Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (16)

Шестнайсета глава
Женски съвет

Назар-Кяризек се връщаше в юртата си, обкръжен от цяла тълпа кипчаци, притичали от съседните чергарски станове, за да видят щастливеца, който се бе изплъзнал от здравата примка на всесилния кадия. Всеки искаше да докосне юздата на коня, върху който с ръце на хълбоците яздеше старият Назар-Кяризек с козя шуба и крива сабя на пояса си.

— Кой е спасил Назар? Къде е този смелчак?

— По-малкият му син, Мусук! Той прерязал въжето със сабята си, след което тълпата прогонила с камъни кучетата палачи.

— Кой е синът му?

— Този, който върви до него, юнакът, красавецът! Той е джигит на хан Баяндер…

— Тогава нищо няма да му се случи, защото от хан Баяндер се страхуват повече, отколкото от главния съдия!

Важно и тържествено Назар се приближи до юртата си. Сега вече можеше да се покаже в цялата си слава пред жена си. Нали тя твърдеше, че той никъде не трябва да ходи, защото е един стар козел и за нищо повече не става. А ето че се връщаше не по-малко известен, отколкото самия хан Баяндер!

Обаче, като го видя, Киз-Тугмас започна така да ридае, сякаш й бяха докарали покойник:

— По-добре да бе умрял, отколкото от ден на ден да правиш все по-големи глупости! Нима не казвах истината, че не ставаш вече за война? Не можеш дори да стигнеш до града, без да ти надянат примка на шията! Повече няма да се отделяш и на крачка от юртата ни и от мен!…

— Ето ти хиена, а не жена! — разкрещя се Назар. — Нищо не разбира! Щом като съм отървал примката на самия кадия, значи ми е съден велик път! Сега нито меч, нито стрела могат да ме уплашат! Ще се върна от войната, ако не хан, то поне батир и с цял табун най-отбрани коне. Всички ще ме величаят: „Селям на теб, ослепителни Назар бей, батире!“ Утре ще отида при най-главния монголски началник Субетей-багатур и той ще ми даде достойно за мен място в своята войска!

— Противно ми е дори да те слушам, стара празна тикво!

Киз-Тугмас махна безнадеждно с ръка и се скри в юртата.

А Назар приседна на края на килима пред входа. Пред него се трупаха съседите му и той, без да спира разказваше как самият хан Баяндер е подарил на синовете му пет от своите най-добри коне от неприкосновените си табуни, как ханът го е прегръщал и го е наричал „батко“ и „баща“, и го е разпитвал как по-добре и през къде да води своя петхиляден отряд. Всички го слушаха с увиснали ченета и се учудваха на находчивостта и смелостта на стария Назар, като казваха, че би трябвало да се сформира отряд под неговото ръководство и че този отряд ще бъде особено успешен и ще се върне с богата плячка.

Късно вечерта, когато любопитните се разотидоха, Киз-Тугмас приседна до Назар, загали го по ръката и му зашепна:

— И с какво толкова те привлича войната? Остани си вкъщи!

Назар важно се дуеше и твърдеше, че утре все пак ще тръгне към най-важния от монголите Субетей-багатур. Като научи кой е Субетей-багатур и какви са му странностите, Киз-Тугмас му каза:

— Макар и този началник да е богат и знатен, все пак не отивай при него с празни ръце. Богатите обичат подаръците — едно яйце да е, но трябва да дадеш! Тогава ще те изслуша. А ти му занеси — знаеш ли какво? — нашият дългокрак петел! Той наистина е стар и почти е останал без пера, но е и от такава, бухарска порода. Сутрин кукурига толкова силно, сякаш е азанчи на минаре. Може пък наистина петелът да ти донесе щастие…