Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (38)

Седемнайсета глава
Приказка за Хан Итил

… Чи-чи, вождът на хунското племе, заминало на запад, каза:

— Водейки военен живот на ездачи, ние представляваме народ, чието име ще изпълни с ужас всички варвари… И макар че ще умрем, славата на храбростта ни ще живее и нашите деца и внуци ще бъдат вождове на народите.

Из източен летопис

Бурята разгони събралите се за празника монголски ханове и голямото вечерно пиршество бе отменено. Бату хан съобщи, че възнамерява да прекара вечерта с малцина събеседници в шатрата на седмата си звезда Йълдъз-Хатун, и нареди на бауршия^[1] да приготви всичко за пир в нея.

— За колко гости? — прошепна почтително бауршият.

Бату хан присви очи, просъска „хи-хи!“ и му обърна гръб.

Бауршият се втурна към помощниците си и им заповяда да бъдат в готовност. Златните съдове, напитките, пушеното конско, сладките бисквити и изсушеното грозде, карани още от Сигнак — всичко това трябва да е под ръка, колкото и гости да пристигнеха на пира…

Юртата бе разположена на едно възвишение и бе окопана с канавка, за да не могат дъждовните потоци да проникват в нея. Китайката И Лахе даваше последни съвети на Йълдъз как да се облече, как да посрещне, какво да говори.

— Ще бъда около теб и ще ти шепна, ако се наложи. Не се бой от нищо!

Пръв, по заповед на джихангира, пристигна Хаджи Рахим. Отначало Йълдъз се изплаши, но след това се успокои, като видя, че факихът не може да познае нейното набелено и нашарено лице, и почтително го приветства. И Лахе подложи под госта велурена възглавница и започна да го разпитва за това, какво се е случвало по Итил преди, отдавна, хиляди години назад. Хаджи Рахим й отговаряше подробно и И Лахе го слушаше внимателно и почтително.

Пред юртата спряха конници. Водеше ги Бату хан, пременен с изящни дрехи и червени шагренови^[2] ботуши. Заедно с него пристигнаха Субетей-багатур и хановете, които бяха негови неизменни гости и събеседници на трапезата му.

С копринени китайски дрехи, с висока бархетна шапка, украсена със златни дантели, Йълдъз посрещна гостите. Когато Бату хан влезе в шатрата, тя се поклони до килима.

— Малка Йълдъз-Хатун, — каза й Бату хан, сядайки върху сахтияновите възглавнички зад огъня, — аз си спомних, че умееш хубаво да разказваш приказки. Ето защо реших да ти покажа забележителен човек от тези, каквито се срещат само в приказките. Това е магьосникът, казва се Хазук. Казват, че е на хиляда години. Но той, разбира се, също лъже така, както в наши дни обичат да го правят всички.

И Лахе прошепна нещо на господарката си и Йълдъз каза:

— Ако този старец е живял хиляда години, той би трябвало да помни народа хун-ну^[3], който е живял тук, по река Итил и вероятно е виждал неговия знаменит вожд, хана Итил^[4].

— Добре го измисли — отбеляза Бату хан. — Да видим какво ще измисли по въпроса старецът.

Нукерите въведоха магьосника Хазук. Кльощав и мършав, със стърчаща на кичури бяла брада, той влезе в юртата, окован с вериги, заедно с млада жена. Изпод рунтавите бели вежди на магьосника гледаха с уплаха и ненавист проницателни очи. Двамата пленници клекнаха близо до стената на юртата.

Всички разглеждаха с любопитство магьосника, който клечеше, склопил клепачи с бели мигли. От време на време очите му се отваряха и той оглеждаше всички с бърз, изпитателен поглед. Носеше островръх калпак, обшит със старинни монети. Раираният му кафтан, подплатен със сива агнешка кожа, бе избродиран с цветни рисунки и неразбираеми надписи. На краката си имаше широки сахтиянови ботуши, с много дълги и завити нагоре носове. Магьосникът важно изу ботушите си и развърза партенките си. Ноктите на краката му се оказаха необикновено дълги. Бяха се извили като сухи шушулки. Между разперените пръсти на краката му бяха втъкнати изсушени жаби. Монголите гледаха магьосника с широко отворени уста, защото все още не им се бе случвало да видят такъв шаман!

Бату хан го попита:

— На колко години си, старче?

— Не помня. Мъгла обвива изминалите години. Може и да съм на хиляда години, а може и да съм на повече…

— Тогава сигурно си спомняш времето, когато тук, по реката, е живял народът хун-ну? Можеш ли да ни разкажеш за хана на хуните Итил?

Старецът поклати утвърдително глава и замърда пръстите на краката си. Изсушените жаби зашумоляха.

— Слушал съм приказката за хан Итил. По-рано тя бе разказвана по тези места от нашите слепи разказвачи.

— Разкажи ни тази приказка!

