Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (48)

Десета глава
В татарската челна стотня

Челната стотня на Тюляб-Бирген се бе разположила в „Долината на скитащите покойници“. През нея протичаше ручей, покрит с ледена кора от студа. Имаше и запазени землянки, окръжени с вал и дървен стобор. По-рано тук е бил лагер на рязански стражеви пост. Научили за настъплението на татарите, рязанците се бяха оттеглили на север. Преди до този пост идваха руски търговци и търгуваха с чергарите, докарващи стада добитък. Навсякъде земята бе засипана с конски тор и овнешки дърдонки.

При пристигането си в тази долина стотнята на Тюляб-Бирген завари в нея само една кльощава старица с черни святкащи очи и нос на сова, която равнодушно седеше на прага на полусрутена землянка. Претършувайки землянката, татарите отнеха на старицата всичко, което намериха, като й оставиха само широките й шалвари, изпокъсания й чапан и глинената спукана стомна, с която тя гребеше вода от ручея. Привечер, когато татарите се готвеха да спят, старицата се приближаваше до огъня, подбираше огризки и тихо се връщаше на своя си праг.

— Коя си ти? — строго я попита кипчакският водач Сентяк, който бе прикрепен към стотнята.

— Ясирка^[1]… Родена съм в Пятигорието^[2]. Докато бях силна, ме държаха на верига и ме караха да работя. А когато станах стара и слаба, ми казаха: „Върви, в която от четирите посоки искаш!“ А къде да отида? Че и през степта?

А степта се разстилаше наоколо пустинна, наръсена със сняг, върху който се пресичаха следи на сайги, лисици и вълци.

Конниците надникнаха във влажните и срутилите си землянки, из които пълзяха мокрици и стоножки, изплюха се и си издигнаха полегати навеси от пръти и камъш близо до огъня. Прекарваха времето си, като лежаха до огъня или се изкачваха на съседните възвишения, където се притаяваха в буренака и наблюдаваха степта.

Част от спънатите коне пасяха в долината, където все още имаше камъш, а останалите, оседлани, бяха винаги в готовност.

В най-добрата землянка, чийто покрив не бе пробит, се настани стотникът Тюляб-Бирген. В нея бяха запазени тумбестата глинена печка, направена от урусутите, и наровете от пръти около нея. Подгънал крака и наметнал шуба на плещите си, стотникът дълго седеше на наровете и мълчаливо наблюдаваше пламтящия в печката огъня.

Джигитите проклинаха това място, наречено с мрачното име „Долината на скитащите покойници“.

— Къде ни прати хан Баяндер? Нима в степта няма по-добро място от тези землянки, приличащи на разрити гробове, и с кльощава старица, която ни пази, докато всички издъхнем тук? Ту мокър сняг, ту студ — няма време да си изсушим дрехите! Кога ще тръгнем напред, за да се сгреем на огъня на горящите градове и да се преоблечем с урусутски шуби от златки и самури?!

Суеверните джигити по цели нощи не гасяха огньовете, а изкачилите се по възвишенията стражи се тресяха от страх и се оглеждаха дали в степта не бродят непогребани воини, загубили главите си по тези места. Тревогата бе усилвана и разпалвана от молла Абду-Расули, натрапил се на стотнята още в Сигнак. С поученията си слабият и с гъста рижава брада молла не оставяше конниците на мира, изисквайки да се молят по пет пъти на ден. При всеки удобен случай той подхващаше молитва, а нощем плашеше слушателите си с разкази за дяволиите на погубващия правоверните лукав Иблис, за бродещи из степите мъртъвци и за летящи нощем джинове, които пият кръвта на спящите хора. За спасяване от нечиста сила моллата им пишеше тесни листчета с магии, учеше ги на заклинания, прогонващи злите духове и доказваше, че без неговата помощ воините отдавна щяха да са измрели от болести и лоши очи.

Молла Абду-Расули проспиваше голяма част от времето си върху наровете в землянката на стотника, но притежаваше изострен нюх и, когато започваше варенето на нещо или печенето на храна, веднага се събуждаше и присядаше до огъня, за да участва в яденето. Бе им останала малко храна, защото овните, отнети от половецките чергарски станове, отдавна бяха изядени, поради което воините не гледаха с добро око на моллата. Сядаха плътно един до друг в кръг около котела с прясна каша или с „бърканица“ от обрезки от сушено месо, но моллата настойчиво четеше молитви и, без да се притеснява, се провираше през седящите по-близо до котела.

Началникът на стотнята Тюляб-Бирген извика двама десетници — Кадир и Джабар.

