Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (94)

Трета глава
Бату хан в манастира

Приближавайки към Углич, Бату хан спря коня си. Посочи с бича си към дървените здания със странен вид, сякаш прибутани и слепени в безпорядък едно към друго, и с кръстове на покривите си.

— Какво е това?

Субетей-багатур, яздещ, дремейки до него, се събуди и извика:

— Преводача! Извикайте преводача!

— Преводача! — закрещяха нукерите.

Приближи се старият преводач-половец.

— Това е Възкресенският мъжки манастир^[1]. В него живеят неколкостотин монаси. Това са такива шамани, на които им е забранено да познават жени. През цялото време се молят…

— За какво се молят?

— Да има на земята мир и тишина…

— Това не ми върши работа!

— Да няма глад, земетресения, пожари…

— Това също не ми върши работа! А могат ли те да разберат от своите богове как ще свърши войната ми с коназа Гюрга^[2]!

— Могат!

— Ще нощувам в този дом на бога — каза Бату хан и изгледа накриво Субетей, който силно засумтя.

— Преводач, — заповяда Субетей-багатур, — вземи стотня нукери и отивай направо в дома на урусутския бог! Кажи на главния шаман, че ей сега ще пристигне великият джихангир Бату хан.

— Ще бъде изпълнено, непобедими!

И, начело на стотня нукери, преводачът препусна към манастира, а Субетей-багатур повика стотника. Арапша се приближи, яхнал окичен дорест кон. Върху тъмната му козина изпъкваше сребърен оглавник. Върху юздата му се бяха появили сребърни и златни токи и ланци, свалени от коня на някакъв си убит урусутски войвода.

— Обкръжи манастира! — разпореди се Субетей-багатур. — Постави стражи на всяка порта. Огледай всички сгради и мазета — дали няма криещи се воини или хитра засада! Кажи на урусутите, че ги е сполетяло велико щастие, защото у тях ще нощува лично владетелят на света! Постави охрана в самите сгради — до стълбищата и в главните коридори. Десет от най-гладните нукери изпрати в кухнята, за да се нахранят там и да наблюдават да не би шаманите да сготвят нещо лошо или забранено. Ако нещо се окаже не както трябва, ако забележат зъл умисъл, нека бият готвачите с бичовете си по тила. И внимавай нито един монголски воин от другите отряди да не посмее да влезе в този дом, докато там си почива джихангирът Бату хан.

— Слушам и се подчинявам! — отвърна Арапша и препусна, за да изпълни заповедта.

В главната църква на манастира се провеждаше тържествена литургия. Върху покрит с килим подиум до дясната й стена стояха две кресла с високи облегалки. В едното, подгънал крака под себе си и положил на коленете си кривия си меч, седеше Бату хан, а в другото — Йълдъз-Хатун с висока черна шапка, обвита със златни дантели и бисерни нишки. На пода около Бату хан се бяха разположили неговите шестима главни ханове. Там бе и Субетей-багатур, който гледаше напрегнато и недоверчиво с примижалото си око всичко, което се вършеше в църквата.

Богослужението бе тържествено. Отслужваше го самият епископ, който, спасявайки се от татарите, бе пристигнал в манастира. Стар, изсъхнал, прегърбен, с брокатени одежди и бляскаща златна митра на главата, епископът бе застанал на подиума в средата на храма. Отдясно и отляво пред него бяха застинали дванайсет свещеници — по шест от всяка страна — всичките с празнични цветни брокатени ризи. Две момчета, също с брокатени дрехи и с дълги свещи в ръце, стояха от двете страни на епископа. Пред иконите горяха свещи и кандила. Блещукайки, огънчетата им се отразяваха върху броката и позлатения иконостас.

Бату хан бе доволен от невижданото досега зрелище. От време на време кимаше с глава, усмихваше се и пробваше да припява на хора. Цветни искрички просветваха върху стоманения му шлем със златно удължение, предпазващо лицето му, а също и по сребристата му ризница и огърлицата на врата му, съставена от големи изумруди и елмази. Всеки път, когато високият и снажен дякон, широко размахвайки кадилницата, се приближаваше до Бату хан и го обвиваше с ароматен дим, онзи милостиво накланяше глава и жадно вдишваше сладкия тамянен дим.

Йълдъз седеше неподвижно в дълбокото кресло. С копринена, обшита със сребро китайска дреха, окичена със скъпоценности, с елмазени пръстени на ръцете, с набелено и неживо, сякаш кукленско, лице, тя приличаше на малък идол. Само разширените й очи трескаво горяха.

