Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (112)

Двайсет и първа глава
„А Рус отново се строи!“

През март в Перунов бор бе безлюдно и тихо. Според слуховете, тръгналите по призива на рязанския княз ратници се биеха и при Суздал, и край Берендеевото блато, и на бреговете на Сит и Молога.

Щяха ли да се върнат? Немилостивите врагове не оставяха никого жив…

На мястото на изгорелите къщи в разгроменото от татарите селище бяха останали само глинени печки и купчини овъглени отломки. Само няколко от крайните откъм езерото къщички сиротно се притискаха една към друга. Там се подслоняваха останалите живи дечица. За тях се грижеха още повече изпосталялата жена на Звяга и две бездомни старици. Те всеки ден проверяваха мрежите в езерото и донасяха линове и каракуди. С тях се хранеха всички, а също и с курабийки, изпечени от плява и накълцана борова кора.

Пролетното ярко слънце разтопи снега, покрил вековните гори. Около Перунов бор не можеше нито да се ходи, нито да се язди. Птиците долетяха на дружни ята, подсвиркваха, провикваха се, а пъстрите кълвачи дълбаеха дървесните стволове и цвъртяха: „Чук-чук!“

Първите бежанци преплаваха с лодки езерото в началото на април. Говореха със стариците рибарки полугласно, сякаш все още се страхуваха, че ще ги чуят татарите:

— Много от тях още бродят по пътищата, но, изглежда, основната им сила си е отишла в Дивото поле. Сега и последните отряди на татарите са се помъкнали натам. А ние искаме да се присъединим към вас. Тук да сеем жито… Нали няма да ни откажете?! Тук ни се нрави — и от големите пътища е отдалечено, и е тихо, и рибка пляска в езерото… Нашите летни посеви ще покълнат и никой вече няма да отнема хлебеца ни.

Малко по малко започнаха да пристигат още бежанци. Когато пролетните води спаднаха, а пътищата поизсъхнаха, се появиха и първите коне, изморени и разрошени, но започнаха да теглят ралата и браните.

В Перунов бор стана по-весело. Заехтяха топорите, надвиквайки се с червеношийките, кълвачите и полските гарвани. В дълги редици се изправиха бели бараки от смърчови трупи. Отнякъде дотичаха рунтави кучета и заджавкаха денем и нощем.

За татарите се чуваше все по-малко. Мужиците разсъждаваха и предполагаха как ще е оттук нататък? Всички мислеха, че татарите ще се оттеглят в Дивото поле, както го правеха преди половците, и няма да се върнат повече в Рус.

Пристигна висока и слаба като скелет жена. Тя караше дърпаща се и също толкова изпосталяла крава, че ребрата й се брояха. Женорята обградиха рижата крава, клатеха глави и сочеха изсъхналото й, висящо като парцал виме, но собственичката на кравата не униваше:

— Ще ми бъде хранителка! Ще се оправи от пролетната трева. Познавам тук всички места и знам къде каква трева расте.

— Нима си тукашна?

— Че как иначе?! Ето я печката от моята къща. От малка съм отраснала тук.

— Та ти, май си, Опальонуха? — развика се вдовицата на Звяга и изскочи от тълпата.

Прегърнали се, двете жени ридаеха безспир.

— Къде е отишла красотата ти, Опальонуха? — нареждаше едната.

Другата изхлипваше в отговор:

— А къде е твоето семейственце? Сигурно лежи някъде под ракитата?

Разпитваше за всички от селището, които бяха тръгнали на рат, но не можеха да й кажат нищо сигурно.

— Казват, че Савелий е убит край река Сит, а Ваула са го виждали сред сподвижниците при Суздал. Торопка е станал голям юнак, но и него май го е повалила татарската стрела.

През май в селището се появи пеша Торопка — цял и невредим, само че доста пораснал и доста изпосталял, защото отдавна не бе ял. Започна да разпитва всички за родителите си — дали са живи? Къде да търси следите им? Разказваше за себе си и за своя буен татарски кон. Обаче го погнали случайно срещнати поганци и, прескачайки един овраг, конят му паднал, счупил крак, а самият Торопка едва се спасил, като пропълзял в един вършинак, и татарите така и не го намерили.

В същия ден пристигна, яхнал половецки кон, и Лихар Кудряш. Научил от Торопка за гибелта на Вешнянка, той се хвърли от коня на земята си и дълго се мяташе и крещеше. Стариците му баеха, поливаха го с вода, а Лихар твърдеше:

— За кого да живея сега? Без дъщеря ми светът вече не ми е мил!…

След това дълго лежа тихо, сякаш замислен за нещо. Стана и, спокойно и твърдо, каза на седящия на земята до него Торопка:

— Чуй ме, хлапе! Ето какво разбрах. Татарската сила си е отишла, но в големите ни градове са останали татарски отряди, които да наглеждат да не се бунтуват нашите мужици. Новият владимирски княз Ярослав Всеволодович^[1] е пристигнал в Переяславъл, своето наследствено владение, и ми казаха, че събира дружина. Обещах на княза да му заведа надеждни юнаци.

Засмукали палци, наоколо им стояха децата и се дивяха на Лихар, на половецките му пъстри шалвари и на половецкия му калпак.

— Виждаш ли децата, хлапе? Те все още се нуждаят от грижи и от храна, а бащите им паднаха в боя. Сега дълго ще водим преговори с татарите и ще влачим бремето на покорените… След което ще се разплатим за всичко! Така лично княз Ярослав Всеволодович говореше на дружинниците си.

— Ще тръгна с теб! — реши Торопка.

И скоро двамата напуснаха Перунов бор. Отправиха се през просеката и още дълго чуваха в притихнала пред бурята борова гора, как в селището потропват топорите и женорята викат, докато издигат гредите за новите къщи.

Лихар се спря, посочи с ръка по посока на Перунов бор, откъдето се донасяха ударите на топорите, и каза:

— А Рус отново се строи!