Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (75)

Пета глава
„Тръгваме към Мушкаф!“

Субетей-багатур каза на Бату хан:

— Изслушай, джихангире, верния си слуга! Важната работа е пред нас. Ще видиш ключа за вратата на света! Трябва незабавно да тръгнем към град Машфа^[1] и да го превземем, преди това да направят другите ханове. Там са складовете за стоките, докарани от други страни. Там живеят чуждестранните търговци. Там ще заграбим големи богатства, чуждестранно злато и сребро, гръцко червено вино и германско сукно.

С полупритворени очи Бату хан му отвърна с уморен глас:

— Сега съм зает с по-важна работа. Това можем да го направим и утре.

Субетей засумтя, наведе се към ухото на Бату хан с висяща на него тежка златна обица и едва чуто и злобно прошепна:

— Един пропуснат ден, един пропуснат час по време на война е изгубена победа и пропаднал деветдесет и деветгодишен труд. Напразно губиш важен ден. Изгони, прати при червените мангуси тези плачльовци и тунеядци. Прогони ги, или аз ще го направя! Ей сега ще изпратя моята хилядна „бесни“ и ще разхвърлям всички оттук.

Брадичката на Бату хан затрепери от гняв. Очите му се отвориха и се взряха от упор в лицето на Субетей. Видя примижалото му око, набразденото от белези, от рождението му немито лице с кичурчета твърди косми, изкривените набръчкани устни, покрити с пяна. Ярост бе започнала да обхваща Субетей.

Бату хан се страхуваше от гневните изблици на своя възпитател и затова се укроти. Премести поглед върху молителите монголи, застанали на четири крака и навели до земята глави. Върволицата от тях се проточваше през цялата селска църква и излизаше през вратата в заснежения двор. Опитвайки се да скрие безпокойството си, Бату хан каза:

— Ненапразно ме наричат „добрия“, „милостивия хан“, иначе казано Саин хан! Всеки, който ми е предан, има достъп до мен и може да ми каже в лицето жалбата си…

Субетей облиза бързо устните си с дългия си език. Бату хан го изгледа още веднъж накриво:

— Ще окажа милост на още двама молители, след което ще поговорим с теб.

Седеше подгънал крака върху църковния трон. Старец с раиран кипчакски халат се приближи на колене към него през отворените врати на иконостаса. Бату хан спря равнодушния си поглед върху него и отново полупритвори очи.

— От какво се оплакваш?

— Казвам се Назар-Кяризек. Още от самия Сигнак съпровождам непобедимата ти войска… Служа ти с трепет и почит…

— Какво по-точно ти, немощният старец, правиш за мен?

— Пазя и храня петела за събуждане на най-храбрия от богатирите, Субетей-багатур…

Бату хан обичаше да слуша жалби срещу своя свиреп възпитател, затова прошепна: „Дзе-дзе!“

— И от какво се оплакваш? Нима Субетей-багатур те е обидил?

— Не, най-велики! Но ме наказа Аллах — да се слави името му! Заедно с мен на поход тръгнаха и четиримата ми синове — всичките до един смели джигити, кой от кой по-добър.

— За това заслужаваш почит, а те — похвала!

— Още в първата битка с урусутите падна най-големият ми син, храбрият Демир — Аллах да успокои душата му в градините си! — и, като прикри очи с ръкава си, старецът изхлипа.

— Гордей се, че синът ти е умрял в битка! С какво да те наградя?

Като изтри носа си с длан, Назар-Кяризек прошепна:

— Аз съм твоя жертва! Милостивите ти думи са най-добрата награда за мен!

Субетей просъска:

— Познавам този старец. Старае се с всички сили и може да му бъде възложена полезна за нас задача. Застани настрана, старче, и чакай!

Следващият молител бе с арабски дрехи: раиран вълнен плат и мюсюлмански бял тюрбан. Кафтанът му бе разкъсан и висеше на парцали. Търговецът допълзя на колене пред престола и занарежда с хрипливи стонове, като се удряше с юмруци в гърдите.

— Какво иска? Не разбирам думите му?

