Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (76)

Шеста глава
Бату хан е пред Москва

Бату хан бързаше да стигне пръв в Мушкаф.

— Това е нов град — разказваха българските търговци. — В него понякога спират търговци от различни страни, пътуващи към богатия Улдемир и Болгар^[1].

Джихангирът реши, че не трябва да допуска останалите чингисиди в Мушкаф, защото без полза и изгода ще разрушат градчета, а то можеше да му потрябва. Бату хан си имаше свои мечти и свои планове и неведнъж бе говорил за тях с мълчаливия Субетей-багатур, който мрачно и кратко отговаряше: „Добре! Ще пристигнем — ще видим!“

На сутринта челната хилядна, с която се придвижваше Бату хан, стигна до бряг, обрасъл със стара борова гора. Заспалата под леда река се виеше в ниското.

Върху хълма на другия бряг се виждаше малко дървено градче, оградено със сковани от греди стени. Без ред се трупаха къщи, шарени кули, хамбари, малки църквички. Засипаното от снега градче бе обвито от сив дим, кълбящ се над дървените му покриви.

Макар че великият княз вече бе изпратил в Москва своя по-малък син Владимир, там, изглежда, още не очакваха толкова скорошно приближаване на врага. Към града се точеха кервани, хора се движеха към реката и обратно. Женорята носеха кобилици с дървени ведра. Шейна с бъчва отгоре бе спряла до една дупка в леда на реката и по нея един мъж гребеше вода с черпак. Застанали върху дъските до други дупки в леда, няколко жени удряха с бухалки накиснати гащи.

Черни малки дървени бараки, от които струеше гъста пара, бяха наредени покрай брега на реката. От тях изскачаха голи хора, притичваха до дупките в леда, гмуркаха се с главата напред и стремглаво се връщаха обратно.

Бату хан посочи черните бараки:

— Какво правят тези безумци?

— Тези къщички се наричат „сапунки“ — обясни му преводачът. — В тях хората се удрят с брезови метлички, къпят се с гореща вода и квас, след което се гмуркат в дупките в леда на реката. Много е полезно и затова урусутите са толкова силни.

Бату хан важно отбеляза:

— Който измива калта от себе си, той измива щастието си. Не са ли монголите щастливи в боя, защото никога не се обливат с вода и не се мият?

След което се заинтересува от големите лодки, обърнати с дъната нагоре и лежащи успоредно на брега. Други ладии бяха замръзнали в леда. Около тях шетаха хора и димяха огньове.

— Там живеят търговците и техните слуги — каза му преводачът. — С тези лодки търговците плават до Болгар и при латиняните^[2] през Смоленск. Поради ранно падналите студове тези търговци са заседнали в Мушкаф.

— Искам да видя чуждестранните търговци. Ще говоря с тях! — каза Бату хан. — Не трябва да бъдат съсипани, а хванати и доведени при мен.

И спря врания си кон до висок вековен бор. Наблизо в снега се бе заровила малка, полегнала на една страна, къщичка. В нея със сигурност имаше хора, защото през прозорчето над вратата й излизаше дим. Двама нукери започнаха да блъскат грубо скованата врата. От къщичката се разнесоха кашлица и сърдит възглас:

— Какво искаш, дявол да те вземе?! Не чупи къщата! Ще се преобърне.

Монголите продължаваха да блъскат вратата.

— Че почакайте малко, окаяни! Само да си навия партенките. Оставете ме да се обуя!

Малката вратичка се отвори. Навеждайки се, от нея излезе слаб човек със сив армяк. Сбръчканото му лице бе обрасло с бели кичури, щръкнали като пера настрани. Зачервените му очи сълзяха. Като вдигна ръка към побелелите си вежди, той се взря в обезпокоилите го нукери. Те го хванаха под мишниците и го завлякоха пред Бату хан. Старецът бе висок и сух. Животът в ниската къщичка го бе приучил да ходи прегърбен и той приличаше на кладенчово геранило^[3], което ту се навежда, ту се изправя.

