Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (51)

Втора глава
В татарския лагер на река Воронеж

Хаджи Рахим пишеше:

„Небето да пази скитника от новите напасти, които се навдигат отвсякъде като черни облаци преди ураган!“

Бату хан разположи огромния си лагер сред дъбова кория на брега на река Воронеж. Татарските коне живеят охолен живот, дори и през зимата, в богатите с трева степи. Като разриваха снега с копита, непретенциозните животни си намираха достатъчно храна.

Лагерите на останалите чингисиди бяха разпръснати далече на изток из степта.

Воините си говореха за скоро предстоящия набег срещу урусутските земи и че там ще си отядат и ще се налудуват на воля. Всеки обикновен воин ще награби толкова богатство, че ще стане богат като хан, владеещ цяла област с хиляди поданици.

Говореха още, че урусутите са народ, силен и злобен като вълци, а в боя са упорити и непоколебими, и че няма да отстъпят без борба и защита своите ниви и своя добитък.

Неочаквано пристигна пратеничество от урусутите, начело с Фьодор, младият син на рязанския коназ. Желаейки да изтъкне величието си, Бату хан му съобщи чрез векил^[1], че е зает с държавни дела и ще приема коназ Фьодор след няколко дни.

Урусутите разпънаха шатрите си на брега — една голяма, княжеската, със златен купол и три малки, шарени, от бухарска тъкан. Субетей-багатур обгради лагера им със стражи, за да предпази урусутите от нахалството на татарските воини, които веднага пропълзяха в шатрите им и започнаха да грабят всичко, което попаднеше в ръцете им. Това предизвика няколко сбивания на пристигналите урусути с татарите. Най-накрая „бесните“ на Субетей наложиха ред, като млатеха любопитните с дръжките на копията си.

Подготвяйки се за приемането на урусутите, Бату хан дълго беседва със сина на Субетей-багатур, Урянх-Кадан, който бе яздил из рязанската земя, бе огледал всичко там и току-що се бе върнал. А съпровождащата го шаманка Керинкей-Задан бе правила магии, пращайки на урусутите страх и болести, които да пръснат сърцата им.

Урянх-Кадан разказваше, че е видял градовете Рязан и Улдемир.

„Те — казваше той — не са обикновени градове, а силни крепости, и няма да е лесно да бъдат превзети. Ще са необходими множество атаки, за да бъдат пробити високите и дебели стени. През лятото пътищата на урусутите са като клопки — навсякъде има ручеи и мочурливи блата. Може да се пътува само по замръзналите реки през зимата. През лятото урусутите си ходят на гости с лодки. Навсякъде има непроходими гори, които са като непристъпни крепости. Поради това трябва да се тръгне срещу урусутите през зимата, когато реките им замръзнат.“

Бату хан пожела да види докараните от урусутите подаръци, но продължаваше да не допуска пратениците при себе си.

Урусутските воини доведоха за юздите дванайсет прекрасни коне с налети с кръв очи. Един вран кон бе с украсени със злато и бисери сбруя и седло и брокатена хаша. Той бе подарък за Бату хан. Останалите коне бяха покрити с изящни килими.

В каруците имаше много лисичи и самурени шуби, обшити с аксамит и брокат. Десет воини носеха по връзка кожи. Във всяка връзка имаше по четиридесет най-отбрани черни самура.

Имаше и още подаръци за Бату хан — прав меч със златна ръкохватка, сребърен поднос, чаши и бокали. А за жените му — украшения от скъпоценни камъни, забрадки, златни огърлици, пръстени и гривни.

Бату хан стоеше суров и недоволен до шатрата си и равнодушно гледаше пренасяните пред него подаръци. Всичките скъпоценности се трупаха върху килимите в шатрата му. Каза, че от китайските дворове е получавал по-разкошни и майсторски изработени подаръци. Зарадва се, само когато пред него преведоха дванайсетте коня, кой от кой по-прекрасен. Всеки бе воден за сребърна верига, вързана за юздата, от по двама коняри. Конете бяха високи, с широки задници, с вълнисти гриви и опашки. Те танцуваха, изправяха се на задните си крака, като повдигаха във въздуха конярите си.

