Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (47)

Девета глава
Татарите тръгнаха!

През лето 6745-то (1237) от сътворяването

на света прийде безбожният цар Батий

на Руската земя и стоя на реката,

на Воронеж, близо до Рязанската земя…

Повест за разоряването на Рязан от Батий

Летопис от 13 век

Татарите вървяха на север по онзи път, който по-късно, отъпкан от кримските татари, започна да се нарича Калмиуски друм, минаващ по водораздела между Дон^[1] и Донец^[2]. Там пътят бе лек, не се налагаше прехвърлянето през пълноводни реки, а закъснелият сняг леко поръсваше степта и тук-там в деретата вятърът навяваше преспи. За огньовете имаше достатъчно бурени и репеи. През есента не бе имало степни пожари и повяхналата трева — готов фураж за непретенциозните татарски коне — лежеше навсякъде, смачкана от есенните дъждове.

Половецки водачи водеха татарите.

Последните вървяха в отделни отряди, родове и колена — многобройни струпвания на коне, напредвайки с широко разтеглени флангове. Имаше голяма надпревара и съперничество между отделните отряди и племена, а и заплашителните заповеди на Субетей-багатур изискваха те да не се смесват и никой да не навлиза в чужд лагер.

Изостаналият поради някаква причина и попаднал в чужд лагер татарски конник бе посрещан с насмешливи възгласи:

— Ойе, бродяго и миткало, от кое племе си?!

Изостаналият бе задължен да отговори със своя боен уран: „Уйбас“ или „Е-е, баганам кайда куяим“, или пък с друг и веднага получаваше в отговор:

— Токтабаец! Веднага се познава, защото токтабайците кон с пришита опашка са му купили!… Джузнаецът^[3] никога не можа да намери бича си, затъкнат зад гърба му!… Кара-биркли заспал на крадения кон, а той докарал крадеца при стопанина си!

Посредством куриери всеки отряд поддържаше връзка с хана си, а той — с главната квартира, в която бе разпореждащият се с всички войски джихангир Бату хан, а заедно с него и военният му съветник — едноокият Субетей-багатур.

Единайсетте принцове чингисиди вървяха всеки със своя отделен тумен от по десет хиляди конници. Нарочни военни съветници, прикрепени към принцовете, държаха в свои ръце цялата власт над воините. Принцовете прекарваха безгрижно времето си, като ловуваха с хрътки и соколи и пиянстваха, напълно доверяващи се на своите съветници, преминали през суровата школа на войната при походите на страховития Чингис хан.

Бату хан водеше всичките си отряди на север, в широк фронт по специални пътеки и през определени места, указани от строгите наредби на Субетей-багатур. Кипчакски водачи, охранявани от монголски стражи, под страх от смъртно наказание издирваха местата за спиране.

В този поход на тристахилядната войска на север коренните монголи бяха малко, всичко на всичко около четири хиляди, но играеха основна роля в разноезичната армия, явявайки се ръководители, военни съветници, телохранители на чингисидите. Именно те наблюдаваха за спазването на реда и изпълняването на заповедите на главната квартира — „оргата“.

Конниците яздеха без багаж и без юрти. Спяха на земята в близост до пасящите коне, защото загубата на коня по време на поход бе сигурна смърт в безкрайната степ! Мнозина от воините имаха по два или по няколко коня и по време на път се прехвърляха от един кон на друг.

Шатри и разглобяеми юрти се полагаха само на знатните ханове, защото не подобаваше често да се показват пред простите воини и да седят редом до тях край огньовете. Чевръсти слуги от пленените „арестанти“ водеха десетки високи и бързоноги камили, натоварени с разглобените на части шатри, юрти, купища нашарени кечета, медни котли и хранителни запаси — чували с брашно, ориз, сушено грозде, опушено и сушено конско месо и осолена сланина.

Подрънкващите с оковите си слуги успяваха при всяко спиране да издигнат няколко юрти за хана, жените му, военния му съветник, лекаря му, звездоброеца му, писаря му, моллата му и най-важните хански дармояди^[4], и да приготвят обяд за тях.