Преводачът обясни:

— Той е бухарски търговец. Старши е на дванайсет други търговци, които съпровождат блестящата ти войска и изкупуват от воините дрехите и вещите, заграбени по време на битките. Бухарският търговец се жалва, че са го обидили твоите воини, набили са го и са му отнели всичкото имущество.

Бату хан се оживи. Лицето му се изкриви от хищна усмивка и той каза, удряйки се с длан по коляното:

— Търговците са ми полезни, защото докарват потребни стоки! Те са необходими и на воините ми, които не могат да влачат със себе си по света всичките богатства, заграбени през дълготрайната война. Който обиди преданите ми търговци, той ще срещне смъртта си. Можеш ли да посочиш жълтите кучета, които са те ограбили?

— Воините ти са безброй, колкото са и прелетните птици през пролетта. Но, ако срещна оскърбителите си, ще ги позная.

Субетей се намеси:

— Позволи ми да изкажа скромен съвет! Назначи стареца, който пази петела за събуждане, за защитник и преводач на чуждестранните търговци. Той е хитър и ще съумее да ги опази, а и себе си няма да забрави.

— Така да бъде! — каза Бату хан и спусна крака.

Нукерите му помогнаха да слезе от престола. Бату хан тръгна през църквата към изхода й. Молителите застенаха и от всички страни се разнесоха вопли:

— Изслушай ни, велики и доблестни, Саин хане!

Субетей засъска:

— Казвах ти да пратиш при червените мангуси всичките тези молители! Работата ти е да воюваш, а не да съдиш. Нукери, изгонете всички оттук и очистете юртата от тях!

Татарските тумени вървяха напред като самостоятелни отряди. Бяха се разпръснали в широчина, за да не си пречат взаимно при ограбването на градове и села. Като при ловна хайка, монголите се стараеха да стегнат в обръч руските земи и да подгонят населението им към средата му, където да избият всички, освен изкусните майстори, необходими за обработка на кожи, изработване на оръжие и шиене на дрехи.

Монголските и кипчакските воини изброждаха всяка паланка и всяко градче, като претършуваха всеки дом в тях и ругаеха:

— Къде ни доведе Бату хан?! Съблазняваше ни с това, че урусутите ходят със самурени шапки и боброви шуби и че всички ние ще се преоблечем като важни нойони и богати търговци, а не видяхме нито един урусут с кожени ботуши. Всички те ходят със закърпени, домашнотъкани шаяци и стари овчи шуби, а на краката си имат ликови цървули. Не си струваше да идваме тук! Конете ни се разболяват от старата слама от покривите и от ръженото зърно. Не намират трева под дълбокия сняг. Скоро ще останем без тях, а заграбените урусутски коне не стават за набези. Не знаем какво да возим в шейните — само едни кравешки трупове и нито една шуба от лисичи кожи! Тези хитреци са изпокрили всичко в своите вековни гори, където пътеките са затрупани със сняг по-високо от кръста и където смъртта дебне конника иззад всяка ела…

Поради нищожната плячка, монголските воини все повече се озлобяваха и изливаха гнева си върху заловените пленници. Разсъбличаха ги напълно. Дори и тези, които бяха облечени с дрипи, и те бяха ограбвани. Зарязаните на произвола на съдбата ранени и пленени замръзваха на лютия мраз.

Отрядите на Бату хан и Субетей-багатур тръгнаха с ускорени преходи по лъкатушещото течение на Ока. Бързаха първи да стигнат до малкото градче Мушкаф, където, според слуховете, се намираха складовете с чуждестранни стоки.

Едноокият пълководец държеше при себе си няколко български търговци. По време на спиранията той ги разпитваше как стигат дотам и по какви пътища? Какви стоки карат от чужбина и какво купуват от дивите и неподатливи урусути? Що за град е Мушкаф? Къде в него живеят търговците и къде са им складовете? Къде крият златото си? Изгодно ли е да се търгува? Къде търговците са се научили да го правят?

Жените на Бату хан, неговите „седем звезди“, пътуваха след главния отряд, защото такава бе волята на Ослепителния. Джихангирът не им позволи да останат в непристъпния топъл манастир, където бе устроил склад за заграбената плячка. „Моите «звезди» ще са навсякъде с мен, накъдето и да тръгна!“ — каза Бату хан. И те, заедно с прислужничките си, пътуваха в прости, плетени от лози кошове, поставени върху плазове. Само най-старшата му съпруга — монголка притежаваше изящна червена покрита шейна, изрисувана с приказни цветя и позлатени кръстове, с която някога се бе разхождал из епархията си рязанският епископ. Виждайки червената шейна с кръстовете, срещнатите урусути по навик се кръстеха и падаха на колене.

