Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (6)

Шеста глава
Непобедимият пълководец

Туменът^[1] на Субетей^[2]-багатур^[3] пристигна в Сигнак сред облаци прах, закрили цялото небе. Най-отпред препускаше стотня^[4] от разузнавачи върху червеникави жилави коне. Следваше ги стотня на млечнобели коне. След нея се придвижваше великият монголски пълководец, не познаващ поражение, едноокият Субетей-багатур. Голяма бе славата му, защото бе победил кипчаците и урусутите^[5] в битката при река Калка^[6] и бе разрушил три китайски столици. Освен това бе покорил двайсетина народи.

Субетей седеше наведен върху светлокафяв кон с дълга до земята черна опашка. Като се поклащаше равномерно насам-натам, конят препускаше в бърз тръс.

Още като младеж Субетей-багатур бе ранен в ръката, като един меч бе разсякъл мускулите й, и оттогава десницата му винаги стоеше свита. Друг удар го бе поразил в лицето. Дясното му око бе изтекло, белегът минаваше през веждата и бузата му, а широко отвореното му ляво око сякаш проникваше в тайните помисли на хората. Воините му го наричаха „барса^[7] с разсечената лапа“. „Като ранен барс, отскубнал се от капан, Субетей предусеща опасността и разкрива хитрите уловки. С него няма да пострадаш!“ Самият Чингис хан бе възложил на Субетей-багатур да бъде възпитател и военен съветник на младия му внук, Бату^[8] хан, продължител на завоеванията на дядо си.

На главния път за града, под висок и сенчест карагач^[9], монголите бяха очаквани от делегация от най-знатните граждани на Сигнак — дългобрадите имами, кадиите^[10] и най-богатите търговци. Бяха се подготвили със сребърни подноси с угощение и скъпи подаръци — топове копринен плат. Около тях се блъскаше тълпа от любопитни. Делегацията искаше да покани прославения пълководец да си почине в новия разкошен дом на забогатял търговец, в който имаше и прасковена градина, и басейн сред храсти цъфтящи рози, и баня с мраморни лежанки.

Когато преминаха челните стотни и Субетей-багатур се изравни с делегацията, един от имамите излезе напред и започна изискано слово:

— О, най-великият от великите! Най-храбрият от храбрите!…

Субетей рязко обърна коня си, като не погледна нито брокатените и бархетните халати на знатните старци, нито подносите с коприна, сладкиши и златисти пъпеши. Обученият му кон с равномерен ход го понесе на север в пустинната степ и по-далече от града.

С мъка го догониха на своите покрити с пяна коне векилът^[11] и неколцина от знатните ханове. Като се задъхваха, те се надвикваха един през друг:

— Почакай!… Не бързай!… Гуюк хан^[12] и управителят на областта, Тангкут хан, ти заповядват да дойдеш в двореца за важно съвещание…

Субетей-багатур поклащаше утвърдително глава в знак, че е чул поканата, но раванлията му продължаваше да препуска все така равномерно из степта, без да забавя хода си. Накрая Субетей изхриптя:

— Багатурът няма да дойде!… Багатурът трябва да нахрани златния петел.

И Субетей-багатур дръпна рязко юздата, при което светлокафявият му кон загриза мундщука и се понесе напред. Проточилият се из степта монголски отряд препусна с всички сили, като бързо се отдалечаваше от Сигнак.

Вече в откритата степ, близо до река Сейхун, туменът се спря и, като се разпръсна нашироко покрай брега, се разположи на шумен лагер. Високите жълти камили най-сетне успяха да докарат сглобяемите юрти. Робите събраха суха тръстика, разпалиха огньове и се заеха да варят ориз с конско месо в медни китайски котли, докато чакаха пристигането на страховития вожд.

Субетей-багатур слезе от коня си пред приготвената за него юрта с дълга пика, увенчана с рога от бивол и конски опашки. Входът й, закрит с килим, се охраняваше от двама мрачни стражи. Пак там, опъвайки синджирите си, защото бяха усетили мириса на вареното месо, скимтяха от нетърпение два рижи монголски вълкодави.

Багатурът влезе в юртата. В средата й тлееха въглени, върху които съскаше китайски бронзов котел с месна чорба.

Намръщеният стар роб, с дълга до раменете бяла коса и голяма медна обица на лявото ухо, задрънча с веригите на краката си и му подаде синя чашка. Субетей-багатур взе шепа просо от нея със здравата си ръка. Дремещият, накокошинил се край решетестата стена златист петел с пищна опашка направи важно няколко крачки и спря. Бе вързан за крака с тънка сребърна верижка.

Субетей-багатур изсипа пред него купчинка просо. Като наклони настрани глава, птицата стоеше така, сякаш се ослушваше. След това закълва лениво, като разпръскваше зърната. Също наклонилият глава Субетей наблюдаваше как петелът си избираше зрънца и чакаше, докато любимецът му не запляска с криле и не изкукурига призивно.

От различни краища на лагера му отвърнаха няколко петела.

— Малка птица, а вдига цялата войска^[13]! — каза Субетей-багатур и, като се наведе, куцайки мина върху плъстената черга зад огъня, върху която бяха разстлани пухкави кучешки кожи.