Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (10)

Десета глава
Ханска щедрост

Вестта за замисления от монголите поход на Запад прелетя по цялата Кипчакска степ като ураган, който през тих летен ден изведнъж се понася из равнината, като извива пясъчни стълбове, изскубва храсти и прекатурва лошо прикрепени юрти. Във всички посоки препускаха куриери, които предаваха вестта от един чергарски стан на друг, съобщавайки за огромното събитие в мирния живот на номадите. Свикваха се за похода всичките дванайсет рода на великия кипчакски народ^[1].

Назар-Кяризек вървеше покрай крайбрежните тополи, зад които проблясваше мътната след дъжда река Сейхун. Пред него се простираше обширна равнина. Във всички посоки бързо препускаха конници, равномерно крачеха върволици от двугърби камили, натоварени с решетки за юрти, пръти, кечета, чували, котли и други опушени предмети от чергарския бит. Покрай камилите вървяха жени и деца. Полуголи роби подкарваха стада от овце и крави. Имаше нещо необичайно и тревожно в развълнуваната степ, обикновено дремеща в безмълвното си величие.

Назар-Кяризек най-сетне се добра до стана на единайсетата жена на хан Баяндер. Старият номад бе удивен, защото там всичко си бе постарому! Въпреки всеобщата бъркотия, хан Баяндер бе, както винаги, невъзмутим. В стана се готвеха за лов със соколи. Оседланите красиви коне нетърпеливо риеха пясъка с копитата си. Десет сръчни юноши със соколи върху ръкавиците на левите си ръце стояха в редица, очаквайки излизането на господаря си от шатрата му. Жилавите тясно муцунести кучета вече няколко пъти започваха яростно хапане.

Назар слезе от мършавата си кобила, спъна предните й крака с въже и започна важно да се изкачва към върха на хълма, върху който стояха ханските юрти.

Хан Баяндер излезе от юртата си. Лицето му лъщеше от обилното угощение. Бе с изящен ловен костюм — жълт копринен халат, загащен в широките велурени шалвари, и ботуши за езда с извити нагоре носове. Периферията на бялата му ярешка шапка се издигаше отпред и се спускаше на врата му отзад. Дебелият му корем бе здраво стегнат с шал на райета, от който стърчеше индийски кинжал с резбована дръжка от слонова кост.

Господарят на степта позна стария Назар. С остър поглед той огледа покорно прегърбения му гръб, дългополата козя шуба и кривата стара сабя. „Старецът е дошъл да моли за нещо — реши ханът. — Полезно е от време на време да се угоди на обикновен чергар, за да може мълвата за щедростта на хан Баяндер да се носи из степта от огън до огън. Това е особено важно сега, когато хановете събират бойни отряди, за да тръгнат на далечен поход…“

— Славен е хан Баяндер! Безброй са табуните с коне на хан Баяндер! Аллах да пази благословените стада на хан Баяндер! — викаше напевно Назар-Кяризек и се кланяше толкова ниско, че от проскубаната му шуба се подаваха костеливите му рамене.

Ханът се спря и мушна ръка в раирания си пояс.

— Здравей, дядо Назар-Кяризек! Къде си тръгнал с тази ръждясала сабя?

— Велика вест лети над Кипчакските степи…

— Какво си чул?

— Сега, мой хане, сега ще ти кажа! Бях на пазара в Сигнак. Седях по-настрани в ашхането [кръчмата] и тихичко слушах какво си приказват важните хора. Един търговец със скъп копринен халат знаеше твърде много това, което ние, простите хора, и не подозираме. Той доставя брашно на монголските ханове и често беседва с тях. Та от тях чул, че в Сигнак са пристигнали най-важните монголски принцове, внуците на „Великия покорител на Вселената“ — Чингис хан…

Назар спря, искайки да разбере какво впечатление е произвела новината му. Ханът стоеше спокойно с непроницаем поглед на всемогъщ и всезнаещ човек. Съпровождащите го джигити наостриха уши и се приближиха с крачка напред.

— Това, като че ли, ще да е истина! — отбеляза хан Баяндер. — Какво още се говори на пазара?

— Този търговец казва още, че след принцовете бърза войска от монголи и татари, толкова многобройна, че ще се разпростре из степта ни на десет дни път.

