Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (105)

Четиринайсета глава
Битката

… Не спъвайте добрите коне,

не ги пускайте в степта,

без да поставите охрана,

не лягайте да спите!

Из старинна казашка песен

Хаджи Рахим пише:

„О, вечно небе! Все още ме принуждаваш да бъда очевидец на потресаващ ужас, да преживявам безсилно негодуване и безполезно състрадание!

Видях ужасяваща битка при свиреп студ и върху леда на замръзнали бездънни блата. Видях как десетки хиляди, изпълнени със зверска ярост, татари нападнаха няколко хиляди урусутски селяни, от които нито един и не помисли да се предаде в плен, а всичките сечаха с мечове и ножове и удряха с топори със същата отчаяна смелост, с която се отбраняват и хапят до последен дъх вълци, обкръжени от ловци.

Видях всичко това и не умрях, а все още съм жив!…“

Хаджи Рахим бе при дванайсет хилядния отряд на темника Бурундай. Бе получил от него добър кон и носеше със себе си кожен сандък с чисти превръзки, със сяра на прах, с обгорено кече, с целебни настойки и с други средства за превързване и лекуване на ранени.

Дребният, но як монголски кон препускаше или спираше заедно с целия отряд, и не се съобразяваше с юздата, държана от Хаджи Рахим, който трябваше с всички сили да се държи за седлото и за гривата му, за да не падне.

Бурундай заповяда отрядът да е готов да настъпи при първия призив на бойните рогове. Конниците не се отдалечаваха от конете си и, привързвайки юздите към поясите си, цяла нощ лежаха в снега до предните копита на своите коне, свили се като кожи. Преди разсъмване, когато прозвучаха роговете, конете бяха покрити със скреж и изглеждаха сребърни.

Предстоеше опасен набег срещу бойния стан на урусутите, които бяха готови за схватката и за отбрана. Всеки монгол знаеше, че го чака успех или смърт в далечната чужда земя.

Отрядът тръгна с ускорен ход, като, където това бе възможно, преминаваше в галоп. Тогава ужасяващо ясно се чуваше как стене земята, как трещи ледът, как наоколо се надига бучене от препускането на многохилядната конница.

Хаджи Рахим се остави на волята на якия си кон.

Гората започна да оредява. Отпред се проточваше лъкатушеща замръзнала река. От редица на редица се предаваше заповедта на темника Бурундай:

— Извади оръжието!

Засуквайки до лакти десните си ръкави, монголите изваждаха със свистящ звънтеж кривите си мечове от ножниците им и ги опираха на десните си рамене. Конете ускоряваха хода си. Последните дървета свършиха. Монголите изскочиха на една широка снежна поляна с див вик, преминаващ в пищящ вой:

— Кху-кху, монголи! Уррагх, уррагх!

Поляната се простираше далеч напред покрай руслото на реката. Отдясно се проточваше ниска, но гъста, блатиста гора. Самотно се извисяваше хълм с десетина затрупани от снега борове. Отляво, от другата страна на реката, до самия й бряг се бе разпръснало урусутско селище със стара църква. Пак там, на брега, се издигаха нови бели къщи.

И двата бряга бяха оградени с барикади от повалени греди, ели, пънове с дълги корени и то така, че да не могат да минат през тях коне.

Изглежда, урусутите не бяха очаквали нападението на татарите. Изскачаха от бараките, обличаха се в движение и бързаха към нова бяла къща, над която се развяваше черно знаме. Едва след появата на монголите на поляната засвириха урусутските рогове, завиха тръби и загърмяха барабани.

Скоро на висок дорест кон до църквата се появи красив, силен и с голяма черна брада конник със сребърна ризница и бляскащ със златото си шлем. Това бе коназът Гюрга, владетелят на урусутите. След него неотстъпно яздеха трима конници, като средният държеше черно знаме, с избродиран със злато върху него образ на Спас Пречисти.

Монголите помнеха твърдата заповед на джихангира — да не се спира нито за миг, пред каквото и да е препятствие! Един отряд се стрелна наляво, спусна се върху леда на реката, изкачи се по отсрещния бряг и продължи по-нататък към къщите. Друг отряд се понесе вдясно покрай барикадите, заобиколи ги и също се спусна върху реката, при което се счепка с урусутските воини върху леда.

Намиращият се в центъра на монголската войска трети отряд, отчаяно и безразсъдно се насочи като стремителен поток направо срещу валовете и барикадите. Хиляди монголски коне ги удариха с гърди, чупейки изпречилите се пред тях укрепления. Конете падаха и заедно с ездачите си се търкаляха по земята. Налитащите след тях конници преминаваха по падналите тела, тъпчеха ги, изкатерваха се върху укрепленията, скачаха зад тях и, без да забавят натиска си, се устремяваха по-нататък, претъркулвайки се по стръмния бряг в реката.

Ледът не издържа тежестта и воините започнаха да падат във водата.

Срещу монголите притичаха урусути от другия бряг. Основната схватка се разгоря върху леда, сред дупките, в които падаха и монголи, и урусути. Дори потъвайки във водата, те продължаваха да се бият помежду си.

Урусутският коназ Гюрга с дружината си от неколкостотин човека бързо се спусна върху реката и се изкачи на десния й бряг. Урусутите храбро се хвърлиха срещу монголите, изскачащи от гората. Дружинниците изкусно владееха дългите тежки мечове. По-тънката татарска стомана неведнъж се разлиташе на парчета от удар на урусутски меч. Урусутите се биеха всеки за себе си, а татарите се притискаха в редици от по десет воини, които не се отдалечаваха един от друг.

