Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (64)

Пета глава
„Чуваш ли как лаят кучетата?“

Перунов бор бе обгърнат с дрямка от сребристата лунна нощ. Проточилите се покрай края на заспалата вековна гора колиби бяха заринати дълбоко в снежните преспи. От време на време тишината бе прекъсвана от сухо изпращяване на плет или на неподвижно дърво. Бяха притихнали и кучетата, свили се на кълбо и заврели носове в пухкавите си козини.

В сумрачната светлина смътно се очертаваха засипаните със сняг гърбати купи сено, черните стволове на оголените дървета и високият стълб със снопче смърчови клонки до къщата на старейшината.

В края на изселническото селище няколко пъти изджавка куче, след което изведнъж залая с тънък протяжен лай. След него се обадиха и другите. Навсякъде из Перунов бор кучетата подеха непрестанен лай. Някъде изтропа дворна портичка, звънко зацвили кон.

Дремещата в най-крайната колиба Опальонуха скочи от високия одър и предпазливо вдигна капака на прозореца, забулен с рибен мехур. Като се долепи до заскрежената пукнатина в мехура, Опальонуха видя седяща върху плета тъмна фигура на човек с дългопола дреха и странен калпак. Той скочи в двора и се отправи към гумното^[1].

— Вешнянке, ставай! — разтърси дълбоко спящата девойка Опальонуха. — Чуваш ли как лаят кучетата? Това са те! На двора има лош човек… Затича се към гумното. Плаша се да не ни подпали! Всичките ни мужици заминаха! Как ние, женорята, ще се справим сами?

Двете жени напъхаха крака в чизмите си, вързаха забрадките на главите си и наметнаха полушубките си. Отново долепиха очи до прозореца. Всичко изглеждаше спокойно на сребристата лунна светлина. Само кучетата продължаваха да се задъхват от неудържим лай и се дърпаха на синджирите си.

— И аз се плаша, лельо Опальонуха! Какво ли ще става? — шепнешком питаше девойката.

А жената припряно се препасваше с колан, докато държеше ръкавиците си със зъби, слагаше в една бохча парчета хляб и изваждаше топора изпод скамейката.

— Мисля си дали не са татарите? Вземи ножа за хляб. И дървената паница. Не забравяй огнивото!…

Двете жени излязоха тихо от къщата и се притаиха в сянката й. Непознат човек се мотаеше около плевника и изкарваше искри от огнивото си.

Страшен вик долетя от края на селото. Ехото от дълбините на боровата гора го повтори. Викът се разнесе отново, пълен с ужас и болка, зверски рев на тежко ранена жена.

Селото бързо се събуждаше. Заскърцаха врати, коне затропаха с копита по дъските. Крещейки и яздейки неоседлан кон, пристигна прегърбен старец, без шуба и без шапка:

— Горим! Татарите! Спасявайте се!

Прокрадвайки се, Опальонуха се затича към човека, мотаещ се около сеното.

На лунната светлина успя да различи неговата дълга до петите синя шуба със странна кройка, белите му ботуши от кучешка кожа и кривата сабя на пояса му. Непознатият се озърна в момента, в който тя вече бе вдигнала топора над него… Точен удар и…

Убитият падна по лице, а кръвта му се разтече на тъмни петна по белия сняг.

— Ще избягаме през задните дворове и зеленчуковите градини! — прошепна Опальонуха. — Да тръгваме бързо, дръж се в сенките…

Не им се удаде да тръгнат. През стобора се прекачваха татари, събрали и затъкнали пешовете на шубите си в поясите си. Двете жени се скриха в купчината натрупани сухи вършини и дърва за огрев.

Селото пламна едновременно от няколко края. Горяха и двете къщи, издигнати по-настрани, както и гумното с купите сено.

Огънят започна бързо да се издига на огромни езици, а черният дим на кълба се понесе нагоре.

Жално мучаха изплашените, изгонени на улицата крави, мятаха се насам-натам коне. Отвсякъде се надигаха отчаяни вопли и женски плач. Жените тичаха, без да знаят какво да спасяват и накъде да бягат, и измъкваха от горящите къщи плачещи деца и торби с хляб.

Нов, досега нечуван, страшен рев се приближаваше откъм гората:

— Кху, кху, кху, уррагх!

Лавината от конници изпълни селото със суматоха, цвилене на коне, хрипливи викове и остра миризма на непознат, страшен народ.

Кучетата се задъхваха от отчаян лай и вой, преследвайки чуждите конници, които препускаха през селото и удряха силно с кривите си саби всеки, който им се изпречеше на пътя, или ловяха с ласа бягащите жени.

Татарите нахлуха откъм двата края на селото и подгониха всички, които срещнеха, към празното място пред къщата на старейшината.