Бату хан избра за себе си врания жребец с белите до коленете крака, който гледаше накриво с огнените си очи, риташе къчове и се опитваше да ухапе държащите го коняри, а останалите нареди да бъдат отведени при другите принцове.

Най-сетне Бату хан прие урусутските пратеници. В шатрата му се бяха събрали чингисидите и главните военачалници. Джихангирът седеше на златен трон с шапка, украсена с голям елмаз, и дреха, избродирана със златни дракони. Понеже не се доверяваше на урусутите, отдолу бе със стоманена ризница. Върху килима от лявата му страна седяха неговите жени — „седемте звезди“ на Бату хан. Вече се бяха накичили с подаръците, докарани от рязанския княз. Най-старшата бе с огърлица от едри перли, а останалите — със златни гривни. Най-младшата носеше на челото си превръзка от бисерна нишка. От дясната страна на трона се бяха разположили хановете и военачалниците.

Рязанският княз Фьодор се оказа съвсем млад воин, среден на ръст, строен, с широки рамене. Държеше се естествено, гледаше гордо право в очите, без да отклонява поглед и без да се усмихва — като див непокорен сокол. Влезе без оръжието си, което му бяха взели нукерите, стоящи пред входа на шатрата. Княз Фьодор направи две крачки и спря, защото не виждаше добре в полумрака на шатрата. След него влязоха шестима от свитата му и четирима боляри — съветниците му. Строиха се в две редици. Фьодор свали самурения си калпак и се поклони ниско на Бату хан, като докосна с пръсти килима. Свитата му направи същото.

Фьодор каза:

— Да бъдеш здрав много години, цар на татарските страни, владетел и вожд на храбрата татарска войска!

Бату хан мълча дълго. След това, като присви очи, прошепна на седящия в краката му рязански княз, Глеб Владимирович:

— Как ми се кланя този невежа? Кажи му, че не ми е равен, а ми е слуга!

Глеб Владимирович, който седеше на петите си, раболепно притиснал се към трона, каза на пратениците:

— Знаеш ли пред кого стоиш, князе Фьодор Юриевич?! Стоиш пред мунгалското величество и имаш дързостта да не подвиеш коляно? Навярно си забравил, че царят Бату хан владее половината свят, че е внук на царя Чингис хан, владетелят на всички източни земи? Веднага падни по лице на земята и покажи, че почиташ величието му!

— Лицето ти, май, ми е познато до болка — отвърна му Фьодор. — Ти не си ли князът Глеб Владимирович? Не си ли ти този, който с измама привлече братята си на пир, на който ги изби до крак? Преминал си на другата страна и помагаш на татарите да погубят руските земи, така ли? Обясни на царя, твоя нов господар, че ние сме християни, кланяме се доземи само пред светата икона, когато отправяме молитва към царя небесен, и досега у нас не е имало земен цар. Ех, княже!… Ако се бяхме срещнали в полето, нямаше да си говорим така…

Болярите си зашепнаха:

— Жив е Юдата!

Глеб преведе думите на Фьодор и устата на Бату хан се покри с пяна. Вбесен, той заговори:

— Целият свят се кланяше на дядо ми, Свещения воин. Той разнесе ужаса от монголското име по целия свят. Та вие ли, урусутите, мислите да ни се опрете? Всичките народи, които дръзко ни се опряха, са превърнати в прах и пепел. На какво се надявате? Да не би да сте по-силни от нас?

Фьодор спокойно каза:

— Чувал съм за твоя велик дядо, хан Чагониз. Почитам този велик воин и теб, неговия внук, и ти желая много години здраве и благоденствие. Но за какво на теб, толкова богатия и силния, са ти притрябвали нашите бедни рязански земи? Вие, татарите, живеете в степите и конете ви обичат острата степна трева. Ние сме се забутали като мечки в горите и живеем в окадени къщи. Защо да не живеем с теб като добри съседи?

