Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (65)

Шеста глава
В предградието

Като обиколи градските стени, Бату хан се върна в селището на противоположния бряг на реката. В изоставените от жителите къщи се тълпяха татарски воини. Те бродеха по улиците, влачеха наръчи сено, скубеха сламата от покривите — всичко ставаше за фураж на техните диви и непретенциозни коне. Навсякъде над къщите се виеше дим, защото татарите караха пленените от тях жени да им пекат кътми и постни колачета.

Бату хан премина през предградието върху вран кон с бели крака и бяло петно начелото. Загорялото му лице бе неподвижно, присвитите му очи гледаха над хората и никой не можеше да забележи по лицето му нито радост, нито грижи. След него, в редица по трима, яздеха преданите му ханове. Те носеха почетните звания хилядници и десетохилядници, но свои отряди нямаха. Задълженията им се състояха в това да участват в обедите на Бату хан, да ядат там за четирима, да изказват остроумия и да разказват за необикновените приключения на славните витязи. Когато оставаше насаме с Бату хан, всеки от тях му разказваше сплетни за другите ханове, както и за събеседниците си по време на обяда. Като примижаваше, Бату хан изслушваше внимателно всеки от тях и от време на време милостиво просъскваше: „Дзе-дзе!“ Искаше да знае всичко, което се случваше около и далече от него, във войските на другите чингисиди и поради това търпеше тези ханове като необходими му негови хора.

Бауршият посочи на Бату хан една просторна къща в предградието и му предложи да я избере за нощувката си.

— Кой е живял в тази дървена юрта?

— Урусутският шаман. Наричат го „поп“.

Бату хан махна сърдито с ръка.

Намеси се неговият велик съветник Субетей-багатур. Като се приближи на светлокафявия си кон, той каза с пресипнал глас:

— Нима подобава джихангирът да живее в юртата на шаман, при това урусутски? А какъв е този дом? — посочи с бича си сглобена от греди постройка с островръх висок покрив и позлатен кръст върху него.

— Това е дом на урусутския бог.

— Подобава джихангирът да живее там, където обитават боговете — строго каза Субетей-багатур.

Бату хан изгледа накриво свелия очи баурши и хановете, които разгорещено се съгласяваха с великия съветник, и поведе коня си към църквата.

Бауршият се втурна към черковната порта. В притвора^[1] около входа седяха четирима монголски воини.

— Тук е забранено! — каза единият от тях.

Бауршият започна да спори с монголите.

— Кой ви постави тук? — попита приближилият се Субетей.

— Стотникът на Гуюк хан, Мунке-Сал.

— Отиди при своя стотник и му кажи да избира за своя хан по-подходящи юрти! Махай се! По-живо!

Четиримата монголи се спогледаха, подсвирнаха през зъби и, като повдигнаха пешовете на дългите си шуби, тръгнаха през дълбокия сняг към конете си, привързани към черковната ограда. Единият се обърна и каза на Субетей:

— Нима няма да се застъпиш за нас, когато Гуюк хан започне да ни бие по бузите с кокалената си лопатка?

— Кой ти е отрязал ухото? — попита го Арапша. — Внимавай да не ти отрежа и другото!

Оголил зъби, монголът приклекна, изтегляйки меча си, след което го мушна обратно в ножницата и бързо се метна на коня си.

— И теб ще те сполети същото! — извика той и препусна.

Арапша го проследи със злобен поглед:

— Гуюк хан отново праща убийци при джихангира!

Нукерите доведоха един старец, открит в съседната къщичка за пазача. Бе с калпак от кучешка кожа, платнени гащи, риза и ликови цървули. Целият бе посинял и трепереше от студ, но не показваше да го е страх. Отключи с ключ големия катинар на вратата. Бауршият влезе пръв и, като скръсти ръце на корема си, застана до вратата. Бату хан скочи от коня си и, като разтриваше изтръпналите си крака, влезе в църквата. Татарите не я бяха докоснали. През тесните прозорци, покрити с мехури, проникваше мъждива светлина. Олтарът с резбовани дървени врати проблясваше в дъното. Пред някои от иконите премигваха пламъчетата на кандилата, осветявайки тъмните навъсени ликове на светците.

Бату хан влезе в олтара и заобиколи около престола. На масичката в ъгъла намери пет кръгли бели просфори^[2]. Заповяда на следващия го баурши да опита дали тези хлебчета не са отровни? Бауршият отхапа, подъвка и каза:

— Авва! Да пази и тебе, и мене от нещастие „ханът Небе“! Хлябът е вкусен!

Бату хан се върна в средата на църквата и се отпусна върху конски чул. Хановете се настаниха в полукръг около него.

— Запалете огън тук, подът е каменен, — каза Бату хан, — и ми направете чай^[3].

Бауршият се защура и, като поговори с преводача и пленения старец, раболепно доложи на хана:

— Тук не трябва да се пали огън, защото това ще разгневи урусутския бог и домът му ще пламне.

Субетей-багатур нареди неговите военни помощници — юртджите — да бъдат настанени в дома на урусутския шаман. Дървената къща се състоеше от пруст и две одаи с обща стена. Достъп до голямата, иззидана от камъни и глина, квадратна печка имаше и от двете стаи.

