Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (53)

Четвърта глава
Снежна буря над оргата

Жълтата шатра със златния дракон на пръта си се извисяваше над татарския стан. Бе прикрепена с ласа, сплетени от косми, и с медни колчета. В шатрата ежедневно се съвещаваха хановете, а вечер пируваха в нея. Бату хан бе обкръжен от мнозина помагачи и любители на арзата, хорзата^[1], кумиса и медовината, докарани от рязанските пратеници.

Макар че дните бяха мразовити, слънцето, ярко и блестящо, грееше по малко и в лагера бе весело, оживено и шумно.

Конете пасяха из широката степ, непознаваща нито сърп, нито коса. От необозримите равнини на Дивото поле навсякъде се издигаха към небето пушеците на огньовете и под тях се виждаха кръглите, приличащи на шапки, черни юрти с бели покриви, докарани от хановете. Имаше и бели юрти, отнети от разгромените кипчаци.

Снежната повърхност се топеше от слънчевите лъчи и нощем се покриваше с хрущяща замръзнала снежна кора. Когато от север задуха студеният режещ въздух, той погна по степите планини от ситен вледенил се скреж, който със звън и шум се търкаляше по ледената кора и засипваше притискащите се към огньовете и юртите монголски воини. Привечер вятърът се усили и скоро се превърна във виещ ураган. Леките юрти се тресяха. Много от тях бяха отнесени. Вятърът събори златистожълтата шатра на Бату и я запрати върху най-близкия огън. Слугите с голяма мъка се опитваха да разпънат платнищата на шатрата и да покрият скъпоценните вещи и златния трон. Бату се премести в походна плъстена юрта, в която димът от огнището се стелеше по земята, блъскан навътре през отворите в покрива от поривите на вятъра. Леденият вятър проникваше навсякъде и затрупваше юртите със снежни преспи.

Свикнали с монголските снежни виелици, воините спускаха обикновено засуканите ръкави на шубите си и, като разравяха снега, се сгушваха в него като мармоти. Лежейки в снега, те спокойно се вслушваха във воя на виелицата, затихващите човешки гласове и яростния писък на вятъра.

На разсъмване монголите започнаха да изпълзяват от преспите. Отърсваха се и се тътреха към юртите или по доловете и деретата, търсейки огньовете на сродниците си. Край огньовете те пиеха от дървени паници рядка каша от брашно и мас, ядейки хрускащо печено просо. Храната бе малко. Воините си говореха, че е време да тръгват на поход, тъй като вече наближаваше краят на ограбените от кипчаците запаси. Татарите яхваха конете си и яздеха из степта, търсейки табуните си, които снежната буря бе прогонила неизвестно къде.

Всички поглеждаха с очакване към бялата юрта на Субетей-багатур. Към нея бяха прикрепени девет бунчуци с конски опашки, принадлежащи на главните тумени на личната войска на Бату хан. Скоро ли тези бунчуци щяха да се понесат плавно пред войската, увличайки след себе си десетки хиляди конници на север, в непознатата страна на упоритите, неотстъпващи, озлобени урусути?

Двама монголи излязоха от бялата юрта. Като разплетоха възлите на юздите на своите покрити със скреж коне, те се метнаха на седлата и препуснаха в различни посоки. И само снежен прах се надигна след тях.

После излезе и Бату хан с шуба от бели полярни лисици, обточена с жълта китайска коприна. Нукерите от личната му охрана му доведоха врания кон с белите до коленете крака, подарък му от рязанския княз.

Бату хан тръгна през дерето към малка бяла юрта. Като скочи от коня си, той се скри зад килимената завеса. Двама нукери с копия застанаха на стража пред входа. Другите отведоха настрана врания кон и клекнаха, като полугласно си подхвърляха къси забележки:

— Кой е вътре?

— „Седмата звезда“.

— Дълго ли ще чакаме?

— Ще има съвещание. Нойоните вече са се събрали.

— Не знаеш ли за какво ще е?

— Може би за тръгване, а?

— Няма ли да тръгнем назад?

— Мълчи, че ще те удушат!

— Не може повече да се чака. Конете изпасоха тревата.

— Ще се сгреем в урусутската земя.

— Ще изгорим всичките им градове.

— Ще нахраним конете с хляб.

Чуха се удари по меден щит. Нукерите ги преброиха:

— Девет! Гарди-Хел, това е за теб!

Един от седящите загъна десния ръкав на своята жълта косместа шуба, приповдигна завесата на входа и провря главата си с нахлупен малахай в юртата. Чул заповедта, се обърна към нукерите:

— Ойе, Ору-Зан! Ослепителният иска незабавно да бъде доведена шаманката Керинкей-Задан! Да отидем двамата, че сам няма да се справя с нея.

