Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (4)

Четвърта глава
Жизненият път на джигита^[1]

Привързах живота си и времето си

към острието на копието си.

Из поемата „Джангар“^[2]

Като се наведе, младият воин влезе през тясната вратичка на колибата и седна на петите си до самия вход. Хаджи Рахим се отпусна върху старата черга до огнището. Двамата прекараха длани по бузите си, след което дълго мълчаха, както изискваше приличието, разглеждайки се взаимно.

Най-накрая с достойнство и тъга на човек, който е виждал през живота си всякакви хора, факихът допря крайчетата на пръстите си и каза:

— Кой си ти? От кой род? С какво име те е наградил белобрадият ти баща? В коя далечна страна за пръв път си видял слънчевата светлина? Макар че говориш по кипчакски, движенията и дрехите ти те издават, че си чуждоземец.

Като вежливо се изкашля в шепа, воинът заговори с равен и тих тон:

— Казвам се Арапша^[3], но моите бойни другари ми дадоха прякора „Ан-Насир“^[4], защото се твърди, че по време на битка губя разсъдък, ставам злобен, влизам в най-опасните схватки и обръщам врага в бягство… Макар че ти казах, че името ми е Арапша, кълна се, не зная как ме е кръстил почитаемият ми баща и къде съм прекарал детството си. Смътно си спомням, че съм живял в гора, близо до езеро, че съм плавал с лодка заедно с баща си и съм виждал как изсипва от мрежа много сребристи риби в кошница. Спомням си колко ми бе приятно да лежа в ръцете на майка си и да слушам пеенето й. Помня още малкото си сестриче… После всичко това изчезна. Нападнаха ни разбойници и отведоха мен и сестричето ми в голям град, където ни продадоха на един платноход. На него имаше още много момчета и момичета. Собствениците на кораба ни наблъскаха в трюма и ни заключиха заедно със стадо големи бели гъски. Гъските ни хапеха и кълвяха. Корабът заплава по широка река, а след това и по море. Собствениците му разпродадоха децата на един пазар. Оттогава никога не съм срещал никое от тях, както и сестра си.

— Всичко това произлиза от гибелния стремеж на търговците към богатството. Заслепените от блясъка на златото и алчни търговци са взели децата и са ги захвърлили в чужди градове, където ще им се наложи цял живот да влачат тежкия ярем на робството! — въздъхна факихът.

— Вероятно съм от някоя Северна страна — на мордвините^[5], саксините^[6] или урусите^[7], — продължаваше Арапша, — защото тези роби, особено урусите, се славят със силата си. А Аллах ме е наградил с много сила. Бях продаден на пазара за роби в Дербент^[8], до който се намират кавказките Железни врата^[9]. Продаваха ме от един господар на друг. Когато поизраснах, ме караха да върша най-трудните работи — заедно с магаре да въртя колелото за черпене на вода от кладенец, с пранги на шията да копая изсъхналата, твърда като камък земя, да влача дървени трупи. И небето над мен през годините на моето робство ми изглеждаше също толкова черно и сухо, колкото и ровената от мен чужда земя!…

Хаджи Рахим каза с горчивина:

— Господарят би пожалил по-скоро четирикрако добиче, отколкото надарен с разум роб!

— Бях на седемнайсет години, когато жизненият ми път пое в друга посока. Веднъж пасях по склоновете на висока и стръмна планина овните на господаря си, азербайджанския^[10] хан. Неочаквано над стръмнината се показа отряд конници. Най-отпред млад воин яздеше прекрасен вран кон. Изведнъж размекнатата от дъждовете земя пропадна под коня и той полетя в пропастта. Извъртайки се като котка, воинът се задържа за един храст. Хвърлих му едно ласо и го изтеглих. Казах му: „Мога да спася и коня ти!“ Воинът ми отвърна: „Ако го спасиш, можеш да поискаш каквото ти хрумне от мен.“ Джигитите размотаха две ласа, аз се превързах с едното през кръста и запълзях надолу по стръмнината. Като по чудо конят се бе задържал на самия край на пропастта и спокойно пасеше трева. Когато се приближих до него, злият жребец зацвили, но аз го омотах с ласото и джигитите го изтеглиха на пътеката. Самият аз с мъка изпълзях обратно, защото ми пречеха оковите на краката ми…

— Храбри младежо, самото небе те е пазило! — възкликна Хаджи Рахим.

— Воинът започна да ме разпитва за пътя. Разказах му за всички пътеки, предупредих го за местата, където обикновено кюрдите^[11] правеха засади и нападаха преминаващите, и му препоръчах най-добрия обиколен път. Тогава той ме попита: „Какво ще поискаш от мен?“ „Да съм свободен!“ — отговорих му аз. Витязът^[12] каза: „Следвай ме и с меч ще завоюваш слава!…“ Воинът се оказа прославеният скиталец Джалал ад-Дин, който не се уплаши да се изправи срещу монголите и ги разби при Перван^[13]. Оттогава съм воин от отряда му. Джалал ад-Дин ми даде крива сабя и боен кон, който днес изгубих, заспивайки най-безсрамно! — отново застена юношата.

— Разказвай по-нататък, а коня си ще получиш! — отбеляза факихът.

