядите си срещу други градове? Без пленници да не се връщате!

Главен началник на войската, обсаждаща Коломна, бе младият хан Кюлкан, най-малкият син на великия Чингис хан. Той водеше тумен от десет хиляди монголо-татарски конници, а освен това разполагаше и с петте хиляди кипчаци на хан Баяндер и смесен тумен от воини от различни татарски племена. Но тези отряди не се явиха пред Коломна, а се разпръснаха по суздалската земя, занимавайки се с ограбване на бягащото в горите население. В продължение на един месец те опожариха и направиха на пух и прах четиринайсет градчета.

Хан Кюлкан приближи Коломна през един суров зимен ден и заповяда походните юрти да бъдат издигнати на срещуположния бряг на реката, в края на боровата гора. Оттам съвсем ясно се виждаха назъбените дървени стени на Коломна, нейните залостените железни врати и въоръжените хора между бойниците. Безлюдната равнина на замръзналата река, където над ледените блокове на ята прелитаха черни гарвани, бе добро поле за придвижване на войските и за предстояща битка.

Високият и силен Кюлкан, със същото богатирско телосложение като на баща му Чингис хан, стоеше до юртата си и алчно се взираше в крепостта, разгромът, на която щеше да му донесе първата бойна слава. Лицето на Кюлкан бе неподвижно, но в душата му кипяха страсти, стремеж към богатирски подвизи и в същото време — недоволство от себе си.

„Вече съм на деветнайсет години, — мислеше си той, — а още нищо не съм постигнал! Наистина на моите години баща ми също не е бил постигнал нищо. По това време е бил само беден син на обикновен десетник, чиито гладни нукери са се разбягали. Бил е роб и е бил в плен с тежка пранга на шията си, и е блъскал с чука по наковалнята, принуждаван от ударите на жестокия му господар — ковача. А аз съм могъщият хан Кюлкан! Син съм на Повелителя на всички народи по света, имам прекрасни коне и под моя власт е двайсет и петхилядна войска. Само с едно движение на ръката си мога да я изпратя, накъдето поискам. Аз, хан Кюлкан, ще довърша това, което не можа да изпълни баща ми, а именно, ще покоря света до Последното море. Пречат ми обаче съперниците ми! Най-напред — Гуюк хан. С него трябва да съм приятел до победата ми. Най-силен обаче е Бату хан. Защо точно него го избраха за джихангир? При първия неуспех Бату хан трябва да бъде екзекутиран, обвинен в неспособност. А след това да се отстрани и Гуюк хан. Но най-важното е тук, под Коломна, да се прославя с геройство, смелост и щедрост към нукерите, за да говорят те край огньовете колко много обичат Кюлкан хан. След това ще ми помогнат да стана велик хаган…“

В отряда на хан Кюлкан бе и хан Баяндер с пет хиляди кипчаци. Като правоверни мюсюлмани, кипчаците издигаха отделни лагери, без да се смесват с монголо-татарските отряди. С тях имаше и сеиди^[1] със зелени чалми, препасани с платнени зелени пояси. Те наставляваха кипчаците в истинската мюсюлманска вяра, поучаваха ги как да се държат в боя и им говореха колко е радостно да умреш за вярата, като при всичко това по устата им избиваше пяна. Речите им завършваха с призива:

— Избивайте друговерците! Който падне в бой за вярата, той ще попадне в райските градини, където ще изпитва непомрачими щастие и блаженство.

Сред мюсюлманските воини имаше подразделения по верска идентичност: сунити^[2] и шиити^[3]. Към сунитското направление се придържаха кипчаците, а към шиитското — тези воини от иранците, които говореха на персийски. Сунитите и шиите никога не сядаха едни до други при лагеруване и ядяха от различни котли. Имамите — проповедниците на шиитите — разказваха край огньовете за пришествието на „Очаквания“ или „Господаря на времето“, имама Махди^[4], изчезнал отдавна, но не и умрял.

— Когато злото и насилието достигнат краен предел в света, изчезналият имам Махди ще се появи отново и тогава в света ще се установи справедливост, няма да има нито бедни, нито богати и всички ще бъдат равни помежду си и щастливи.

Шиитските воини обичаха да слушат такива разкази. Правеха място около своя котел на сеида и го разпитваха дали Махди не се е скрил при чуждоземците и как може да бъде намерен кладенецът, в който се е изляло млякото от зърната на гърдите на света Мириам^[5], приело там вида на отразена във водата месечина.