Плосколицият млад нукер със сплескан нос поклати глава:

— Няма да дойда с теб, Гарди-Хел! Тя хапе.

— Тръгвай, като ти се казва! И самият ти я ухапи!

Ору-Зан стана. Крачейки до коленете в сняг, двамата монголи се отправиха към черната юрта под самотен дъб. Върху него бяха останали половината от пожълтелите му листа, които със звънък шум трепереха на вятъра.

Юртата не даваше признаци на живот — над нея не се виеше весел дим. До половината бе затрупана със сняг. Ору-Зан и Гарди-Хел повикаха няколко пъти шаманката. Никой не им отговори. Изгребаха с ръце снега от вратичката на юртата и отметнаха плъстената черга, закриваща кръглия решетъчен отвор в средата на покрива. Чуха се глухи звукове, наподобяващи ръмжене и лай. Дойдоха още двама монголи и отвориха вратата. Под купчина кечета и обработени овчи кожи в юртата се чуваше глухо ругаене. Нукерите разхвърляха кечетата и изпод тях се показа чорлава глава с черни блестящи очи. Зъл глас изхриптя:

— Откъде допълзяхте, жълти момчета, чиито предници са проядени от сълзи и слюнки, а задниците ви са опърлени от слънцето и вятъра? Какви са глупавите ви имена? Кой има нужда и кой има работа с мен?

Старшият нукер, запознат с обичаите на вежливото обръщение, отвърна, без да се сърди:

— Някои от нас имат нужда, някои работа, затова и дойдохме с молба и поклон. Ослепителният изпрати нас, незначителните и малките, при теб, разговарящата с онгоните велика шаманка, при теб, всезнаещата Керинкей-Задан. Кани те незабавно в своята шатра по важна работа, по тежка грижа.

Изпод кечетата изпълзя слаба старица и клекна, като обхвана коленете си с ръце:

— Изяли месото на покойния си баща, глупави жълти простаци! Кой кани така — юртата като тресе, плъстта от покрива като маха, на студа слабата жена като измъква? Първо огън запалете, ръцете и краката ми стоплете! Три дни под кечетата лежа, цялата съм се смразила. Никой дори сухо колаче не ми даде, чорбица не ми донесе. Вървете си оттук, диви невежи, докато не съм насъскала по вас облак гарвани с медни носове и железни лапи!…

Единият от нукерите започна да добива искри с бързи удари по стоманеното си огниво. Вторият му подложи суха борова кора. Третият трупаше хвойнови клонки по средата на юртата, а четвъртият, най-старшият от тях, Гарди-Хел, продължаваше да отгръща кечетата и кожите, тъй като шаманката упорито се вреше обратно към средата на купчината.

Скоро брезовата кора и клонките се запалиха и весело запращяха. Хванал за ръката Керинкей-Задан, Гарди-Хел я влачеше към огъня. Мургавото лице на шаманката бе намазано с черно-сини шарки. Белите й коси, сплетени на множество плитки, се мърдаха като змии. Ухапа Гарди-Хел по ръката и той я пусна. Тогава шаманката бързо нахлупи на главата си шапка, украсена с глави на птици с дълги клюнове и лисичи опашки, наметна на раменете си меча кожа, провиси на гърдите си медна чиния и се препаса с ремък, на който висяха плъстени идолчета. Грабна голямо дайре и дървено чукче и преметна торба, от която стърчаха свирка, овнешка лопатка и преден крак на коза.

Правеше всичко това бързо, като мърмореше молитви и танцуваше и припяваше.

Мълчейки, нукерите край огъня я поглеждаха накриво и със страх. Най-накрая Гарди-Хел реши, че приготовленията й са достатъчни, и стана:

— Сега отиваме при Бату хан.

— Няма да отида без главния шаман Беки.

— Ору-Зан, хвани я за лактите и да поведем почтително великата към Бату хан.

Четиримата нукери подхванаха шаманката и, като я подбутваха отзад с коленете си, бързо излязоха от юртата.

Като държаха здраво опитващата се да се отскубне шаманка, нукерите я довлякоха до юртата, пред която стояха на стража „непобедимите“ на Бату хан. Керинкей-Задан мина през входа с важност, подобаваща на знаменита предсказателка, можеща да разговаря със светите онгони, да научава волята на небето и да предсказва бъдещето.

В юртата се бяха събрали главните ханове. От огъня лъхаше топлина. На килима зад него, подгънал крака с червени сахтиянови ботуши под себе си, седеше Бату хан, който се присвити очи разглеждаше шаманката. Тя се спря при входа, наведе се, като звънтеше и дрънкаше с украсата си, и се просна ничком на земята.

