Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (52)

Трета глава
Мирна среща с монголите

Открили изчезването на Торопка, ратниците от челния дозор, в който се намираше Савелий Дикорос, бяха обхванати от тревога. Изкачиха се на хълма, обходиха го в кръг, разгледаха следите, намериха локвата кръв. Умуваха, спориха и решиха, че без борба не се е минало. Капките кръв се проточваха по снега до място, където откриха следи от четири коня. След това следите продължаваха направо по посока на татарите. Винаги мрачният Савелий стана съвсем необщителен. Скиташе из степта, завираше се из вършинаците, прекарваше нощите си там, без да мигва, и все се надяваше да хване татарин, за да го разпита жив ли е Торопка. Лихар Кудряш му разясни:

— Ако бяха заклали Торопка, извергите щяха да го разсъблекат и захвърлят. Ясно е, че са го хванали жив и са го отмъкнали със себе си.

Студовете се усилваха. Ветровете намитаха купчини от сух хапещ сняг. Небето бе ясно и безоблачно. Виждаше се надалеч из степта, но татарите бяха изчезнали някъде. Вече три дни как не бяха се показвали татарски конници, които по-рано препускаха бързо в далечината до самия хоризонт.

Савелий започна да уговаря своите да се придвижат напред:

— Да опитаме! Може нашите князе да са се договорили с цар Батий и татарите вече да са отстъпили назад, към топлите краища, а ние тук да мръзнем напразно.

Ратниците от Перунов бор се съгласиха да тръгнат напред. Кудряш се нае да ги заведе всичките до чергарското селище, в което някога бе търгувал с половецките говедари. Останалата част от отряда обеща да изчака около дъбовата кория.

Четирима — Кудряш, Ваула, Звяга и Савелий — тръгнаха през нощта, като взеха топорите си. Вече бяха изучили добре всичките дерета, могили и хълмове, така че щеше да бъде трудно да объркат пътя в лунната нощ. Взеха със себе си хляб за няколко дни. Като стигнаха до долината, залегнаха в храстите, където дълго очакваха разсъмването. Чергарското селище се намираше в едно дере сред низината, през което протичаше малка рекичка…

Слънцето изгря в пурпурна мъгла. Кълбейки се, надвисваха сиви облаци.

Иззад хълма изскочи конен татарин, държащ в ръка гъвкава пика. Конят му бе космат и рижав, а самият той бе с шуба, стара и черна като земята. Върти глава, гледа настрани, нащрек, дали няма да види нещо? Отправи се към чергарското селище. Близо до храстите, в които се бяха притаили мужиците, шибна коня си. Препусна напред, огледа се, постоя на място и продължи нататък. Спусна се в дола. Чуваше се как копитата на коня му чупят тънкия лед. Спря се — изглежда поеше коня си. Скоро отново излезе от дола и се показа върху могилата. Самотен, той препускаше по снежната пустинна равнина, докато не се скри зад хълмовете.

Савелий каза:

— В чергарското селище няма никого. Иначе косоокият щеше да остане там, татарите щяха да се разбъбрят и ние щяхме да ги чуем.

— Все очакваш да откриеш тялото на Торопка — каза му лежащият до него Звяга. — На твоя Торопка още не му е писано да умре. Ще ни преживее всичките.

— Душата ми не е спокойна — отвърна му Савелий. — Нещо ме човърка и денем, и нощем. Ще тръгна напред. Ако видя нещо, ще извикам, а вие ме измъквайте!

Сгънал се на две, Савелий запълзя и се спусна в дола. Нямаше го дълго време. Облаците се приближиха и покриха цялото небе. Снегът заваля по-силно и далечината се скри зад снежна пелена.

Мужиците продължаваха да чакат.

Внезапно иззад храстите излезе Савелий.

— Започва снежна буря — каза той. — Може да бушува и ден, и два. Селището е пусто, има само една съсечена старица. Да отидем в дола — там има плевник с покрив. Хлябът ще ни стигне, а в степта ще замръзнем.

Снегът не преставаше. Вятърът го подхващаше и го запокитваше в лицата, заслепявайки очите. Като се притискаха един към друг, мужиците се спуснаха в дола. Полуразрушените плевници бяха мрачни и пусти. До един от тях седеше старица, облегната на стената му. Забрадената й побеляла глава бе разсечена. Едното й око се вглеждаше като живо. От плевника изскочи сив звяр. С големи подскоци, повдигайки задницата си, той се изкатери по склона и се скри от поглед.

— Вълк! — каза Савелий. — Аз също изплаших двама. Гризат тук костите на заклан кон.

Влязоха в паянтова постройка със запазен покрив. Подпряха вратата й с кол. Настъпи тишина, защото бурята виеше вече зад стените.

— Ако дойдат татари, ще ни изловят като палета.

— Ще седна пред вратата отвън. Няма да спя. Ако фъртуната ме засипе, вие ме отровете. Само за едно си мисля — дали вълците не гризат моя Торопка.

На сутринта измъкнаха Савелий от пряспата. Като се дърпаше, той казваше:

— Аз ви домъкнах дотук. Мой ред е да пазя!