— Кой си ти? — попита го Бату хан.

— Аз съм тукашният гробокопач.

— Как се казваш?

— Наричат ме Неупокой^[4], а по християнски — Никита, за който е казано, че „бесовете не го искат“.

— Какво означава това?

— Кое?! А-а, свети Никита^[5] ми е покровител, а бесовете се боят и бягат от него.

— Точно такъв човек ми е нужен! — каза му Бату хан.

— Че за какъв дявол съм ти? Стар съм и съм болен.

— Какво правиш тук?

— Измолвам прошка за греховете си и, ако някой ме помоли, изгонвам бесовете от него.

— Какви са тези „бесове“?

— Такива едни смрадливи гадини с рога и опашки, които понякога придобиват човешки лик. А когато напакостят на човек, така се радват…

— Знам ги! — каза Бату хан. — У нас те се наричат червени мангуси. И у нас приличат на хора и ми причиняват много злини. Ти си полезен човек. Поискай, каквото пожелаеш, от мен!

— Не зная как да те величая, но ми позволи с моята крантичка да яздя по хубавите села около Москва и да погребвам покойниците! А, който е захвърлен и без сродници, на него, нещастния, очите му да затварям. Само ми дай някакво писъмце, за да не ме съсекат твоите негодници!

Бату хан кимна с глава:

— Юртджи, надени на врата му дървена пайцза! Тя ще го пази от нашите мечове.

И, като помълча, отново се обърна към гробокопача Неупокой:

— А можеш ли да прогонваш болести?

— Мога, велики мунгалски хане. Има такива заклинания и отвари от сушени треви, които прогонват и болестите, и мъката. Като че нищо не е било…

Но Бату хан вече не слушаше Неупокой.

Гъст черен дим се издигна към небето в далечината зад градчето Мушкаф. Едновременно бяха пламнали три села. Трепкащи и червени огнени езици избухнаха в облаци от дим. Старите къщи горяха със сух висок пламък, пръскайки пламтящи главни, които падаха върху съседните къщи и пожарът се разгаряше все по-силно. По реката и в градчето се разтичаха хора. Като захвърли черпака и зашиба коня, водарят отпраши към градските порти. Като награбиха гащите, женорята се разпръснаха на всички страни.

— Шейбан!… Хан Шейбан е пристигнал! — заговориха монголите. — Шейбан се нахвърлил на Мушкаф от другата му страна, и то — преди нас.

— Откъде пък изникна Шейбан? — попита Бату хан.

— Шейбан хан подпалва града — каза му Субетей. — Пристигнал е по леда през реките Жиздра^[6]и Угра^[7], бързайки да ни изпревари. Няма да позволи на жителите да се скрият в гората. Заповядай градът да се обкръжи и от тази страна и да се ловят търговците и занаятчиите! Скоро младият княз Улдемир^[8] ще дойде при теб с поклони и молби.

— Ще остана тук на хълма — каза Бату хан, слизайки от коня си. — Нека издигнат юртата ми.

Субетей-багатур му възрази:

— Наблизо в долината, където не духа вятър, има селище. Там ти, джихангире, можеш да си избереш топъл и чист дом.

— Не искам, а и с теб сме свикнали да спим край походните огньове.

— Така е, — каза Субетей, — но защо при този лют мраз да се опушваме от дима им? Мушкаф не може да бъде превзет с голи ръце. В него има хитър стар войвода, с който ще ни се наложи да си имаме работа доста дни.

— Нека, но Мушкаф ще е мой!

Бату хан и брат му Шейбан хан обсаждаха Москва пет дни. Жителите му се скриха зад дървените стени и се биеха отчаяно, събаряйки татарите, катерещи се по издигнатите стълби. Войводата Филип Нянка и княз Владимир ръководеха защитата, сменяха уморените бойци и изпращаха помощ на особено опасните места.

