Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (22)

Първа глава
Войската тръгва

От деня, в който старият Назар-Кяризек, носещ в червена бохча дългокрак петел, го отведе в юртата на страховития монголски пълководец, факихът Хаджи Рахим се оказа изцяло в плен на едноокия вожд Субетей-багатур, който, пръхтейки и сякаш изплювайки думите, му каза:

— Великият джихангир Бату хан нареди ти, неговият многознаещ учител, винаги да си близко до него… За да можеш усърдно, много усърдно да описваш походите през очите на Ослепителния. Също така да имаш достатъчно хартия и черно мастило и два пъти на ден да получаваш оризова каша и месо. Ще получиш всичко това, защото думата ми на две не става! А този хитър старец ще се грижи за теб… За да не избягаш, нали така!… Няма да яздиш като буен нукер на неукротим кон, защото по време на ездата можеш да разбъркаш и парата, и хартиите! Нали така!… Ще яздиш яка тангутска^[2] камила. Двамата ще пътувате след мен върху нея. А ти, петльово старче, помни, че ако този учен книжовник пише мързеливо или се опита да избяга, с теб ще си поговорят моите нукери и ще изтупат от теб прахта, натрупала се през изминалите шейсет години… Не спори и не ми отговаряй! Така заповяда джихангирът и така ще бъде! А теб, старче, отгоре на всичко те назначавам и за пазач на будещия ни петел. Разрешавам ви да тръгвате.

И Субетей се обърна така, сякаш вече бе забравил за факиха. Като хванаха под мишниците Хаджи Рахим, двама монголи го повлякоха към огромна тъмносива камила. От двете страни на рунтавите й гърбици със сламено седло с дървени подпори висяха две продълговати, сплетени от върбови пръчки кошници-люлки — кеджаве. С проточен стон камилата се отпусна на колене. Монголите настаниха Хаджи Рахим в едната люлка. Тя бе тясна и коленето му стигнаха до брадичката му.

Назар-Кяризек се настани в другата люлка, като въздишаше и мърмореше недоволно:

— По-добре да ми бяха дали боен кон!… Нима подобава на стар воин да седи в кошница?!

И той старателно привърза с нещавени ремъчета петела си към кошницата. Отведоха камилата настрани и я накараха да застане на колене редом до другите, върху които товареха части от разглобените юрти. Назар-Кяризек прошепна на седящия в размисъл факих:

— Всичко, което каза този крив шейтан, ще бъде изпълнено, с изключение на едно — ще трябва да се грижим сами за прехраната си. Вечно гладните монголи няма да ни дадат и зрънце ориз, а сами ще го излапат. Ще се прокрадна до готвача на свирепия ни началник и ще се опитам да се сприятеля с него… Така ще имаме какво да похапваме.

И като изпълзя от кошницата, старецът се скри.

Хаджи Рахим наблюдаваше шумната суетня на военния лагер. Воините тичаха, крещяха и се припираха. Субетей-багатур вече бе поискал коня си. С пронизителни песни кипчакските жени разваляха юртите, сгъваха кечетата, поставяха една до друга кривите решетки и привързваха всичко това върху камилите заедно с бронзовите котли, железните триножници и чувалите^[3]. Нукерите влачеха шарени торби със зърно и брашно, теглеха овни за рогата им, привързваха върху резервните коне килимени дисаги, пристягаха ремъците им и се отдалечаваха в галоп, като се присъединяваха към отряда, събиращ се в равнината.

Като хриптеше и накуцваше, Субетей-багатур се приближи до догарящия огън. Около него се появиха шамани — един стар, побелял, и няколко млади. Те удряха по дайретата си, дрънкаха с хлопките си и нареждаха заклинания. Субетей гледаше огъня с опуленото си око и шепнеше молитва, предпазваща от отрова, стрели и зли очи. Вятърът подхвана валмата тъмносив дим и обви с тях Субетей, обсипвайки го с искри.

— Това е добро предзнаменование! — казаха трупащите се наоколо монголи. — Димът прогонва нещастието, а свещените искри носят успех!

Мрачен, неподвижен и прегърбен, Субетей дълго стоя дълбоко замислен, сякаш виждаше пред себе си предстоящите битки, бягащите изплашени тълпи и изгряващото слънце на бойната слава на възпитаника му, покорителя на света Бату хан.

А той вече се приближаваше върху белия си натруфен кон. Следваха го девет телохранители в три редици. Стоящият най-отпред държеше бамбуков прът, върху който се развяваше петоъгълно бяло знаме с трептящи от вятъра тънки краища. На знамето бе избродиран сив сокол^[4], държащ в ноктите си черен гарван. Бату хан бе с лек кожен шлем, украсен със снопче бели пера от сребриста чапла. Голобрад, загорял, с черни, леко скосени живи очи, със син копринен чапан с рубинени копчета, той уверено седеше върху буйстващия кон. С лявата ръка опъваше юзда със златни токи, а в дясната държеше къс черен бич.

— Готов съм! Виж, войската вече напуска лагера! Виж, отрядите ми бързат по-скоро да стигнат до Великата река Итил, откъдето да се нахвърлят като ураган върху треперещите от страх племена!

И Бату хан посочи с бича си на Запад. От хълма се виждаше разпрострялата се равнина в далечината. По всичките й пътеки се точеха вървящите на запад конни отряди от воини.

Опомнил се, Субетей се обърна към Бату хан. Наведе се и с пъшкане докосна с изкривените си пръсти сухата земя.

— Аз съм готов отдавна — каза той. — Правилно го каза, че с такава войска ще стегнеш в ласото си целия свят!…

И като се приближи по-плътно до Бату хан, Субетей добави шепнешком:

— Не се отделяй и на крачка от мен! Помни, че те заплашва опасност не откъм запад, а тук, сред изкопаните за теб ями и милите усмивки на предателите!

Бату хан се намръщи и устата му се изкриви. Размаха бича си:

— Омръзнаха ми! Ех, да стигнем по-скоро зад река Итил в Кипчакските тревисти степи! Волният вятър ме вика напред, по-далече от тези места, където всичко е отровено от измяна, завист и ласкателство… — И полугласно продължи: — Тръгвам, без да се обръщам назад, и повече няма да се върна тук. Там, отпред, аз ще покоря народите и ще създам ново, небивало ханство, до което няма да достигне грабливата лапа на Каракорум!…

— Добре, добре! — промърмори Субетей и изгледа накриво стоящите наблизо монголи.

Шаманите хвърлиха в огъня наръч сух пелин. Жълтите езици на пламъка се извиха нагоре, разпръсквайки искри.

Субетей възседна дебелокрак светлокестеняв, с черна опашка и грива кон и, суров и намръщен, тръгна след Бату хан. Монголите яхнаха конете си и привързаха последните котли. Скоро дългият керван се проточи от хълма по посока на покрития със сиви облаци непознат запад.