Но те го вмъкнаха в паянтовата постройка, където в огнището вече горяха клони и бурени и кипеше гърне с рядка брашнена каша.

Изведнъж отвън се чуха гласове. Някой пресипнало завика:

— Има ли тук жива душа? Обади се или ще влезем насила.

Като грабнаха топорите си, мужиците застанаха до входа и открехнаха вратата. Влезе покрит със скреж старец. Лицето и брадата му бяха целите в кръв. След него се показаха четирима татари.

— Хляб и сол! Позволете ни да отдъхнем и да се сгреем. Цяла нощ се мотахме из степта, едва не пукнахме. Аз съм Апоница, слуга на рязанския княз Фьодор Юриевич. От татарите не се бойте, защото са ми дадени да ме съпроводят до първата наша застава. Няма да ви закачат.

Мужиците отстъпиха и закачиха топорите си на поясите си. Кудряш каза на половецки:

— Влизайте, ще си поделим хляба.

Татарите се тълпяха до входа и нещо си говореха. Двама тръгнаха да спъват конете, а другите двама влязоха в паянтовата колиба, като скръстиха черните си ръце пред гърдите си в знак на поздрав.

Всички се отпуснаха върху петите си в тесен кръг, като се докосваха един другиго. Татарите протегнаха ръце към огъня. Кудряш измъкна от направената от брезова кора кесия един самун. Разряза го с ножа си и даде по парче на татарите.

— Накъде и откъде те е понесъл Бог, Апоница? Кой те е наредил така?

Апоница им разказа за злодейското избиване на руското пратеничество. За това, че лично цар Батий му е позволил да си замине за Рязан и да разкаже на княз Юрий Ингваревич за гибелта на сина му. „Тези изверги не ме пипнаха. Изглежда, наистина ще се добера жив до Рязан“.

— А как изглежда Батий? Нима си го видял?

Мужиците с интерес разглеждаха татарите, за които бяха слушали толкова много ужасии. Сега те седяха до тях и с доволен вид гризяха сухия хляб. Бяха с кожени дългополи шуби с козината навън. Шалварите им бяха също кожени, но с вълната навътре, а и от конска кожа, докато шубите им бяха овнешки. На краката си носеха широки ботуши, обложени с плъст отвътре. Върху главите си имаха островърхи малахай от кучешка кожа, с наушници и задтилници. На поясите си имаха дълги криви мечове и къси дръжки с вериги, на края на които висяха железни гири.

Един от татарите измъкна от пазвата си дървена чаша, надроби хляба си в нея и посочи към гърнето върху печката. Ваула му отсипа от него шепа рядка брашнена каша и го попита:

— Далече ли е юртата ти?

Кудряш преведе на половецки.

Монголът помисли, схвана и махна с ръка:

— На две години път оттук!

— А колко години воюваш?

— Вече двайсет години…

Лицето на татарина бе тъмно и сбръчкано като борова кора. Редките му мустаци надвисваха над устните му.

Като изяде хляба, накиснат в рядката брашнена каша, татарин изпи и съдържанието на чашата си. Излиза я с език и я подаде на съседа си, който също поиска брашнена каша.

Лицата им бяха мрачни и тъмни, а тесните им черни очи гледаха изкосо руснаците и ги оглеждаха от главата до краката.

Кудряш каза:

— Макар че ядат хляба ни, все пак са готови да ни насекат. Измъквайте се тихичко оттук. Сами ще проводим Апоница.

Монголите говореха нещо помежду си, като сочеха с очи руснаците. Когато мужиците започнаха да излизат един след друг, монголите скочиха и изтичаха навън от паянтовата колиба, като грабнаха късите си копия, завършващи с железни куки.

— Тези куки са, за да ни смъкват от седлата! — каза Кудряш.

Апоница възседна коня си. Монголите също яхнаха своите дребни, покрити със скреж коне, и изчакваха.

— Да вървим, православни! — каза Апоница. — Отваряйте си очите на четири, защото те са замислили нещо!

Газейки до колене в сняг, мужиците започнаха да се изкачват по ската.

Като излязоха от дола в равнината, те се проточиха след Апоница. Монголите се спряха и се завъртяха намясто. Изведнъж, като се прилепиха към гривите на конете си, те препуснаха към мужиците, прелетяха съвсем близо до тях и се обърнаха назад. По снега след тях се влачеше зашеметеният и съборен на земята Ваула, хванат с две ласа.

— Спасявайте ме, братлета! — викаше Ваула.

Монголите се отдалечаваха в галоп.

— Отиде си мужикът! — възкликна Звяга.

— Ама че беда сътворих — простена Савелий. — Защо ви доведох тук?

Монголите спряха върху една могила в далечината. Изправиха Ваула, който закрачи пред яздещия отпред конник с примка на шията, а останалите го следваха.

Умореният кон на Апоница с мъка се влачеше през преспите. Мужиците крачеха намръщени, като често се оглеждаха. И си говореха, че сега трябва да се очакват големи беди и кървави боеве.

— След като татарите са избили княз Фьодор и пратениците ни, то не чакай мир и дружба от пастирите!