След това, отново със звън и дрънчене, скочи и притича до младата ханша, която уплашено се отдръпна към стената. В знак на най-голямо възхищение шаманката я хвана за ушите, подуши двете й бузи и облиза с език ъгълчетата на очите й. Погали я, помилва я и седна до нея.

Шаманката спря безумния си поглед върху Бату хан:

— Ти, радост за всички хора, най-благороден и най-храбър Саин хан, ти, спускане на бързия скален орел, ти, черно шарен барс, бродещ с ръмжене по върха на снежна планина, ти, самотен тъмносив ястреб, носещ се с вик над скалите, ти, сърце на целия ни народ, кажи защо ме повика? Всичко мога и всичко ще направя за теб!

Бату хан й отговори:

— Извиках те, велика шаманке Керинкей-Задан, защото носиш шапка, хвърляща народите в ужас и тъга и защото днес сънувах сън.

— Разказвай!…

— От него умът ми се размъти и сърцето ми се разстрои. Обясни ми този сън, защото пътят ми зависи от това. Ти можеш да беседваш със страшните жълти духове — онгоните на седемдесет и седемте страни на света. Призови ги и ги попитай какво да правя — дали да тръгна сега, в тази снежна буря, на север към горите на дългобрадите урусути или трябва да изчакам? Или трябва да тръгна на юг и да лагерувам там, в топлите долини покрай бреговете на Синьото море? Към Рязан ли да тръгна или на юг, към град Кивамен^[2]?

Шаманката така завъртя очи, че се виждаха само белтъците им, и, поклащайки се от една страна на друга, зави: „Аюн-ее! Аюн-ее!“. След това извади от торбата си кожена торбичка и изсипа от нея зелен прах върху въглените на огъня. Небесносин дим се вдигна на кълба и юртата се изпълни с аромата на медоносни степни треви.

— Разкажи ми съня си, а аз ще призова седемдесет жълти онгони и ще ги попитам какво ще ти донесе щастие и успех и какво — мъка и сълзи?

Бату хан се окопити, наклони се към шаманката и й заговори полугласно:

— Видях сън, в който темето на главата ми гореше, сякаш нажежени въглени падаха върху ми от сив облак. От това заподскачаха лудо белите ми дробове и сърцето ми. Видях, че деветоопашатото ми знаме се разклати и изкриви. Видях също, че ужким злобните, червени като месо, мои врагове-мангуси са завладели всичките ми стада и поданици. А видях и как те измъчват камилите ми, как карат юрта след юрта да се вдигнат и да отпътуват към далечни места. Обясни ми, шаманке Керинкей-Задан, какво означава този сън и какво иска да ми каже ханът Небе?

Шаманката скочи, хвана дайрето си, задрънка го и, като скри лицето си, зави, загука, зарева, подражавайки на вълк, мечка и сова. Започна да подскача на място, танцувайки, и изведнъж, скачайки на един крак, избяга от юртата. Нукерите се втурнаха след нея. Тя притича до самотния дъб и с необичайна ловкост се покатери на върха му. Там продължи да вика, като дрънкаше с дайрето и хвърляше на север, по посока на урусутите, кости, които вадеше от кожената си торба. Сетне бързо се спусна долу и, пак така — с подскачане — притича по снега и се върна в юртата. Бату хан стоеше на входа й и следеше с поглед всичко, което правеше магьосницата. Като я пропусна да влезе в юртата, той отново седна на килима.

Шаманката се отпусна на колене, прикри лицето си с дайрето си и с нисък мъжки глас каза:

— Аз се покатерих на върха на дървото. Аз бях на небето под облаците. Казвах молитви. Тук след мен дойдоха онгоните. Ето сега те ще говорят и ще ти обяснят твоя сън.

И с друг, писклив, глас шаманката продължи:

— Роденият повелител на рязанската земя, младият коназ, най-добрият от витязите, пристигна с поклон при теб, владетелю на всички народи, но самият той гледаше на всичките осем страни и броеше воините ти. Той ти докара като подаръци дванайсет прекрасни коня и сред тях един черен, върху който могат да яздят само жълтите духове онгони. Какво си направил с този красив кон?

Бату хан присви очи, махна с ръка и няколко пъти поклати глава, сякаш искаше да каже: „Знам, знам за какво ще ме молиш!“, но отвърна:

— Какво съм направил ли? Убих коназа на Рязан и ще яздя неговия вран кон.

Шаманката отново заговори с нисък глас:

— Обясни, велик жълт дух онгоне, какво означава сънят на Бату хан? Не го ли заплашва беда? Не трябва ли да се помоли, за да прогони пропълзяващата към него мъка?