— Чух и аз за пристигането на монголските принцове. А за какво ли идват тук? Нашите земи са под тяхна власт и подвластните им народи не смеят и да шукнат, така че какво им трябва още? Не си ли чул нещо за това, Назар-Кяризек?

— Говори се, че страховитият хаган Чингис хан е завоювал половината свят, а внуците му искат да покорят останалата половина.

Баяндер поклати глава:

— Че това лесна работа ли е?! Колко народи живеят по света, а Чингис хан вече го няма! Кой ще го замести? Кой има толкова ум, колкото Чингис хан? Кой ще поведе войската? Ей, джигити, доведете ми коня!

— Почакай, славни ми хане! — зави изплашено Назар. — Погледни към стария си коняр! Ти си по-могъщ от всички останали степни султани! Моля те, мой хане, не ме забравяй за този поход! Четирийсет години вече как вярно ти служа и денем, и нощем, и в сняг, и в буря, докато съвсем не остарях. Сега мястото ми е заето от петимата ми синове, юнак до юнака! Те пазят и се грижат за конете ти и ги опазиха до този страшен ден, когато вече навсякъде се чуват бойните урани^[2] на дванайсетте рода на великото кипчакско племе: „Уйбас^[3], токтабайци^[4]! Дюйт, батири дурутайци! Даукара, джерсайци, помитащи всичко по пътя си! Грабвайте острите саби, яхвайте конете и тръгвайте на поход!“

Хан Баяндер стоеше още по-величествен и само лявото му око примижаваше и в него проблясваше весела искрица, докато наблюдаваше крещящия урани старец Назар, който бе извадил кривата си сабя и я размахваше над главата си.

— Ти си смел воин, Назар, и аз помня заслугите ти! Какво искаш от мен?

— Петимата ми синове са готови да тръгнат под славния ти бунчук^[5]. Но на какво? Много коне отгледаха за теб, а собствени нямат! Ненапразно се казваш хан Баяндер^[6]. Дай на всеки един от синовете ми по кон със седло! Ще тръгнат с теб като твои верни защитници в боя, ще бъдат твоите верни стрели — накъдето ги пратиш, натам ще полетят, каквото им заповядаш, ще го изпълнят!

Хан Баяндер докосна с три пръста острия край на брадата си:

— Добре, верни ми конярю, Назар-Кяризек! Ще дам коне на синовете ти, но за седла и юзди ще трябва сами да се погрижат. Но аз не давам нищо даром. Ако раздам табуните си на моите джигити, ще ми се наложи да кретам из степта като дрипав просяк. Нека след завръщането от похода всеки от петимата ти синове да ми докара в замяна на получения друг млад кон, покрит с килим и още — докато синовете ти се сдобиват със слава, нека жените им ми изтъкат по един кадифен килим…

— Смили се, преславни хане! Нямам аз вълна за килими.

— Ще получиш вълна от управителя ми. Ако си съгласен, синовете ти могат да си вземат по един кон. Ще ги зачисля и петимата при моите отбрани хиляда джигити.

— Аллах да те пази заради щедростта ти, пресветли ми хане! — възкликна Назар, и като скръсти ръце пред корема си, се поклони ниско на яхващия коня си Баяндер.

След това въздъхна, изправи се, прибра обратно в ножницата й старата си сабя и, като поклащаше глава, мрачно се загледа след отдалечаващия се със свитата си хан. После отмести погледа си и съзря Турган. Момчето бе клекнало и прегърнало с ръце коленете си. Черните му очи внимателно следяха изражението на лицето на стареца. Като забеляза тъгата му, Турган скочи и притича до Назар:

— Защо си огорчен, тате? Аз чух всичко. Освен старата ни кобила, вече ще имаме още пет хубави коня. Нима е трудно да бъдат върнати други на този алчен хан? Лесна работа! Нали братята ми ще отидат на война и ще докарат цял табун собствени коне.

— Кой, освен Аллах, може да знае какво ще ни донесат тези коне след войната — славни багатури или само окървавените им мечове?

— Тръгвай по-бързо за конете! Бързай, тате, докато ханът не е размислил! Разреши ми да тичам след теб! Може ли?

Турган помогна на баща си да яхне кобилата и двамата тръгнаха по пътечката, водеща натам, където пасяха безбройните полудиви табуни на хан Баяндер.