На петия ден пристигнаха метателните машини. Към града полетяха дълги стрели с пламтящи кълчища, намокрени с горяща течност. Дървените къщи веднага пламнаха на няколко места. Жителите на града не успяваха вече да ги гасят.

Бату хан седеше между два димящи огъня на брега, върху килим, прехвърлен през паднал боров ствол. До него бе Субетей-багатур. Двамата равнодушно гледаха горящия град. Какво бе за тях подпаленият Мушкаф?! Един град повече или по-малко — не е ли все едно? Много години те бяха разорявали Китай, Хорезъм и други страни, като подпалваха и разрушаваха градовете им…

Към джихангира се приближиха нукери, гонещи пленници пред себе си. Разсъблечени, без шалвари, посинели от студа, те все пак се опитваха да запазят горд вид, макар че бяха вързани с върви.

Сред тях изпъкваше добре облечен пленник, когото очевидно не бе докоснала татарска ръка. Бе с широк малинов кожен елек, обточен със самурени кожи. Ръкавите на копринения му кафтан, вълнените му раирани дълги чорапи, обувките му с метални токи, кадифената му шапка с широка периферия и пищно перо — всичко това издаваше чуждоземния произход на пленника.

Освен от нукерите пленниците бяха съпровождани и от факиха Хаджи Рахим и стареца Назар-Кяризек. Приближиха до Бату хан и спряха.

Сухият, с набраздено от бръчки лице, козя брадичка и шарещи очи, Назар-Кяризек излезе напред, като се стараеше да си придаде особена важност. В едната си ръка държеше края на въжето, с което бяха вързани пленниците, а в другата — извадена крива сабя. Назар свали малахая си и се отпусна на коляно пред владетеля на монголската войска. Изящно облеченият пленник също свали шапката си.

— Паднете на колене! — извика Назар-Кяризек.

Пленниците се отпуснаха в снега.

— Кои са тези хора? — попита Бату хан.

— Ти пожела да видиш чуждоземните търговци. Ето ги пред теб. Те притежават големи ладии и складове със стоки. Аз и факихът Хаджи Рахим с голяма мъка и опасност за живота ни успяхме да ги освободим от ласата и да ги доведем тук. Ето този красиво облечен търговец е техният старейшина. Той също бе обран до голо и синините по лицето му показват, че отблизо се е запознал с могъщата татарска сила. Но все пак, Ослепителни, стремейки се да те почете, той измъкна от едно скривалище скритите там свои празнични дрехи, за да се представи в достоен вид пред сияещото ти лице.

— Нека разкаже — каза Бату хан — кой е, как се казва, от коя страна и от кой град е пристигнал? И по каква работа е в Мушкаф?

Старейшината на търговците се надигна и, като постави напред единия си крак, се поклони ниско пред Бату хан, замахвайки със своята широкопола шапка с перо пред себе си, сякаш искаше да измете снега. Търговецът заговори на руски, явно добре и отдавна знаейки този език, а преводачът превеждаше думите му:

— Аз, както и моите двама почтени другари сме родом от Любек^[9], богат град във Вендската област^[10] на германската земя. Останалите са от други градове: Дитмар е от Берген^[11], Рудолф от Дортмунд^[12], Рейнолд от Зоест^[13], а Карол от Медебах^[14]. Всички ние принадлежим към търговците „рузарии“, защото, както и бащите, отдавна, вече десетки години, търгуваме с руснаците. Тук, в този град, имаме складове със стоки и няколко големи лодки, с които плаваме през лятото по руските реки. В родината ни ни наричат още „ханзейци“^[15]. Така се наричат тези търговци, които с кораби, без да се страхуват от опасностите, търгуват с далечни страни. Главният град, чрез който търгуваме с руснаците, е достопочтеният град Смоленск. От него ние се отправяме надолу, по река Днепър^[16], към Киев^[17] и по-нататък на изток. Някои наши ханзейци пътуват за стоки и до далечния, но славен град Новгород и в още по-далечния и богат град Болгар на река Кама.

