Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (66)

Седма глава
„Ние дори и добитъка жалим“

Към преддверието на къщата, в която бе отседнал Субетей-багатур, бе привързан неговият светлокафяв жребец. Пред него бе сложен куп сено и слама.

Бату хан извика стария пълководец при себе си. Субетей излезе и един нукер му доведе коня. „Неудобно е хан да върви пеша и да докосва с крак земята“. Яздейки, Субетей пресече улицата. Срещу него тичаше тълпа нукери. Всички крещяха и се блъскаха, като се опитваха да се приближат до монгол със заскрежен малахай, яхнал напръскан със сняг кон. Той държеше за юздата друг кон, върху чието седло напряко бе привързан човек, който бе в безсъзнание. Лицето му, побеляло от студа, изглеждаше мъртво.

Изведнъж Субетей изрева като обезумял. Пришпори коня си, вряза се в тълпата, скочи от седлото и се затича към замръзналия.

— Ела на себе си, Урянх-Кадан! Отвори очи! Чуваш ли ме?! — крещеше Субетей и, прилепил лице към дрехата на замръзналия, държеше и опипваше неподвижното му лице.

— Това е синът на Субетей-багатур — забуча тълпата.

— Видно е, че е обичал сина си, Урянх-Кадан! Макар и млад, отчаян храбрец беше.

— Къде да го карам? — питаше монголът на коня. — Не е ли най-добре да го поставим направо върху огъня и да го изгорим? Все едно няма да оживее.

Субетей изтръгна юздата от ръката на ездача и лично поведе коня обратно през дървената порта към преддверието на къщата. Викаше, хлипайки:

— Урянх-Кадан, не трябва да умираш! Ще духам в ноздрите ти, така че моят дух да премине в твоето тяло. Ще изтръгна сърцето си и ще го положа в твоята гръд вместо замръзналото твое. По-добре аз, старият, да умра, а ти, младият, отново да блестиш с победи… Не бързай да напускаш този свят!…

Привлечена от шума и виковете му, в преддверието излезе Опальонуха. Начумерила вежди, тя гледаше крещящия Субетей-багатур и разбра: „Косоокият жалее сина си!“

Изтича бързо по стълбите и с твърда ръка откъсна Субетей от сина му. С уверени и спокойни движения развърза и свали тялото на Урянх-Кадан, метна го на рамо и, като го придържаше внимателно, се изкачи по стъпалата, влезе в пруста, където положи замръзналия върху слама.

Там се оказа и княз Глеб. Застанала на колене, Опальонуха разкопчаваше замръзналите дрехи и нареждаше:

— Живо е още покойничето! Не за пръв път ми е вкочанясали да съживявам чрез разтривки. Дайте ми вълнен парцал, кече, зехтин и купа със сняг. Не трябва, косооки, да го влачиш в къщата, защото месото му ще опада на парцали.

Поразен от властните движения на Опальонуха, Субетей клечеше до неподвижното тяло и наблюдаваше случващото се с пръст в уста.

Опальонуха смъкна направените от чортова кожа гутули^[1] на Урянх-Кадан и започна бързо и умело да разтрива побелелите му стъпала със сняг и кече. Схванали какво прави тя, двама монголи започнаха да разтриват китките на ръцете му. Опальонуха преминаваше от една част на тялото му към друга, като най-накрая ловко и внимателно се зае с лицето му.

— Ето, чадо мое, разтрий го с гъша масчица! — като гледаше накриво Субетей, каза свещеникът, който бе стопанин на къщата, и й подаде дървена паница. — И му влей в устата винце!

Дълго се труди Опальонуха. В пруста стана топло и душно от натрупалите се нукери. Най-сетне очите се отвориха, погледът, далечен и неясен, се плъзна по събралите се, спря се върху изкривеното лице на Субетей-багатур и се изпълни със съзнание.

— Татко! Слушай… — прошепнаха устните. — Урусутите са диви вълци… Трябва да бъдат избити… Няма да се предадат!…

— Какво толкова си видял, сине мой, Урянх-Кадане? Какво ти се е случило? Кой ти е сторил зло? Жив ще го насека на малки парченца.

— Бях в плен!

Урянх-Кадан отново изпадна в несвяст.

Субетей започна да го разтърсва.

— Не пречи! — строго отстрани Опальонуха Субетей. — Не го пипай!

— Чуй ме ти, урусутке! — плахо помоли Субетей. — Спаси живота на моя син, славния багатур Урянх-Кадан! Ще ти дам свободата и такава награда, каквато и насън не си виждала.

— Ще се постарая и без награда. Ние дори и болния добитък жалим. А той, макар и изедник, все пак е човешка душа…

Субетей излезе на двора, приближи се към светлокафявия си кон, зашепна му в ухото, задуха му в ноздрите и се заслуша какво ще му каже, какъв знак ще му даде мъдрият кон.

— Посъветвай ме, верни ми другарю, главата ли да й отсека или в брокатена шуба да я облека? Да я взема ли със себе си по-нататък в похода или да я съблека и да я прогоня в гората? Каква урусутка! Багатур, а не жена! Такава още не бях виждал…

Сякаш съгласявайки се, конят клатеше глава и подръпваше с меките си устни ръкава на стопанина си.