Глеб просъска:

— Сукалче! Как смееш да отговаряш така на повелителя на непобедимите монголи?

Бату хан каза няколко думи на седящия до него от дясната му страна Субетей-багатур. Фьодор се досети, че този стар и дебел монгол с едно-единствено изпъкнало око е прославеният пълководец и съветник на татарския цар.

Субетей каза:

— На небето има едно слънце, а на земята — един владетел — монголският хаган. Всички са длъжни да му се кланят и да целуват земята пред него. И вие, урусутите, ще го направите волно или неволно. Ще плащате дан на хагана и ще славите името му в молитвите си, когато Бату хан стъпи със свещения си ботуш на шията ви. Напразно вие, нахалници, не сте се покорили досега.

В този момент в шатрата влезе бауршият и, като се просна на земята, прошепна:

— Обедът е готов. Разреши, Ослепителни, да бъде донесено всичко, което е приготвено за твоя пир!

— Носи! — каза Бату хан, приемайки отново неподвижен и непроницателен вид.

Фьодор и спътниците му продължаваха да стоят, сякаш ги бяха забравили.

Поглаждайки прошарената си черна брада, княз Глеб насмешливо наблюдаваше руските пратеници. Бе облечен с протрит кафтан и приличаше на проскубан, но все пак страховит степен орел, прикован с верига за крака. Каза на руските пратеници:

— Защо стоите, скъпи гости? Не са ви канили, сами се натрапихте, но щом сте попаднали на пира, то и за вас ще има угощение. Сядайте там, където сте застанали!

Едрият и внушителен ижеславълски княз, стоящ до Фьодор, му прошепна:

— Да потърпим в името на руската земя. Постарай се, княже Фьодор, заради твоята и нашата чест! Връщането вкъщи е лесно, а договарянето с татарите — трудно.

Младият муромски княз му отвърна:

— Чувствам, че никой от нас няма да се върне — нито аз, нито ти. Да седнем и да проверим сладка ли е татарската чест!

— Сядайте! Бату хан ви кани на обяд — каза им бауршият.

Руските пратеници отстъпиха към стената на шатрата и се отпуснаха на килима, като подгънаха краката си под себе си.

Княз Фьодор и спътниците му неведнъж бяха гостували на половецки ханове и знаеха обичаите им, че на пировете, по време на угощенията, всяко блюдо, всяко парче месо имат свое значение, свое място и показваха по-голяма или по-малка почит. Поради това русите зорко следяха дали ще им бъде оказана почит като на пратеници и каква именно ще бъде тя.

По татарските обичаи, свареният овен или друго животно — жребче, дива коза — се разделят на части съгласно особени древни правила. Това се възлага на определено лице, опитно в това важно дело. Трупът се разрязва на две половини — дясна и лява страна на животното — и се полага върху специален поднос. Животното се разделя на двайсет и четири части, които се поставят или върху двайсет и четири блюда, или върху дванайсет, съгласно броя на гостите. И всеки гост получава или цял поднос, или, когато гостите са много, двама или трима ядат от един поднос.

Слугите влизаха по двама, като тържествено носеха на протегнатите пред себе си ръце един златен и след него — сребърни подноси.

Като взе златния поднос от ръцете на слугите, бауршият спря пред Бату хан и се отпусна на колене. Върху подноса лежаха тазовата кост с месо и главата на овена.

Бату хан взе с две ръце подноса и го постави пред себе си. Извади тънък нож от пояса си, отряза едното ухо на овена и предаде главата му на брат си, хан Шейбан, седящ от дясната му страна. През това време сръчните слуги се промъкваха безшумно между гостите и поставяха подносите пред тях. Четирима от гостите получиха по един поднос всеки, което бе знак на висша почит. На останалите подадоха по един поднос на двама.