В първата се разположиха четиримата монголски юртджи и двамата мюсюлмански писари-уйгури. Втората стая Субетей запази за себе си. Видя рязанския княз — изменника Глеб, да седи заедно с юртджите и го попита:

— Какво означава „елдени^[4] блини^[5]“?

— Трудно е да се обясни, трябва да се опита. Вземи си баба^[6] и тя всеки ден ще ти пече, а ти ще се радваш.

— А какво е „баба“?

— Навън един монголски воин предлага за продан две баби. Купи ги!

— Колко иска?

— Сега ще ги доведа.

Глеб излезе навън и се върна със стар монгол, който изблъска в стаята две съпротивляващи се жени. Още с влизането си едната, висока и едра, със син сукман, потърси с очи и три пъти се прекръсти към ъгъла, в който бяха останали остъклените рамки на съдраните икони. Скръсти ръце под пищната си гръд и втренчи поглед в Субетей-багатур, който седеше върху конски потник на пода до скамейката. До нея плътно се притискаше девойка с руса коса и изплашени очи, облечена в съдрана полушубка от щавени кожи, изпод която се виждаха фустите на червен сукман.

— Ето ти две отбрани бабки — каза на татарски княз Глеб. — Възрастната е опитна готвачка, а тази е градинско цветенце, сладко бонбонче.

Субетей огледа жените с бегъл поглед и се обърна на друга страна.

— Паднете на колене! — каза им княз Глеб. — Това е голям хан. От днес ще сте негови ясирки.

— Голям, ама не е главатарят! — отвърна му жената. — И защо да падаме на колене? Подът е мръсен, виж как са го нацапали извергите!

— Поклони се, казвам ти, на своя стопанин!

— Моят стопанин има вече десет години как умря. Е, какво пък, хайде, Вешнянке, да се поклоним!

Като се наведоха ниско, те докоснаха с пръсти пода.

Субетей се втренчи в жените и окото му се присви. Изгледа накриво приседналия на дъбовата скамейка княз Глеб, надигна се и, като постави потника върху пейката, се настани върху нея, кръстосвайки крака под себе си.

— Как се казват? — попита той Глеб, който преведе въпроса му.

— Наричат ме Опальонуха, а това е Вешнянка.

— Дъщеря ли ти е?

— Не, съседско сираче. Грижа се за него.

— Защо те наричат така? — продължаваше да пита Субетей.

— Мъжът ми го изгориха на клада.

— Кой? Моите татари ли?

— Къде ти! Наши крадци — новгородските разбойници. Оттогава станах Опальонуха, а тя е Вешнянка, защото през пролетта се е родила и е румена като самата пролет^[7].

— Трудни са урусутските имена, не можеш ги запомни! — каза Субетей. — Ще работите ли за мен или да извикам други?

— Цял живот съм работила за някого. Такава е нашата женска участ!

— Нека ми изпекат и блини, и ръжени колачета, и самун.

— Стига да има житен квас и брашно, всичко ще изпечем.

— Старият Саклаб ще ви достави всичко — намеси се княз Глеб. — Той със сигурност не е забравил да говори на руски.

Двете жени живо се обърнаха към стария слуга на Субетей, стоящ до вратата:

— Наш, рязански ли си? Ясир ли си?

— Четирийсет години как се мъча в плен. Кракът ми се срасна с веригата. И с вас ще стане същото — щом ти надянат примката, до смъртта си не можеш се измъкна… — въздъхна тежко старецът. — Ето ви брашно, а ето ви и квас^[8]…

И той придърпа към печката един чувал и глинено шише. Желязната верига на крака му издрънча.

— Свети боже! — възкликна Опальонуха, като плесна с ръце. — И ти четирийсет години влачиш това желязо на крака си?! — след което размаха пръст на невъзмутимо наблюдаващия я Субетей.

— Добре, ще поговорим после… Сега ще домъкна дърва — каза старецът.

— Е, Вешнянке, войната си е война, а тестото трябва да се замеси!

Опальонуха въздъхна и се отправи към печката, но я спря монголът, опънал ремъка, надянат на врата й. Тя се спря и погледна към Субетей, който се обърна към монгола:

— Откъде се сдоби с тези жени?

— Бях в стотнята, която изпрати да обиколи около града. Яздехме през гората и там бягаха хора, имаше много жени. Някои съсякохме, други подгонихме обратно към нашия лагер.

— Тъй!

— Тези двете хванах лично и ги довлякох на ласото си.

— Тъй!

— Искам да ги продам.

— Тъй!

— Ботушите са ми много стари и скъсани. Краката ми мръзнат…

— Тъй!

— Не видях урусутите да носят кожени ботуши, те ходят с цървули от липова кора.

— Тъй!

— Искам да обменя тези две жени срещу чифт нови ботуши.

— Значи искаш да сваля ботушите си и да ти ги дам на теб? Искаш да ограбиш началника си? Знаеш ли какво ще ти се случи сега за това?

Старият монгол с кичури бели косми по брадичката си го гледаше с изплашени очи и зяпнала уста:

— Не съм искал това, велики хане! Приеми тези жени като дар от мен! Нека те пази вечното синьо небе!

Монголът отвърза ремъка и, отстъпвайки назад, излезе от къщата.