— С какви стоки търгувате? — попита го Бату хан.

— От българите и арабите купуваме източни стоки: джинджифил^[18], пипер, карамфил^[19], стафиди, сушени плодове. От руснаците пък купуваме восък, мед, обработени нещавени кожи, вълна, четина, смола, катран, дивечови кожи, мас, прежда.

— А какво продавате?

— Търгуваме с прославените и качествени германско сукно и белоснежно домашно ленено платно. Докарваме също оръжие и желязо, отлично вино от рейнските^[20] лозя, изкусни изделия от благородни метали, злато и сребро. Продаваме медни предмети, калаени чинии и чаши, имаме също така олово, бои и синка^[21].

— Можете ли да ми покажете вашите стоки?

Търговецът отново ниско се поклони:

— За нас би било голяма чест да представим пред Ваше ханско величество всичко, с което търгуваме. За съжаление обаче се случи малка неприятност, едно нищожно недоразумение, което лесно може да бъде поправено при благосклонна милост от страна на Ваше величество.

— Какво се е случило? — попита го Бату хан, опитвайки се да запази величествено равнодушие, макар че в очите му се замяркаха весели искри.

— Складът ни бе посетен от гости — твоите почтени и храбри воини. Всеки от тях взе каквото му хареса. Воините бяха много, а стоките — недостатъчно. Всеки воин си отряза по парче сукно или домашно ленено платно и пийна вино. Тъй като почтените гости бяха твърде много, ние не можахме да запазим нищо, което да поднесем на Ваше величество като израз на предаността ни към Вас.

— Заповядай да ги съсекат! — тихо прошепна Субетей-багатур. — Всички те са хитри съгледвачи.

— Няма! Аз ще ги наградя и възвелича — отвърна му невъзмутимо Бату хан.

— Това е опасно!…

— Млък! Така трябва! — отговори Бату хан и отново се обърна към търговците. — Значи се оплаквате от моите воини?

— Ни най-малко! — отвърна му спокойно старейшината. — Съжалявам само, че сме недостатъчно богати собственици. Все пак ми се удаде да запазя за Ваше величество този скромен подарък.

И търговецът измъкна от пазвата си голяма сребърна чаша с изящна изработка и фигуративна украса.

По лицето на Бату хан се разля усмивка и той изгледа накриво Субетей-багатур. Приемайки чашата, той започна да я разглежда, като повдигна капачето й и надникна в нея:

— Защо тук има само половин птица? И какво означава този ключ?

— Това е гербът на нашето ханзейско сдружение в Любек — половината от германски черен орел и от другата страна — ключът на свети Петър, покровителят на търговците. Той, както е известно, е пазител на ключа от вратите на райската градина на Господ, където след смъртта си отлитат праведниците.

— Дзе-дзе! — засмя се Бату хан. — Вие ли, търговците, сте праведници? Скоро ще изрязвате на чашите и на монетите си: „Бату хан, джихангир и Покорител на света“. Ще мина през земите ви и ще превзема с пристъп вашия град Любек.

Ограбените ханзейски търговци възкликнаха:

— Докогато превземеш град Любек, ни стопли и ни върни топлите дрехи!

— Ще ви помилвам и ще получите като дар от мен татарски шуби. Смели търговци, вие ми харесвате. На мен ми трябват такива хора. Вече няма да има българска, урусутска, германска или други държава, а ще е само една — велика монголска… И вие, търговците, ще пътувате свободно из цялата ми държава и ще търгувате с необходимите ми стоки. Скоро ще си върнете богатството, ще покриете загубите си и ще станете най-щастливите чуждестранни търговци. Имате ли още молби към мен?

— Опасяваме се за лодките си. Твоите почтени воини започнаха да ги секат и да ги горят в огньовете си. Нареди на воините си да престанат да унищожават този полезен град, нашите складове и лодки!