Руските пратеници внимателно следяха раздаването на подносите и разбираха, че двамата ханове, получили дясната и лявата плешка, са началниците на десния и левия фланг на войската, а онези, които гризяха коленните кости, са в челния отряд.

Гърдите бяха дадени на старшата съпруга, останалите получиха дребните парчета.

Бауршият произнесе молитва, след която всички татари се заеха с яденето.

Всички бяха забравили за пратениците… Но не, слугите донесоха два подноса и ги поставиха на килима пред тях. Но какво имаше в тях — копита, черва и опашни кости!

Пратениците схванаха, че всичко това се прави с определена цел — да бъдат обидени, като им се сервират тези части, които се отделят за нисшите слуги, за чистещите вътрешностите жени и за момчетата, които поставят топчетата изсушен тор за горене под котлите. Нито един от руснаците не протегна ръка към подноса, всички те спокойно наблюдаваха как обядват останалите. Някои от шегите, които бяха подхвърляни по техен адрес, бяха разбрани от пратениците.

Княз Глеб ядеше от един поднос с двама ханове. Обърна се към пратениците:

— Защо, скъпи гости, ядете толкова малко? Стопанинът ще се обиди.

Пронският княз му отговори:

— Ние знаем половецката пословица: „Отивай на пир, наял се до насита у дома“. Благодарим на любезния стопанин за щедрото угощение!

Най-сетне всички обядващи приключиха с месото и започнаха да изтриват омазнените си с мас ръце в цветни ширинки^[2], в полите на шубите си, а някои и в кончовите на десните си ботуши. Слугите поднесоха сребърни подноси, върху които имаше златни бокали и чаши с различна големина и форма, пълни с опияняващи напитки — кумис и хорза — съобразно различните желания.

Всички взеха по чаша в ръка. На руските пратеници също бяха поднесени чаши, пълни с опияняваща хорза.

Тогава бауршият застана на колене пред Бату хан и произнесе благодарствена молитва:

„Нека, непреодолими доблестни хане, за това гостоприемно угощение небето изпрати благословията си върху главата ти!

Преобразил се в щастлива птица, нашият покровител бог Сулде да посети тази златна шатра, в която седим.

Нека стопанките на тази шатра дванайсет пъти бъдат плодоносни и очите им да се озарят от радост, като видят, че им се е родил син, а не дъщеря.

Никога да не те изоставя богатството! Даденото ти от небето щастие да не бъде стъпкано от никого!

Шатрата ти да е окръжена от хиляди камили, чиито задни гърбици са увиснали от тлъстини, и от силно цвилещи един срещу друг стройни жребци, и от жребчета, и от стада овци и овни, и от тлъсти крави и бикове, чиито копита потропват при ходене.

А ако някой ти мисли злото, нека конят му умре по време на поход, и жена му да умре, без да види връщането на мъжа си, и нека каруцата на завистника се счупи с трясък, и прътите на юртата му да се счупят и да се забият в гърба на твоя враг!…

Всички започнаха да пият. Руснаците също поднесоха чаши към устните си, но тогава един от хановете възкликна:

— Нека загинат урусутите, като прелетен скакалец под копито на камила!

Останалите ханове го подкрепиха:

— Да се разпръснат урусутите като врабци пред сокол, като чакали пред хрътка-вълкодав!

Пратениците свалиха чашите си и ги оставиха пред себе си.

Бату хан видя, че руснаците не пият, и започна да издевателства над тях:

— Защо сте пристигнали сами? Да бяхте довели и жените си с вас.

Пригласяйки на общия смях, княз Глеб каза:

— Княз Фьодор специално би трябвало да доведе своята млада жена Евпраксия. Тя е задморска принцеса и се слави с красотата си като звезда на небето.

Понапилият се Бату хан каза на Фьодор:

— Препускай по-скоро към вкъщи и доведи младата си жена при нас! Нека ни попее, потанцува и с красотата си да ни порадва.

