Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (9)

Девета глава
Храбрият Назар-Кяризек

Старият Назар-Кяризек се върна в юртата си от пазара в Сигнак силно разтревожен.

— Тези новини предизвикват тръпки! — мърмореше си под нос той. — Ще отида при моя хан Баяндер^[1], за да проверя дали е истина всичко, което чух.

И Назар започна бързо да се облича.

— Трябва да успея, преди да ме е видяла Киз-Тугмас! Отново ще загълчи, че не работя и че само скитам без работа… Всички жени гълчат. Ще я набия! Аз съм стопанинът!…

Облече си черния чапан, но тъй като от старост той бе започнал да се разпада, Назар надяна върху него дълга козя шуба, препаса се с нещавен ремък, извади от един чувал жълти изкривили се ботуши с остри токове — с тях бе ходил на набези още бащата на Назар — нахлупи на главата си овчи малахай^[2] с наушници и пъхна бича си в пояса. След което се огледа:

— Сега вече мога да се представя пред очите на страховития хан Баяндер!… Толкова важна работа не бива да се отлага…

Турган, малкият син на Назар, дотича от степта, където заедно с другите момчета пасеше жребчетата на аула и долната му устна увисна от учудване: „Какво е пък това? Татко с козя шуба? В този пек! Какво ли е намислил?“

„Нареди ми да дойда с теб!“ — бе готово да се откъсне от устата на момчето, но Турган се уплаши да не развали работата. Като се опитваше да се смали, той се притаи до входа, откъдето с блеснали като на зверче очи следеше всяко движение на баща си. На колене до него се отпусна Йълдъз, осиротялата девойка, която Назар бе прибрал по време на нашествието на монголите и бе възпитал като родна дъщеря. Тя подбутваше с лакът Турган и сочеше с поглед Назар.

— Доведи кобилата! — строго заповяда бащата.

„Правилно съм предположил!“ — тържествувайки, си помисли Турган, като стремглаво се понесе към дерето, в което пасеше старата им кобила, покатери се върху костеливия й гръб и се върна при юртата.

Назар избърса кобилата с парче плъст, постави върху хърбавия й гръбнак стара хаша^[3], старателно прикрепи вързаното с връвчици разпадащо се седло и го покри със сгънато надве кече. Докато Назар здраво стягаше с подпръга^[4] нейния раздул се търбух, кобилата вдигаше задния си крак и се оглеждаше, опитвайки се да ухапе стопанина си.

Жената на Назар, Киз-Тугмас, слаба, с хлътнали бузи, шеташе около котела, като хвърляше от време на време поглед към мъжа си, без да се решава да го попита къде отива. „Старият е замислил нова чудесия“ — помисли си тя, но се страхуваше да му се противопостави. Само набързо замеси няколко шепи брашно и започна да пече колачета.

— Къде отива нашичкият? — попита шепнешком Йълдъз Турган, когато старецът излезе от юртата.

— Ясно е къде — на война! — уверено й отговори момчето.

— Какви ги приказваш? Каква война? — възкликна изплашено майка му.

— Момчетата разправят, че скоро ще има война. Виж, виж какво прави татко!

Влезлият отново в юртата Назар се приближи до решетестата стена и свали оттам своята стара, в кожена ножница, крива сабя с тесен портупей^[5]. Той важно го преметна върху шубата си, като върза на възел краищата на ремъка. Жена му и децата следяха всяко негово движение със зяпнали уста.

Като стъпваше трудно с втвърдилите се ботуши, Назар-Кяризек излезе от юртата, стараейки се да си придаде горд и смел вид. Прехвърли юздата през шията на кобилата, качи се на седлото й и отправи намръщен поглед към входа на юртата. Жена му загърна в розова кърпа горещите и още димящи колачета. Йълдъз притича и ги подаде на Назар. Заслонила с ръка очите си от яркото слънце, тя се вгледа в издълбаното от бръчки лице на Назар, чакайки той да каже нещо. Назар разбираше какви мисли вълнуват семейството му. Но нима бе възможно при решаването на такова важно дело да посвети жена си и децата си в своите планове? Мушна тържествено в пазвата си розовия вързоп и важно рече:

— Отивам при самия хан Баяндер!

И удари с токовете си костеливите хълбоци на кобилата, която бавно се повлече по пътечката, водеща към степта.

Турган притича до майка си и й каза шепнешком, сякаш баща му можеше все още да го чуе:

— Ще тръгна след тате към хан Баяндер. Хич не е далеч! Ще изтичам дотам преди него и скоро ще се върна.

— Наглеждай хубаво баща си!

Майка му се обърна и тръгна към юртата. Като пъхна снопче сухи тръни в гаснещия огън, тя го раздуха.

— Ама че го е измислил! Че за него ли, стареца, е да ходи на война?! Ще падне там още в първото дере и няма да се върне. Кой тогава ще пожали мен, вдовицата?… Е, какво се туткаш още, Турган? Тичай след баща си, но го следи отдалеч, за да не те забележи. Че ще вземе да се разсърди и да те напердаши…

Турган поповдигна шалварите си и се затича натам, накъдето се бе отправил баща му.