Обикновените воини сами се грижеха за прехраната си и се хранеха с това, което успяваха да си доставят по пътя. Гладът бе основната сила, която не позволяваше на един отряд да стои дълго на едно и също място — трябваше да се движат напред и все напред, като излапваха всичко, което срещнеха по пътя си.

Със своя петхиляден отряд от кипчаци хан Баяндер се движеше пред монголо-татарската войска. Бе му възложено да оглежда степта, да извършва разузнаване, като научава къде се намират предните стражеви постове на руснаците, и да се опитва да ги хваща, за да може срочно да доставя хванат „език“ в шатрата на Субетей-багатур.

Баяндер бе отделил от отряда си четири стотни дръзки нукери, които се кипреха на конете си далеч напред, бяха очи и пипала на отряда и всеки ден докладваха на хана си всичко, което са забелязали в пустинната равнина между бившите половецки владения и руските гори.

Тази пустинна „ничия“ полоса представляваше полегати хълмове с редки дъбови кории по теченията на реките, дерета и долове. В деретата можеха да се крият цели полкове, очакващи противника, поради което отрядът на хан Баяндер се придвижваше предпазливо напред, като, опасявайки се от засади, спираше да нощува до стръмните брегове на потоците и изпращаше напред шпиони от най-ловките си нукери.

Всеки ден пристигаха куриери от Субетей-багатур с една и съща заповед:

„Дайте пленници! Пратете ни «език»! Ако няма пленници, ще преместя хан Баяндер в тила на войската — да се влачи на опашката и да се храни с огризките от бъдещите ни победи!“

Хан Баяндер се сърдеше, викаше при себе си хилядниците — „бинбашиите“, хилядниците викаха и хокаха стотниците — „юзбашиите“, а стотниците свирепстваха над десетниците — „онбашиите“.

В една от челните стотни бяха зачислени четиримата сина на Назар-Кяризек. Веднъж началникът на стотнята, Тюляб-Бирген, бивш обикновен нукер-соколар при Баяндер, извика четиримата братя при себе си:

— Вие, степни вълци, сте смели джигити! Вие като гущери ще се скриете в пясъка! Заминавайте тази нощ напред, към онази далечна дъбова кория… Днес там са били забелязани урусутски конници. Трябва да ги издебнете! Промъкнете се незабелязано през деретата до самата кория! Там се скрийте и пленете поне един урусут! Завържете го и го домъкнете непокътнат…

Като поглаждаше блестящата си черна брада, началникът на стотнята поглеждаше изпод вежди четиримата братя. Те стояха намръщени, защото получената заповед не ги радваше.

— Защо не отговаряте?

Най-големият, Демир, каза:

— Ако доведем урусут, какво ще ни дадеш за награда?

— Ще разкажа за вас на хан Баяндер. В негова власт е да ви награди.

— Е-е, не така! Дай на всеки от нас по един овчи кожух! И сам виждаш в какви съдрани чапани ни се налага да нощуваме в открито поле. А ти возиш със себе си два вързопа шуби, отнети от кипчакски лагер. Ние мръзнем…

— Доведете ми утре сутринта урусут, и ще има по кожух за всекиго от вас.

— Трябва да удържиш на думата си!

Вторият брат, Бури бей, каза:

— Заповядваш ни да тръгнем, пълзейки към корията, но от това нищо няма да излезе! Ние не се боим толкова от урусутите, колкото от ходенето пеша. Ние сме свикнали да яздим коне, а и подметките ни ще се отпорят, много преди да стигнем до корията. Там трябва да се отиде през нощта, когато е тъмно, и конете да се скрият в някое дере. След което да потършуваме из корията — може пък да грейне огън, на който да се топлят стражите им. Тогава ще се нахвърлим върху тях… А ако урусутите са много? Как ще запазим главите си на раменете си? Само конете могат да ни спасят!

— Вземете конете си! След смелата сянка тича успехът. Само не се връщайте с празни ръце и домъкнете не полуумрял пленник, а съвсем невредим, така че да може да бъде показан на хан Баяндер! И му поопърлете петите, за да си изпее всичко! Аллах да ви е на помощ!