Шаманката промени гласа си и продължи с тънък вълчи вой, сякаш говореше друг небесен дух:

— Замисленият поход ще е труден. Брадатите урусути са синове на рижо червените, като сурово месо, мангуси. Боят с тях е опасен, защото на мястото на една отсечена тяхна глава израстват две нови, а вместо две отсечени глави ще израснат веднага четири. Без молитва не трябва да се воюва с урусутите и трябва да бъдат принесени в жертва деветдесет и девет черни животни — коне, бикове овни и кози. Но черни — без петна. Най-напред трябва да се заколи черният кон, подарен ти от рязанския коназ… — последните думи шаманката произнасяше все по-тихо и по-тихо и сякаш те идваха от покрива на юртата.

След което се наведе към земята и падна на една страна.

В юртата настана тишина. Всички чакаха какво ще каже Бату хан. Като присви очи, Ослепителният заговори:

— Ти, умната като стар вълк, ти, хитрата като попадала в капан лисица, може би ще ми кажеш, не е ли по-добре въобще да не тръгвам на север към горите и бърлогите на урусутите? Може би там ще загине цялата ми войска, излапана от рижо червените урусути? Може би моето деветоопашато знаме ще се наклони като подсечено, а моите монголи ще станат „арестанти“ на други народи?

Шаманката мълчеше и Бату хан продължи:

— Мнозина, чиито души се тресат като овча опашка, ми казват: „Защо да вървим срещу урусутите? Там има само непроходими стари гори, в които бродят магьосници, на които служат мечки. По-добре да тръгнем през степта към Синьото море, където вятърът гони вълните на сребристата степна трева, където пасат стада бели бикове, бели овни и бели кози. Там ще живеем волно…“ Да не би тези страхливи души да са те научили, Керинкей-Задан, на твоите изплашени песни? Къде е моят учител, Хаджи Рахим?

Иззад широките гърбове на монголските ханове се надигна сухият, изнемощял, с дълга побеляла брада и висок дервишки калпак, факих.

Като скръсти ръце на корема си, той тихо каза:

— Слушам и се подчинявам! Слушам те, Бату хане!

— Как е постъпвал Искендер Двурогия, когато е предприемал поход? Търсел ли е земи с добри пасища?

— Не, джихангире, той е търсил само отрядите на своите врагове и се е стоварвал върху тях като спускащ се от небето скален орел.

— Изяждал ли е преди бой своя най-добър вран кон?

— Не, джихангире! Той е водил своя любим вран жребец Буцефал със себе си във всичките си походи, дори когато конят му е остарял.

— Благодаря ти, мой мъдри и верни учителю, Хаджи Рахим! А какво ще каже моят военен учител, Субетей-багатур? Трябва ли да тръгнем срещу урусутите или да отстъпим за почивка към Синьото море?

Като въртеше своето зло и недоверчиво око, Субетей-багатур каза:

— Войската се застоя тук. Запасите ни свършиха. Снежните бури се усилват. Време е да се отправим бързо към градовете на урусутите. Там ще можем да нахраним и хората, и конете си. Ти ще влезеш в град Рязан върху врания кон на рязанския княз, дори и седемдесет и седем хиляди мангуси да се опитват да ти попречат. Подари на шаманката Керинкей-Задан, за да не гладува, докарания от рязанците замразен труп на черна свиня, голяма като кон. Ще принесем жертви на седемдесетте и седем жълти духове онгони в град Улдемир, когато завладеем табуните с урусутски коне. Нека Керинкей-Задан старателно да се помоли на онгоните да прекратят снежната буря, защото е трудно да се върви в толкова дълбок сняг. Ако виелицата продължи да бушува още девет дни, тя ще ни засипе веднъж завинаги със сняг.

Субетей-багатур замълча. Като запретна левия крачол на шалварите си, той усърдно зачеса изпохапания си от въшките космат крак. Военачалниците се спогледаха и весели искрици пробягнаха в очите им.

— Благодаря ти, винаги мъдри Субетей-багатуре! Точно такива думи очаквах от теб. Утре разваляме лагера. Войската ни ще тръгне като деветдесет и девет черни потока и ще нахлуе в рязанските земи. Аз ще яздя врания кон с бели до коленете крака и бяла звездичка на челото. Той ще ми донесе щастие и успех. Белият ми кон Акчиан, загърнат с плъст, ще бъде отведен към Синьото море от кипчакски коняри. Той е роден в Арабистан и едва ли ще понесе кучешкия студ. Ние няма да съсечем всички урусутски харакуни^[3] — земеделците. Трябва да хванем колкото се може повече от тях и да ги гоним пред нас. Ще ги подгоним напред при пристъпите ни към градските стени.

— А с какво ще ги храним? — попита го единият от хановете.

— Че защо да храним пленниците? Нека те сами се хранят! Нека ядат падналите коне и всичко, което искат. Днес ще си почиваме безгрижно, а от утре отново започва кървавият пир.