Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (42)

Четвърта глава
Тръгнаха към Дивото поле

Савелий Дикорос започна да се готви за похода. Одра последните хванати белки и провеси обърнатите им наопаки кожички в килерчето под тавана.

— Ако се случи нещо, — каза той на жена си, — ще обмениш белките за жито.

Поправи и отново опъна с жили-обтегачи железния нож на вилообразното копие, с което ходеше на лов за мечки. Постави по-дълъг сап^[1] на тежкия топор. Докара от гората вършинак и изсъхнали дървета, за да е по-лесно на жена му да цепи трески и да пали печката. Направи от парче от коса второ вилообразно копие за Торопка. А лекият дърводелски топор остави на жена си за домакинството.

Жена му Марица заедно с Вешнянка, замесиха тесто от ръжено брашно с житен квас и изпекоха три самуна и няколко медени питки. Нарязаха самуните на тънки филийки и ги изсушиха в печката. С получените сухари напълниха раниците, добавиха луковици, варена гулия и шепа сол, вързана в кърпа.

— Солта ни е на привършване — каза Марица. — Там, по света, по-лесно ще намерите сол.

Току-що между дремещите ели бе просветнала пурпурната заря на следващата сутрин и мужиците се събраха около дома на Дикорос. На раменете на всеки имаше удобно привързана торба със „запас“, а на пояса на всеки — топор и увиснал чифт нови ликови цървули.

Наметнали на раменете си шаячни аби^[2], жените изпратиха ратниците^[3] до незамръзващия ручей, над който бяха прехвърлени три дървени трупи. Там те се хвърлиха на вратовете на заминаващите и започнаха с плач да нареждат:

— Горките ние! На кого ни оставяте?! Защо ни напускате?!

Дикорос повдигна Марица от земята и й каза:

— Какво си се зажалвала? Да не би ловът на мечки да е по-лесен? Все една тегоба е! Пази Дорчо… А и от зверове, и от лоши хора се пазете! Може да се върна вкъщи на добър кон, татарски, а и на теб да донеса нова аба, обшита с аксамит^[4], топла фофудя^[5] с обшивка и нови чизми…

— Нищо не ми трябва, само ти, Савушка, светлина моя, цял да се върнеш вкъщи! Ще ти отсекат чуждоверците буйната глава, няма и да има кой да поплаче на гроба ти! Ой, мъко, наша женска! Синчето пази! Че защо съм го родила, защо съм го кърмила, защо съм го гледала? Защо го вземаш с теб? Да го бяхме скрили в горския шубрачец! Ще те видя ли отново, чедо мое, родно! — и, давейки се от плач, Марица стисна в прегръдките си Торопка.

Дикорос положи ръката си на рамото на Марица и започна тихо да й говори с необичайна за него нежност:

— Почакай малко, лебедице моя! Чуй ме! Нещо важно имам да ти казвам.

Марица се умълча.

— Ако тук, на Глухото езеро, стане много тежко или зверовете започнат да надделяват, закови вратата на къщата ни и се добери до районния център Ярустово, по възможност при Пахом Терентич, рибаря. Там и ще те навестя…

Мужиците се отскубнаха от вкопчващите се в тях жени и един след друг закрачиха по дървените трупи, прехвърлени над ручея. След това, без да се обръщат, продължиха нататък, изчезвайки в сутрешната мъгла сред вековните стволове на мрачната гора. Още дълго чуваха воплите на жените, останали от другата страна на ручея.

Вешнянка бе заедно с жените. Тя не плачеше, а само се взираше в далечината с разширени очи. Хлипайки, жените се помъкнаха обратно. Вешнянка се промъкна в плевнята на Дикорос, в която бе неговият стар Дорчо. Тя прегърна коня през шията и зашепна в окосменото му ухо:

— Останахме си ние с тебе, Дорченце, сираци. Дали ще видим някога стопаните си? Или ще погинат те в чистото поле като окосени стръкчета трева и дори пролетният гарван няма да ни донесе вест от тях?!

Дорчо клатеше глава, опрял се на рамото на Вешнянка.