На един от речните завои Бату хан задържа врания си жребец и пропусна движещите се покрай него отряди. След него се строи охраняващата го стотня.

Мнозина от минаващите покрай него конници водеха за юздите още един-два коня, натоварени с чували със зърно и кожени баксони^[2] с разнообразно имущество.

След челния отряд се приближи върволица от шейни, в които се возеха седемте жени на Бату хан и прислугата им. Бату хан извика един нукер при себе си и му прошепна нещо.

Червената покрита шейна на първата му жена бе теглена от три бели коня. На първия седеше коняр с копие в ръка. Следваха пет шейни с разнообразен товар, покрити с мечи кожи. Покритата шейна спря. Дебелата жена на джихангира, облечена с широка лилава дреха, с мъка се провря през вратичката. По монголски обичай тя се отпусна на едно коляно в дълбокия сняг и зачака.

Бату хан остана неподвижен. Нукерът се приближи към първата му съпруга и й каза:

— Джихангирът нареди да влезеш в шейната, защото следва бързо препускане.

Приближи се втората жена, загърната в самсарена шуба, обточена с брокат. Три дребни кончета, впрегнати последователно, теглеха шейната й. И трите, жълти като восък, бяха с бели гриви. Предният бе язден от млад коняр с брокатена, потъмняла от дъжда и времето дреха.

Шейната се движеше бавно, тъй като зад нея се мъкнеше завързана рижа крава. След кравата тичаше пленен млад урусут в дрипи, привързани с ликови върви. От време на време кравата подтичваше, доколкото можеше, в тръс, налагана с дълъг прът от пленника. След кравата следваха три шейни, натоварени с багаж. В последната от шейните седяха три урусутски пленнички.

Така претоварени бяха и шейните на останалите жени. Конете на всяка бяха с различен цвят — на една от тях — врани, на останалите — рижи, дорести, на червени петна. След шейната на шестата съпруга, дъщерята на кипчакския хан Баяндер, вървяха два яздитни коня, загърнати с чулове и водени за юздите от кипчакски конник. Последната шейна, запретната с три коня, на черни петна като барсове, бе празна.

Всички шейни спряха, жените слязоха от тях и, прегънали колене, чакаха милостта на джихангира.

— Къде е Йълдъз-Хатун? — попита Бату хан.

Нукерът препусна до кочияша, яхнал кон с окраска на барс, и стремглаво се върна обратно, като вдигна снежен прах след себе си:

— Яхнали яздитни коне, Йълдъз-Хатун и прислужничката й са тръгнали напред към разузнавателния отряд.

Като извика стотника Кундуй, Бату хан му изръмжа рязко и злобно:

— Кажи на всичките хатуни незабавно да потеглят към лагера ми край Рязан. Нека почиват там и да не се отделят настрани, защото навсякъде бродят шайки от урусутски деренчи^[3]. А нас ни чака битка, в която жените биха могли да загинат.

И препусна напред по пътя. След него се втурна охранителната стотня.

Жените започнаха да плачат и да викат:

— Дуругей^[4]! Защо с джихангира продължава само „черната работеща“ жена? Нека Йълдъз-Хатун също се върне назад! Ние ще вървим след джихангира навсякъде, дори и до края на света…

Съгласно указание на Кундуй, който стриктно изпълняваше заповедта на Бату хан, нукерите качиха жените насила в шейните и ги обърнаха по посока на Рязан.

Половин стотня нукери охраняваше кервана. Жените отначало ридаеха, но после започнаха да се местят една при друга, да си шепнат и да се смеят. Разказваха си какви разкошни накити е заграбил джихангирът в Рязан, Переяславъл, Ижеславъл и другите градове.

— Колко жалко, че не ни се удаде да попаднем в Мушкаф, където има много чуждестранни стоки! Но джихангирът е щедър и няма да ни обиди!…