Княз Фьодор отговори спокойно:

— Не е достойно да се постъпва така! Ако ни победиш във война, тогава ще завладееш всичко, което имаме.

Като узнаха какво е отговорил руският княз, седящите неподвижно като идоли жени на Бату хан се размърдаха. Две от тях запляскаха с ръце. Най-младата каза:

— Този урусут е храбър и благороден мъж.

Ижеславълският княз прошепна на княз Фьодор:

— Повече нямаме работа тук.

— И аз го забелязах.

Княз Фьодор стана. Присвил очи, Бату хан го гледаше.

— Извини ме, светлейши хане, но ние трябва да си тръгваме…

— Защо ще си тръгвате? Пийте кумис!

— Бихме се радвали да сме приятели с теб и да сключим нерушим добросъседски съюз. Обаче у нас казват: «Насила не можеш да станеш любим». Можем да бъдем твои верни приятели, но да станем твои оковани роби — това няма да стане никога! Ако тръгнеш на война срещу нас, спорът ни ще бъде решен от мечовете ни.

Като свалиха калпаците си, Фьодор и всички пратеници се поклониха до земята на Бату хан. Фьодор се изправи, тръсна къдриците си и втренчено се взря в похвалилата го млада жена на Бату хан, набелена, с подчертани с антимон очи и облечена с брокатени блестящи дрехи. Сетне нахлупи до веждите си самурения си калпак и, изправен, смел и горд, излезе от шатрата.

Бату хан прошепна няколко думи на Субетей-багатур, който, пъшкайки силно, се надигна и, отстъпвайки назад, закуцука към изхода.

Вкопчил се в подлакътниците на трона, Бату хан седеше неподвижно. Като се ослушваха и не разбираха нищо, всички замряха. Чу се конски тропот… Конници преминаха покрай шатрата.

Отчаяни викове… Сподавени, хрипливи стонове. Звън и удари на меч о меч…

Бату хан продължаваше да седи неподвижно. Никой не се решаваше да се помръдне и да стане от мястото си.

Субетей-багатур се върна. Окото му святкаше, а лицето му бе покрито с капки пот. Задъхваше се.

— Е? — попита го Бату хан.

— Всичките са избити!… Остана жив само един стар слуга. Като отне един татарски меч, той се би над тялото на своя господар, коназа Фьодор, и все още стои над него с меч в ръка. Заповядах да не го закачат. Твоят дядо, Свещеният воин, казваше неведнъж: «Трябва да се възвеличава верният слуга, дори ако господарят му е бил твой враг…»

— Искам да го видя. Коназ Галиб, доведи го!

Княз Глеб Владимирович се надигна и, раздвижвайки краката си и отстъпвайки по монголски, излезе от шатрата. Върна се с висок побелял старец. Двама монголски воини държаха стареца за лактите. Лицето му бе разсечено и по бялата му брада се стичаше кръв.

— Кой си ти? — попита го Бату хан.

— Аз съм възпитател и слуга на княз Фьодор Юриевич.

— Как се казваш?

— Апоница^[3].

— Искаш ли да служиш при мен? Ще бъдеш на почит!…

— Заповядай да ме съсекат, защото няма да ти служа.

Най-младата жена на Бату хан, Йълдъз, каза с треперещ слаб глас:

— Пусни го, джихангире!

Бату хан поклати одобрително глава и каза:

— Ти си верен слуга и аз ти прощавам. Ще ти дам кон. Разрешавам ти да си заминеш. Разкажи на рязанския коназ, че за дръзка грубост спрямо царя на света синът му е екзекутиран. Субетей-багатуре, прикрепи към този урусут четирима надеждни нукери. Заповядай им да не го убиват по пътя, а да го закарат невредим до първия урусутски стражеви пост.

Монголите изведоха Апоница от шатрата. Бату хан и гостите му продължиха пира и обсъждаха планове за настъпление срещу урусутската земя“.