Озовал се в потока препускащи коне, Хаджи Рахим не успяваше да удържи своя Барсик^[1], който продължаваше да се носи направо срещу една барикада. Ужасен от очакващата го гибел, Хаджи Рахим се изтърколи от седлото и падна в снега. Няколко конници го подминаха, без да го докоснат, и той успя да се изправи и да избяга настрани.

Пред него се извисяваше малък хълм и Хаджи Рахим се изкатери върху него, откъдето започна да наблюдава разгарящата се битка. Съобрази, че ако коназ Гюрга и дружинниците му яздеха плътно, рамо до рамо, провирайки се през татарските редици, биха могли да си пробият път до гората и да се спасят по неизвестни пътеки. А така гибелта им можеше да бъде предречена предварително.

Урусутските дружинници се хвърляха ту надясно, ту наляво, като се отдалечаваха един от друг и постепенно се разпръснаха из татарската маса. Черното знаме на коназа Гюрга дълго се вееше над мястото на битката, като стремително се придвижваше заедно с хвърлящите се в схватки урусутски воини, след което започна да се клати и най-накрая падна. Наблизо до него бе убит, пронизан със стрели и копия, урусутският коназ Гюрга.

Ръководещият битката темник Бурундай се намираше на същия висок хълм, обрасъл с борове, на който се бе изкачил и Хаджи Рахим. Висок, слаб, с жълто неподвижно лице, върху светлокафяв спокоен кон^[2] с черни грива и опашка, Бурундай, сякаш равнодушно, наблюдаваше как се счепкваха, сечаха, мятаха от една страна на друга хиляди разярени конници и пеши воини.

Забелязвайки, че черното знаме се олюлява и пада, Бурундай изведнъж живна и зави диво: „Напред, след мен!“ и препусна с охраняващата го стотня надолу по хълма. Като безпощадно отблъскваха всеки срещнат, нукерите му се провираха към мястото, където бе коназ Гюрга, надявайки се да го пленят, докато е жив. Там имаше толкова ранени и трупове, че не бе лесно князът да бъде намерен отведнъж. Най-сетне го откриха и го познаха по сребърната ризница и червените ботуши. Черното знаме лежеше наблизо, затрупано от трупове и високо стенещи ранени. Татарите отнасяха своите ранени от бойното поле, а урусутските ги доубиваха.

Коназ Гюрга бе вече мъртъв. Удар с татарски меч бе свалил шлема му и дълбоко разсякъл челото му, а две стрели се бяха впили в гърлото му. Бурундай спря коня си, скочи върху обления с кръв сняг и с малък остър нож, собственоръчно и без да бърза, отряза главата на коназа Гюрга. Прекара тънък нещавен ремък през ушите й и здраво привърза главата с прошарена вълниста коса и дълга черна брада към опашката на коня си. Изтри изцапаните си с кръв пръсти и, мятайки се на седлото, каза:

— Бату хан вече не може да ме укорява, че аз и моите нукери не се стараем да възвеличим монголското име, защото главата на урусутския коназ е вързана за опашката на моя кон!

— Но не е за опашката на коня на Бату хан — отбеляза един от старите нукери. — Пази се, защото джихангирът няма да ти прости това!…

Торопка препусна към бойния стан, където съвсем доскоро хората мирно строяха, ходеха и работеха. Там завари отчаяна битка. Татарите — а те бяха твърде много — препускаха по поляните от двете страни на реката, крещяха, виеха със страховита зверска настървеност и сечаха с кривите си остриета. Руснаците се защитаваха с вилообразни копия и топори и също нападаха.

Торопка забеляза княз Василко. Той яздеше най-отляво в първата редица на ростовските ратници, които с равномерен ход напредваха бързо като непреодолима вълна, стискайки топори и мечове в ръце.

Срещу тях препуснаха татари, опитвайки се да ги съборят с натиска на конете си. Но, плътно притискайки се един до друг, ростовците си просичаха път през татарската маса и се придвижваха напред към гората.

Силите вече бяха изравнени. Руските ратници издържаха първия натиск на татарите и сами започнаха да ги изтласкват. Татарите се разпръсваха на всички страни, отдръпваха се, бързо обръщаха конете си и отново налитаха срещу руснаците. Сред ростовските ратници смело се биеше княз Василко. Торопка забърза към него.

Руснаците започнаха да надделяват. Но от просеката в гората се появиха още отряди татарски конници. Те изскочиха като непресекващ поток от гората с вой, крясъци и тънко, ужасяващо пищене.

Бяха пристигнали тумените на Субетей-багатур и на самия Бату хан. Налетелите внезапно татари заметнаха с черните си ласа и хванаха княз Василко. Той се опитваше да пререже въжето, но друго ласо се обви около шията му и го повали на земята. С тържествуващи крясъци татарите го повлякоха по снега^[3].

Торопка се хвърли да му помага, но силен удар от налетял върху му кон го събори на земята. Надигна се и пробяга още няколко крачки, прескачайки труповете. Нов удар, този път по главата, окончателно свали Торопка на земята. Той падна между два трупа, на татарин и на руснак, няколко мига чуваше виковете, но шумът от битката бързо заглъхваше, и Торопка изгуби съзнание.