— Вече две денонощия как ги няма четиримата братя. Дали Аллах не ги е подложил на изпитание? Те трябваше да се доберат до онзи дъбак, който се вижда в далечината. Трябва да се тръгне по следите им и да се разбере какво е станало с тях. Ти, Кадире, ще вървиш по следите на четирите им коня, докато не намериш братята. А ти, Джабаре, ще тръгнеш настрани, ще направиш кръг и също ще се отправиш към дъбака. Ако в него има скрити урусути, те ще излязат оттам и ще подгонят единия от двама ви. Тръгнете назад и примамете урусутите насам! А аз ще тръгна със сотнята си, ще се нахвърля върху тях и така може би ще хванем поне един „език“. Задачата е важна, защото е от главната квартира на Бату хан и трябва да бъде изпълнена, каквото и да ни струва това! Тръгвайте!

Стотникът Тюляб-Бирген стоеше, подпрян на стълба на землянката, без да отклонява намръщения си поглед от степта. Бе набит, начумерен и мълчалив. Имаше здрава ръка и можеше като на шега да удържи хванат с ласо кон. Черната му брада бе подстригана във формата на лопатка, а бузите му бяха избръснати. Един от джигитите, обявил се за негов нукер, се грижеше за подстригването на брадата му и за блясъка на космите на дорестия му кон. Клечеше на две крачки от него и бе готов да се втурне, накъдето трябва и при най-малкия знак от страна на стотника. А Тюляб-Бирген се вглеждаше в пролома на хълма и по-нататък в степта, като все още се надяваше, че четиримата братя ще се появят заедно с пленен от тях урусут.

Джигитите му седяха наблизо, около огъня, и слушаха какво им говори молла Абду-Расули:

— Цялата степ наоколо е безмълвен гроб. Тук са се били народи срещу народи и падналите воини не са били погребани. Поради това тук нощем се чуват стонове и бродят отряди от покойници. На призрачни коне те изплуват като лека мъгла от деретата, препускат в безшумни редици по полята и се сблъскват с други отряди… Тогава ясно се чува звън от меч, удрящ се в ризница.

От степта долетя далечен отчаян вик, прекъсна се и скоро след това се повтори отново.

— Да се затрупа огънят! — заповяда полугласно стотникът.

Джигитите засипаха огъня с пръст. Пламъците му замряха с трепкащи угасващи отблясъци. Околността потъна в мрак. Джигитите безшумно се промъкнаха по възвишенията.

Отдалече се чу тропот. Приближаваха се стремително препускащи коне. На смътната лунна светлина, проникваща през сивите облаци, се забелязваха приближаващи се сенки.

— Това са те! Покойниците! — прошепна нечий глас в тъмнината.

— Мълчи и си отваряй очите! — се чу в отговор.

Табун от няколко десетки коня се приближи до ската на дерето, спря за миг и бясно се понесе по нанадолнището към ручея. Чуваше се глух тропот на копита, плясък на вода и изпръхтяването на коне, пиещи вода.

Нещо ги бе разтревожило. Като се блъскаха и мачкаха един друг, те отново се втурнаха напред в тъмнината с изплашена стремителност, покатериха се по ската на дерето и препуснаха през степта… Наблизо се чуваше шум, скимтене, глухи удари на копита.

— Палете огъня! Всички при мен! Грабвайте ласата! — крещеше стотникът.

Джигитите се засуетиха. Огънят пламна отново и освети петнист кон. Ласо обви шията му и се опъна като струна. Стотникът завързваше края му за ствола на една офика. Дървото потрепваше от дърпането на коня.

— Убийте коня! — крещеше стотникът, опъвайки ласото.

Джигитите притичаха към треперещото от ярост животно. Три дълги стрели с червени пера го пронизаха отстрани. Конят падна на предните си колене, опита се да се изправи, но един от джигитите се хвърли върху него и му преряза гърлото.

— Праведният Хизр ни изпрати вечеря! — каза моллата. — Не забравяйте да се молите, спазвайте руза^[3], денем и нощем споменавайте името на Всевишния и той ще ви възнагради!

Загънали ръкави, джигитите с бързи и привични похвати одраха петнистата кожа на коня и го насичаха на части. Червеният му труп вече лежеше върху одраната кожа и доволни джигити се подсмиваха:

— Смел джигит е нашият стотник Тюляб-Бирген! Докато всички се тресяхме от страх, мислейки, че ще видим препускащи покойници, началникът ни хвана с ласото си коня и го удържа с една ръка. Ако не бяхме такива заплеси, можехме да хванем още няколко живи диви коне…

— Нима това бяха диви коне? — попита водачът Сентяк. — След пристигането на татарите много от кипчакските табуни се разбягаха из степта и конете в тях съвсем подивяха. Такъв е и този петнист двугодишен кон с клеймото на хан Котян^[4]… А дивите коне не са такива — те са с пясъчен цвят и с тъмна черта по протежение на гръбнака. Но ние ще изядем този петнист кон без остатък — така, както ако бе див.