— Непременно ще тръгнем право към този кладенец — уверено заявяваше сеидът, като хващаше с три пръста каша и с величествен жест я изпращаше в устата си. — Вярвайте ми, че очите на този, който надникне в кладенеца и забележи там млечния полумесец на Мириам, никога няма да видят адския огън…

Кипчакските воини обичаха да слушат билините за подвизите на богатирите или смешните разкази за приключенията на плешивия атлет Кечел^[6]. Но най-много обичаха да се присмиват на стотника Тюляб-Бирген, спомняйки си как завързаният урусутски пленник бе откраднал красивия му кон.

Пред Коломна се заговори, че сред излизащите през портите урусутски конници мнозина са видели храбреца, яхнал дорестия кон на Тюляб-Бирген. Всеки му даваше съвет как да си върне бегача.

Тюляб-Бирген обръщаше гръб, скърцаше със зъби и бе готов да съсече шегобийците:

— Такъв кон, какъвто бе моят дорест, не може да се намери в цялата ни войска. С него догонвах всеки. С кой кон да го догоня сега? С някоя от тези кранти, които сте свикнали да яздите ли?

Моллата Абду-Расули започна да обяснява със загрижен тон:

— За това отново, както винаги, може да помогне само жена.

— Как? Защо? — възкликнаха кипчаците.

— Такъв кон, какъвто ти трябва, може да ти даде само хан Кюлкан. Само той има бързи като вятър коне. Но той е щедър само на гуляи, а конете си пази най-алчно. Хвани някоя черновежда и румена урусутска красавица и я заведи при хан Кюлкан. Подари му пленничката, а той ще ти подари бегач.

— Дори и да не ми го подари, а само да ми го даде, за да хвана моя дорест кон! — простена Тюляб-Бирген.

— Внимавай, урусутът да не ти отнеме и новия ти кон. Машалла… Машалла^[7]! — добави моллата.

И стотникът Тюляб-Бирген се отправи да иска помощ от хан Кюлкан. След дълги увещания двамата затрупани със сняг стражи пропуснаха стотника в юртата. Върху килим от барсови кожи, постлан зад огъня от борови клонки, седеше най-светлият син на Свещения управител. Вляво от хана, плътно притиснати един до друг, седяха шестима хилядници. Всеки от присъстващите държеше кръгла дървена чаша в ръка. Слугата монгол, без ботуши и по плъстени чорапи, стоеше върху килима до провесения на кука мях и доливаше с черпак силна арза в дървените чаши. Тюляб-Бирген скромно изчакваше, свалил кожения си калпак и провесил пояс през врата си в знак, че изцяло се предава на волята на вечното синьо небе. Желаейки да изтъкне величието си, Кюлкан продължаваше разговора си. Най-накрая забеляза безмълвния молител:

— От какво се оплакваш и за какво молиш, храбри и славни Тюляб-Бирген? Заповядай при нас.

— Аз съм твоя жертва! Само ти можеш да ме спасиш. Ако не ми помогнеш, ще се хвърля в бой и ще се отдам на мечовете на урусутите. Ако не мога сам да си прокарам пътя на доблестта, по-добре да умра.

— Защо е тази мъка? — каза старият темник Бурундай, прославеният и опитен пълководец на Чингис хан. — Ти си още млад, но в разказите край нашите огньове вече си известен като отчаян фехтовчик и смел разузнавач. Продължавай по същия път! Придобивай нова слава.

— Всичко това беше. А сега всеки, с все още жълто по устата си хлапак, само като ме види, се хили, макар че самият той не може да вдигне правилно меча и с един замах да отсече главата на врага си.

— За какво молиш? — попита го хан Кюлкан.

— Моля… за искра жалост! Заедно с урусутските конници всеки ден от крепостта Коломна излиза млад урус, яздещ откраднатия от мен дорест кон. Сърцето ми не може да го понесе…

— Нима един воин може да допусне някой от враговете му да язди неговия кон? Хвани нахалника и го съсечи!

— Ти четеш като по книга тайните мисли на твоите верни слуги и знаеш за какво искам да помоля.

— Разбрах всичко! Дай чаша с арза на верния Тюляб-Бирген! Ще устроя ловна хайка за този дързък урусут… Трябва да бъдат хванати живи и конят, и ездачът му. Давам ти четирийсет ездачи на най-добрите ми коне. Ще разположиш покрай реката по четири човека на всеки триста крачки. Щом само урусутът излезе през портата, стотня от мои конници ще се вреже в тълпата урусути, ще я разцепи и ще прогони младото кутре настрани. Ловците ще подгонят момченцето, готвейки ласата си. През цялото време ще се присъединява по една нова четворка конници на свежи коне. И най-добрият кон не би издържал такова препускане. Така ще хванем с ласа уморения кон.

— Ти си велик и щедър!

— После лично ще разпитвам хлапето, а ти, Тюляб-Бирген, ще допираш до гърба му нажежени въглени, за да говори истината. За този весел лов ще ти дам най-добрия си кон.

— Твоя жертва съм за цял живот!