Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (1)

Първа глава
В колибата на източния летописец

Мургавата суха ръка бързо движеше тръстиковата пръчица по тесния лист хартия. Факихът^[3] произнасяше полугласно възникващите един след друг редове, изписани със старинни арабски знаци.

В колибата бе тихо. Монотонното мърморене на факиха пригласяше на еднообразното шумолене на непрестанния дъжд, леещ се върху тръстиковия покрив.

Като разпитвах всички запознати, аз исках да науча нещо за завещанието на Чингис хан^[4]. Но ме сполетя нещастие. В Бухара^[5] ме хванаха светите имами^[6].

Като ме обвиниха, че съм бил голям грешник, който не почита Аллах, те ме затвориха в мръсна и ниска желязна клетка. Пълзях в нея като хиена и не можех да се изправя. Дрехите ми изгниха върху мен и аз зашивах дупките по тях с конци. Един път дневно тъмничният надзирател наливаше в дървената ми паница мътна вода, но твърде често забравяше да го направи. От време на време водеше окован роб, който, ругаейки, изстъргваше с кука мръсния под на клетката ми. Идваха роднини на другите затворници и хвърляха плахи погледи към мен, защото аз бях „проклет от светите имами“ и „осъден на вечни мъки и сега, и след смъртта, където огънят ще бъде жилището му…“

Факихът махна нагара от фитила на глинения светилник и продължи да чете:

„Веднъж забелязах, че край клетката ми, без да се страхува от насмешките и проклятията, стои девойка от презираното от кипчаците чергарско племе на поклонниците на огъня — люлите^[7]. Тя ми остави шепа стафиди и орехи и избяга. На следващия ден дойде отново, загърната с дълъг до земята черен шал. Девойката се промъкна безшумно покрай стената на затвора и ми донесе колаче и парче пъпеш. След което, като хвана с мургавите си пръсти, обсипани със сребърни пръстени, прътите на клетката ми, дълго и внимателно ме разглежда с черните си непроницаеми очи и тихо прошепна:

— Помоли се за мен!

Помислих, че ми се надсмива и я загърбих. Но на следващия ден тя пак стоеше до клетката ми и отново повтаряше настойчиво:

— Помоли се за мен, за да се върне моят воин, щастието мое!

— Аз не умея да се моля, а и защо ми е, след като съм проклет от светите имами?!

— Имамите са по-лоши от лукавия Иблис^[8]. Ще се пръснат от злоба и надуване. Щом са те проклели, значи си праведник. Измоли милост от Аллах и за мен, и за този, който е далече оттук!

Обещах да изпълня молбата й. Девойката идва още няколко пъти. За да я утеша, й казвах, че през нощите си повтарям девет пъти по девет молитвите, носещи щастие^[9].

Веднъж девойката, която се казваше Бент-Занкиджа, дойде с момък, който не познаваше усмивката. Той имаше черни къдри до раменете, сребърно оръжие и жълти високи ботуши с остри токове. Изгледа ме мълчаливо и се обърна към девойката:

— Да, това е той… онзи, който не лъже… И аз ще му помогна!

Дълго се гледахме очи в очи. За да не се издадем пред зорко наблюдаващия ни тъмничар, се страхувахме да си признаем, че сме братя… Високият юноша бе Туган, по-малкият ми брат, който отдавна бях изгубил и не се надявах вече да видя!…

Като гледаше към девойката и сякаш си говореше с нея, Туган каза:

— Чуй ме, праведнико, който си проклет от имамите, и направи това, което ще ти кажа! Донесъл съм ти три черни топчета. Глътни ги! Така разумът ти ще отлети оттук в долина със студени потоци и благоухаещи цветя. Там пасат бели като сняг коне и златни птици пеят с човешки гласове. Там ти ще срещнеш девойката, която обичаше, когато бе шестнайсетгодишен.

Прекъснах момъка:

— А след като се събудя, отново ли ще загриза железните пръти на клетката си? Не ми е необходим такъв сън!…

— Не бързай да спориш, неукротими, и слушай нататък… Докато разумът ти се наслаждава на с нищо непомрачаваната забрава в планинската долина на белите коне, аз ще кажа на твоите тъмничари, че си умрял. Съгласно законите на вярата, тялото ти веднага ще бъде предадено на земята. Робите ковачи ще разбият клетката, ще закачат тялото ти с куки и ще го завлекат в ямата на екзекутираните. Колкото и да те боли, не викай и не охкай! Иначе ще ти разбият главата с железен боздуган… В полунощ, когато вече ще лежиш сред труповете в ямата и кучетата и чакалите ще допълзят, за да гризат краката ти, аз ще бъда там с трима воини. Ще те омотаем в плащ и бързо ще те откараме до бивака ни. Ще забарабаним по дайрета и медни котли, ще пеем песни и ще призоваваме разума ти от долината на забравата. Кълна се, че животът ще се върне в тялото ти и ще се свестиш. Тогава, яхвайки кон, ще заминеш надалеч, в чужди страни, където ще започнеш нов живот…“

Факихът се опомни и се ослуша. Стори му се, че зад тънката стена на колибата се чува шум. Няколко мига остана неподвижен, след което продължи да пише:

„Стана точно така, както го каза непознаващият усмивка младеж. Благодарение на смелата му помощ, аз най-неочаквано се оказах на свобода — измъчен, изтощен, но жив. Прекарах няколко дни в песъчливата степ при огнепоклонниците, след което се отправих към град Сигнак^[10], където и започнах нов живот…“