— В същия този ден, в който аз, свободен и яхнал буен кон, се оказах в отряда на славния Джалал ад-Дин, забелязах, че небето над мен не е черно, а отново сияе светлосиньо като тюркоаз, както в детството ми, когато с баща ми плувахме с лодка по горското езеро. И тогава разбрах, че на света няма нищо по-сладко от свободата!… Три години следвах навсякъде смелия пълководец, предпазвах го по време на бой и се прославих като „Ан-Насир — победоносния“. Много пъти Джалал ад-Дин ми е говорил, че познава в поробената от монголите Хорезъм^[14] един учен, факих, който е най-чистият от чистите и доблестни хора, а именно търсещият истината Хаджи Рахим, наричан ал-Багдадй. Ако, — казваше ми той, — над теб се струпат черните облаци на бедата, то само назови пред него името ми и той милосърдно ще ти протегне ръка.

Хаджи Рахим стана, приближи се до Арапша и му протегна и двете си ръце:

— Името на Джалал ад-Дин за мен е като пътеводна звезда в тъмна нощ. Седни до мен!

Факихът и Арапша се хванаха за ръце, притиснаха се рамо до рамо, сядайки един до друг върху старата черга.

— Сега ми разкажи, млади ми приятелю Арапша Ан-Насир, защо си се отделил от доблестния Джалал ад-Дин? Жив ли е той? Да не е попаднал в ръцете на безпощадните монголи? Вятърът на ненадейността често пъти обръща човешкия живот. Понякога храбрият воин, който сякаш вече е достигнал върха на славата си, изведнъж се срутва в пропастта на нещастието и се връща там, откъдето е започнал…

— Това се случи и с мен? — каза юношата. — След един неуспешен за Джалал ад-Дин сблъсък с отряд монголи, аз с мъка се спасих и едва успях да се изплъзна от плен. След това повече не срещнах храбрия ми покровител, който замина далече на запад. Аз се отправих по планинските пътеки на изток, отблъснах шайка диви планинци и накрая се присъединих към керван, отиващ в Хорезъм. Горях от желание да видя нови страни и поради това се договорих с търговците да охранявам кервана. Докато минавахме през пустинята, бяхме нападнати от разбойници. Обезумял от ярост, съсякох няколко от обирджиите и обърнах в бягство останалите от тях. Обаче търговците не оцениха това. Като пристигнахме благополучно в Хорезъм, те ми платиха толкова малко за спасяването си, Аллах да ги съди, че едва успях да стигна дотук, в Сигнак. Тук реших да потърся почтения Хаджи Рахим, факла на мъдростта и на знанията. Когато през нощта приближавах към дома ти, чух в тъмнината, че някакви хора разбиват вратата ти. Нададох бойния си вик, нападнах ги, раних трима, като на единия отсякох ухото. И обирджиите побягнаха, без да се обръщат назад.

— Значи ти си изревал като ранен звяр?

Ученият изгледа учудено скромно седящия младеж.

— Как след тази схватка си се решил да останеш тук? Та нали избягалите са били монголи, които ще се оплачат на началника си от теб, а същевременно и от мен, и той ще изпрати цял отряд, за да ни залови. Монголите ще ти подготвят мъчителна смърт, защото си се осмелил да вдигнеш меч срещу тези нови владетели на света. Трябва незабавно да бягаме… Ти си млад и силен и ще успееш да избягаш, но как да избягам аз, старият и слабият?

Арапша стана и посочи камшика, висящ на пояса му:

— Това е всичко, което остана от коня ми! Без него и аз няма да стигна далеч. Все пак е по-добре да се отдалечим от това място, отколкото да седим и да чакаме смъртта. Макар и да си немощен, почтени Хаджи Рахим, но, тъй като си дервиш^[15], си свикнал да скиташ по далечни пътища. Да отидем в степта и да се скрием при чергарите. Скорпионът на нещастието по-лесно стига този, който стои на едно място.

— Говориш като истински воин — каза му факихът. — Тръгвам с теб, за да не попадна отново в някоя желязна клетка.

И той свали от стената фенера и тиквената кратунка и ги окачи на пояса си. Вместо белия си талейсан^[16] нахлупи дервишки калпак с бяла превръзка на странстващ хаджия. Вдигна от пода една дълга тояга, напъха краката си в старите си чехли и се изправи по средата на колибата си.

— Готов съм да тръгна и към края на света. На никого през живота си не съм сторвал зло, но дълги години ми се е налагало да се скитам, сякаш съм престъпник… Старият ми плащ го няма… Ще ми се наложи да облека дрехата, която ми остави нощният ми гост…

Факихът вдигна синия монголски чапан:

— Никога не съм имал толкова хубава дреха с такива копчета от шест червени камъка, приличащи на скъпоценни рубини… Всичко останало ще го зарежа тук! Жал ми е само за написаната от мен книга за необикновените събития, случили се в Хорезъм по време на нашествието на червенобрадия Чингис хан!

— Недей да тъгуваш! — хвана почтително ръката му Арапша и я прекара по очите си в знак на това, че от този момент става доброволно негов мюрид^[17]. — Позволи ми от този момент да съм твой ученик, да съм винаги с теб и да взема със себе си книгата, за която ми говориш. Ще я скрия в пътната си чанта.

— Добре го каза! — факихът връчи на Арапша една голяма книга с кожени корици и медна кутийка за писма. Тъжно огледа колибата, в която бе преживял няколко години. — А сега по-бързо напред!

Двамата излязоха от колибата и Хаджи Рахим залости вратата с дървеното резе.

— Акбай! Ела тук! — извика на кучето си той. — Ти ще пазиш къщата ни. Стопанинът ти едва ли ще се върне вече тук!

Старият бял пес покорно легна пред прага на колибата и, като вдигна глава, проследи с недоумяващи червени очи двамата пътници, които бързо се отдалечаваха по пътечката по посока на пустинната степ.