Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (92)

Първа глава
Ростовският княз Василко

След като напусна своя престолен град Владимир, великият княз и господар Георгий Всеволодович се отправи на север.

Без да си поема дъх, буйната тройка от впрегнати едни след друг коне препускаше от районен център до районен център, където конете бяха сменяни с други, със свежи сили, Великият княз казваше строго на притичалите селяни:

— Грабвайте мечовете и топорите! Опълчвайте се в дружини, събирайте се около князете, гответе се за битка на живот и смърт с хитрия и жесток враг! Кой ще ни помогне да го прогоним в Дивото поле? Никой! Ние сами трябва да спасим родните земи. Бог е с нас! Той ще ни защити! Аз лично ще ви поведа.

И конете отново препускаха по тесния път. Князът се возеше в открита шейна, загърнат в меча шуба. Във втората шейна пътуваха двамата му племенници, а в третата — стар слуга с хранителни припаси. Дружинници на коне охраняваха княжеския керван. Добре запознат с пътя водач препускаше начело, защото през зимата бе лесно да объркаш пътя в унилите снежни равнини, където районните центрове си приличаха като две капки вода.

Князът припираше кочияшите. Като се стараеше да не се бавят никъде, той се носеше напред. Приспиван от чистия студен въздух, плъзгането на шейната, равномерния конски тропот и подвикванията на коняря, князът потъваше в дрямка, а в ушите му все още звучаха последните думи на прегърналата го с пълните си топли ръце княгиня Агафя: „Защо ме изоставяш — мен, твоята лапичка, твоята лебедица? Ако ще се мре, то по-добре да съм до теб!“

„Разбира се, — мислеше си той, като си спомняше колко сурово и твърдо бе отстранил вкопчващите се в него ръце на жена му, — можеше да отпратя княгинюшката по-надалеч, в Белоозеро, докъдето и гарван трудно долита. Но какво щяха да кажат владимирците: И сам замина, и жена си отпрати!.“

Отърсил се от мислите си, князът се мръщеше и потръпваше, когато иззад завоите отпред изведнъж се появяваха черни храсти. Струваше му се, че са татарски конници, които, наведени, са се прилепили към гривите на конете си и са готови да изстрелят стрели от огромните си лъкове… Но кочияшът подсвиркваше смело, крещеше и отскочилите встрани коне се втурваха отново напред, а черните храсти оставаха зад тях.

Привечер на следващия ден князът вече пресичаше снежната равнина на езерото Неро^[3]. Отпред се очертаваха стените на Ростовския Кремъл^[4].

Княз Георгий Всеволодович реши да остане да нощува в Ростов, за да се види с племенника си, княз Василко Константинович^[5]. Василко бе много ценен и обичан и от роднините си, и от останалите князе, а народът казваше за него: „Той е добър и милостив към всеки и ненавижда гордостта“. Освен това бе храбър и доблестен, а и преди петнайсетина години, още като юноша, бе ходил с ростовски отряд в Киев и на река Калка, за да се сражава с татарите.

Шейните предпазливо преминаха по тесните улици на Ростов и спряха пред княжеския двор. Събраха се слуги и дружинници, помогнаха на княза да слезе от шейната и го поведоха под ръка по стъпалата на преддверието.

— Къде е милият ми племенник, княз Василко Константинович?

— В ковачницата.

— Че каква работа има там?

— Кове мечове!

— Заведете ме при него!

Княз Георгий Всеволодович свали мечата си шуба и, останал по лиса полушубка, тръгна след дружинника по тъмните пресечки на града.

— Ковачницата ни е настрани, зад крепостната стена.

Редица черни ковачници се бе проточила по брега на езерото. От вътрешността им се разнасяше грохот на чукове. От комините им се издигаха кълба пурпурен дим, осветен от жаравата на печките. Като се въртяха, снопове огнени искри, отлитаха в тъмното облачно небе.

В ковачниците кипеше усилен труд. Наведените над наковалнята ковачи преместваха с големи клещи нажежените до бяло железни ленти и почукваха по тях с чукчета, показвайки на чираците си местата, върху които да удрят. Като извикваха „уха“, снажните чираци млатеха с размах с тежките чукове.