Вярната И Лахе стоеше до креслото й, поглеждаше накриво към Йълдъз и, накланяйки се към нея, й шепнеше:

— Дръж се по-спокойно! Не издавай тревогата си, че господарят ще забележи!

— Ето го! Там, до прозореца… толкова е близо! Трябва да говоря с него — отвръщаше й шепнешком Йълдъз.

До страничния изход, опрян на копието си, стоеше нукер. Бе със стоманен шлем, стоманена ризница и български червени ботуши. Младото му, без мустаци, лице изглеждаше равнодушно. От време на време поглеждаше по посока на Бату хан, но повече гледаше към малкото слюдено прозорче, през което едва-едва проникваше сивата светлина на сумрачния и мразовит ден. Това бе Мусук, който бе поставен на стража до входа. Изведнъж той забеляза втренчения поглед на жената на Бату хан — поглед, който бе насочен право към него. Той се обърна, но след известно време отново срещна прекият упорит поглед на малката жена.

„Какво ми има толкова? — помисли си Мусук. — Какво се е взряла в мен ханшата?“

Срещна още веднъж погледа й. Забеляза, че слугинята й се навежда към нея, сякаш успокоявайки я. Изведнъж ярка мисъл опари съзнанието му: „Тези тъмни очи, това лице с тясна брадичка… Колко е подобно! Но какво общо може да има между бедната девойка от степта и накичената със скъпоценни огърлици жена на завоевателя на света! Не! Това е сън, това е невъзможно!“ И той отново се загледа през прозореца.

Ненадеен ревящ възглас накара Мусук да се опомни. Едрият, могъщ дякон с брокатените одежди, провъзгласи с цялата сила на богатирския си глас:

— На великодържавния, достопреславния хан…

Благообразният и сериозен отец иконом^[3] се отдели от групата монаси, приближи се с безшумни крачки до дякона и прошепна в зачервеното му месесто ухо:

— Възвиси го още!

Икономът му подсказваше, а дяконът ревеше:

— На господаря наш…

— Възвиси го още повече! — настояваше отецът иконом.

Дяконът повтаряше с налято с кръв и напъващо се лице:

— На господаря наш и владетеля на близките и далечни народи, царя Батий Джочиевич, живот и здраве! Многая лета!…

Хорът от клироса^[4] подхвана и три пъти повтори:

— Многая, многая лета!…

След литургията тези, които бяха избрани, се спуснаха в дългата и тясна трапезария, където бе сервиран най-добрият обед, какъвто можаха да измислят монасите готвачи заедно с отеца иконом. Имаше и рибена чорба от чига, и цяла огромна есетра, и пироги със запечен валим, и пирожки със ситно накълцани лютиви млечници, и варена пшеница с мед, и ябълки от туршия, и черен хайвер на зърна. Манастирските прислужници донасяха ястията върху големи резбовани дървени подноси. Монасите извадиха от избите си глинени кани с неотлежала водка и силна отлежала медовина. Пиеха още пенлива домашна бира и вишновка и ферментации от други зърнести плодове.

Бату хан седеше начело на масата. До него, от лявата му страна, бе архимандритът, а след него — Субетей-багатур. Отдясно, като блестеше със скъпоценностите си и с ярките си дрехи, седеше Йълдъз-Хатун, а след нея — шестимата приближени ханове. По-нататък седяха най-старите и почтени монаси със своите калимявки и дълги черни раса.

Старият епископ благослови трапезата, позова се на някаква своя болест и се оттегли да почива в килията си.

Бату хан яде малко и много предпазливо, но опита от всичко. Субетей-багатур похапна само елдена каша с лук и олио. Гребеше кашата от блюдото със собствената си медна чаша, която извади от пазвата си. От същата чаша, като предварително я излизваше с език, Субетей пробва и всичките напитки. Това, което не му харесваше, го плисваше на пода.

По средата на обяда до Бату хан се приближи китайката И Лахе:

— Йълдъз-Хатун не може повече да понася миризмата на осолена риба и да слуша грубите гласове на урусутските шамани. Ей сега ще припадне от слабост. Трябва да бъде отведена оттук!

Бату хан погледна към Йълдъз, която седеше неподвижно, със спуснати клепачи, сякаш спеше. Нареди да бъде придружена до покоите и, където малката ханша ще можеше да си почине.

Величественият отец иконом стана и, като поглаждаше своята широка и гъста брада, лично поведе ханшата и китайката към най-хубавата килия.