Бату хан се намръщи и стисна пестници:

— Говорете за това, което ви касае — за кожи, восък и сукно — но не се занимавайте с моите воини! Когато стрелата е изстреляна, не може да бъде вече спряна. Когато е дадена заповед да бъде превзет градът, волята ми е окончателна. Воините ми знаят, че съгласно законите на „Яса“, три дни могат да грабят и палят града и никой няма да посмее да спре радостта и веселието им. След три дни ще прекърша гръбнака на всеки, който остане в опразнения град. Стига молби! Разрешаваме ви да си вървите!

Търговците се спогледаха взаимно страхливо, като не знаеха какво да правят. Пред тях се появи старият Назар-Кяризек и ги подкани с пръст:

— Да вървим! Трябва да измъкнем от бауршия обещаните шуби.

— Какъв умен и приятен човек е този търговец! — като се обърна към Субетей, каза Бату хан.

— И поради това е особено опасен — отвърна му мрачно онзи.

Град Мушкаф продължаваше да гори. Дървените постройки бързо се превръщаха в горящи огньове. В тъмните облаци от дим по небето като бели точки се мятаха насам-натам гълъби. С прегракнал грак прелитаха ята гарги и гарвани. Стенобитните машини пробиваха широки проходи в стените, през които се втурваха, блъскайки се, татарските конници.

— Така повелява Яса! Уррагх, кху-кху!… — крещяха монголите, съсичаха срещнатите и сваляха от тях шубите и шапките им. Промъквайки се по тесните улици на града, те се вмъкваха в дворовете и къщите. Около горящите сгради бе задимено и горещо. Награбили плячка, татарите бързаха да напуснат града. Някои гонеха пред себе си жени или караха на седлата си плачещи деца. Други влачеха с ласата си пленници с вързани ръце.

Два дни градът и околните селища бяха във властта на татарите. Те препускаха във всички посоки, ровеха из развалините и съсичаха пленниците, от които нямаха повече нужда.

На третия ден татарите започнаха да се събират на отряди. Навсякъде се трупаха клади, върху които монголите полагаха един до друг убитите си воини. Скоро кладите задимяха около развалините на Москва. Татарите седяха в кръг, ядяха конско, пееха, поклащайки се, тъжни песни и крещяха „Байартай!“, прощавайки се с падналите си другари.

На сутринта на следващия ден татарите си отидоха така бързо, както се и бяха появили. Не се виждаше вече нито един човек. Тогава хилавият Неупокой премина осеяната с трупове река, заедно със своята кльощава рошава крантичка. Шейната му поскърцваше и сякаш охкаше, удряйки се в лежащите навсякъде, замръзнали и твърди като камък тела…

Неупокой се спираше и се опитваше да отдръпне труповете от пътя. Невинаги обаче това му се удаваше.

— Земята здраво държи покойниците. Не иска да ги дава! — мърмореше си той и бавно продължаваше нататък.

Скоро към него се присъединиха още двамина — старец и юноша, изпълзели от мазетата. Старецът бе изгубил децата си, а, като непрестанно търкаше лицето си с ръкав, юношата търсеше тялото на любимата си девойка.

— Какво си заподсмърчал? — питаше го Неупокой. — Откъде знаеш, че са съсекли твоята Любаша? Видя ли го с очите си? Сигурно някой татарски хан я е взел за жена.

— Сърцето ми го чувства! — хленчеше момъкът.

— Чувствало го, представи си! По-добре помагай! Виждаш ли колко покойници има? Всичките трябва да бъдат погребани, за да не скитат душите им по нощите.

Започнаха да откарват труповете върху леда, нареждаха ги един до друг и претърсваха дрипите им, търсейки парчета хляб. Сред тях се оказаха и няколко татари. Неупокой се кръстеше и нареждаше:

— Не се сърдете сега! Щом реката се размрази, всички ви ще отнесе в Синьото море. Много ми е мъчно за вас, но как да ви изкопая гробове на всичките?!