— Сега, сега, скъпи гостенино! — извика един от чираците, толкова омацан със сажди, колкото и останалите. — Само да споя две парчета желязо! Не достига, пусто! Събрах от града всичките резета, прагове, обръчи… Всичките ми трябват за секири и мечове! Няма достатъчно ковачи… кова лично…

— Защо ти, княже Василко, въртиш тежкия чук, сякаш си прост чирак?

Намеси се най-близкият ковач:

— Нашият княз може всичко, не по-зле от същински майстор!

— Ей сега ще си измия ръцете и ще отидем у нас. Княгинюшката ми ще ни нагости с пироги. Ей, сипаничавият Тиря^[6], ела по-бързо тук да ме смениш!

„Чиракът“ отпусна чука и го предаде на висок млад момък с лице, изрито от шарка. Като изплакна ръцете си в едно дървено ведро, княз Василко ги изтри в прегорената си престилка, свали я и се приближи до Георгий Всеволодович. Светлината на пламтящото ковашко огнище позволяваше спокойно да бъде разгледан този богатир, висок и с красиво и ясно, и в същото време страховито лице. Нещо соколово имаше в навъсените му вежди и в неговия съсредоточен и пронизващ поглед.

Князете се прегърнаха и се целунаха три пъти.

— Какви времена настанаха?! Всеки ден слушаш, че еди-кой си град е паднал, еди-кои си смелчаци са загинали и еди-кои си жени са опозорени!… Сега всички трябва да се съюзим в една воля и в едно сърце…

— И в една глава! — отвърна княз Георгий и, изправен, горд и самоуверен, излезе след племенника си от ковачницата.

През нощта двамата князе седяха дълго на масата на блещукащото огънче на светилника с конопено масло. Опитаха от опечения в пирог налим^[7], от блините със снетки^[8] и от пушения мечешки бут. Поливаха ги със стара медовина и обсъждаха и планираха какво да предприемат.

Георгий Всеволодович обясни плана си за войната:

— Като река при пролетен разлив, татарите се разливат по цялата руска земя и все повече се разпадат на малобройни отряди. Ние трябва да се съберем в една велика сила и да създадем една страховита рат. Но трябва да се събираме тихо и тайно, в непроходими гори, така че татарите да не се досетят и да не научат, че някъде се събират наши сили. А след това трябва да ударим един татарски отряд и да го унищожим, след това друг, трети… като не им позволяваме да се съберат. Трябва да ги държим разпръснати и да ги бием на части.

— Златно време губим. Къде мислиш да събираме войските?

— Някъде в Галич, Весегонск^[9] или на Бялото езеро.

— Много е далеч!

— Тогава ето къде може да струпаме силите си — на река Молога^[10]! Там са само непроходими гори, само Шервинската гора каква е! Мястото е добро и поради факта че алчните за богатства татари ще тръгнат, разбира се, срещу Новгород. Къде другаде ще намерят ценни чуждестранни стоки, ако не в складовете на новгородските търговци? Когато татарите се вкопчат с новгородците, тогава нашата рат ще им отреже пътя за отстъпление и ще ги удари в тил. Там и ще ги довършим.

— Аз бих го направил по-иначе — отвърна Василко. — Евпатий Коловрат имаше малобройна рат, всичко на всичко около хиляда и петстотин конници, а как млатеше татарите!

— Но той загина!…

— Загина, но за сметка на това хубаво ги опердаши. Така и трябва да се воюва с тях — да ги преследваме по петите, да нападаме спящите им лагери, да се крием в горите, изчаквайки удобен случай… Мисля, че трябва навсякъде да събираме свободни дружини от ратници и да им помагаме, така че татарите никога да не знаят, откъде ги заплашва опасността.

— Не, това е неправилно! Това означава да раздробяваме силите си. Трябва с вяра в благите Божи намерения да съберем страховита рат и с хоругви и попове начело да се хвърлим в бой последен. Тогава Бог няма да ни изостави и ще порази с гнева си нечестивите насилници. Вярвам, че ми е писано да извърша редица славни подвизи! Цялата руска земя очаква помощ от мен. Аз ще я спася!… Моля те, княже Василко Константинович, помогни ми! Всички вярват на думата ти и се вслушват в съветите ти! Разпрати вестоносци до всичките князе, боляри и войводи, да тръгват с дружините си и опълченците си към река Молога… Там ще устроя военен лагер и лично ще поведа славната рат за унищожението на татарите.

— Ще направя всичко, за да помогна на родината си, и ще дойда лично с ростовските юнаци.