Хазук затвори очи и започна леко да се поклаща. Заговори напевно на кипчакски език, който Бату разбираше:

— В промеждутъка между края на отдавна минали истински прекрасни десет хиляди века и началото на нови хиляда века, в едно добро, непоколебимо и наистина спокойно време, през което е имало много отчаяно смели и широко известни батири-воини, тук, на брега на реката, на тази планина е живял хан Урак. Той е бил силен, могъщ и славен хан. Дворецът му се е издигал на върха на планината, бил е обкръжен с висок дъбов стобор и върху всеки негов кол е стърчала глава, отрязана лично от хана в битка с враговете му.

В конюшнята на хан Урак винаги са били хранени по сто жребци със златни гриви, а в степта са пасели табуни от кобили, които били безброй, и самият хан не знаел колко са. Всички народи нагоре и надолу по реката са се подчинявали на хан Урак и не е имало равен нему. По реката плавали корабите на чуждоземни търговци със стоки от далечния Арабистан^[5] и от студената земя на Варангистан^[6], където през половината година е нощ. Всеки кораб се спирал до планината Урак и поднасял на хана дарове, от които богатството му се увеличавало постоянно.

Веднъж над реката се извила страшна буря. Всичките магьосници започнали да се молят на боговете да престанат да се сърдят. Но бурята се усилвала все повече и повече. Вълните изхвърляли корабите на брега и ги разбивали. Седейки на скала до брега на реката, главният магьосник се молел денем и нощем. Накрая той отишъл при хан Урак и му казал:

„Тази нощ, когато бурята утихна малко и на небето се показа месецът, аз видях в реката водния цар. Той има дълга коса и брада до коленете, рибя опашка и ципести лапи, а на главата си — златна корона с диаманти, които греят като звезди. Той ругаеше и биеше с рибята си опашка по водата, от което се образуваха вълни. Вашият хан Урак — казваше той — е толкова могъщ, само защото се храни от реката. Всичките му богатства са от корабите, които плават по Итил и докарват подаръци на Урак, а на мен, водния цар, никой нищо не дава. Повече няма да търпя това. Нека всяка година хан Урак ми дава по една своя дъщеря. Ако не го направи, ще продължавам да потопявам всеки кораб и нито един чуждестранен търговец вече няма да дойде при него“.

Оттогава хан Урак се сприятелил с водния цар, на когото връчвал скъпи подаръци на главния си магьосник. Със специални молитви и заклинания магьосникът извиквал водния цар и хвърлял в Итил сандъчетата със скъпоценностите. Веднъж годишно, след жътвата през есента, ханът жертвал за водния цар своя дъщеря. Веднъж на хан Урак му се родил син и той го нарекъл Итил в чест на водния цар на Великата река.

Когато младият хан Итил пораснал, водният цар доплувал един ден до двореца, показал се от водата и завикал:

„Ей, хане Урак! Казват, че синът ти е пораснал и е станал батир. Изпрати го при мен, за да си избере, която иска от дъщерите ми! Нека остане в подводното ми царство и да бъде мой наследник. Ако откаже да дойде, ще вдигна такава буря, че ще смия с вълните двореца и цялото ти Ураково ханство!“

„Добре! — отговорил му хан Урак. — След три дни очаквай гости!“

А синът на хана, Итил хан, по това време ловувал със соколи отвъд реката, в степната страна. Върнал се той вкъщи и старият хан Урак му казал:

„Водният цар те вика при себе си и иска да ти даде своя дъщеря. Готви се за сватба и изпращай подаръци и сватове!“

Младият хан Итил му отвърнал:

„Вече петнайсет години как ежегодно даваш дъщерите си на водния цар, а поне една от тях да се бе върнала да те навести и да ти покаже внука ти! И мен ме очаква същата съдба. Щом само се озова на дъното и се явя в кристалния дворец на водния цар, веднага ще забравя целия си предишен живот, баща си и майка си, приятелите и родния дом! Не! Аз обичам просторните степи, обичам конете и гръмотевичните бури! По-добре е да взема със себе си джигити и да отида да покорявам чуждите страни!“

Спокойно слушащият приказката Бату хан изведнъж се наведе към стареца и радостно възкликна:

— Ето това е истински багатур! Ако е тръгнал да покорява народи, ще извърши велики дела!

— Слушай какво е станало после! — продължи старият Хазук. — Бащата на Итил, хан Урак отговорил така на сина си:

„Да се тръгне на война е опасно дело! Може и да покориш чужди страни, а може и да изгубиш главата си в пустинната степ. По-добре си остани вкъщи, укрепи ханството ми, построй си нов дворец по долното течение на реката, където Итил се разделя на стотици ръкави. Там ще издигнеш прекрасен нов град, който ще бъде непристъпна крепост. Нима не можеш да построиш в двореца си одая от цветни кахлени плочи, напълнена с прясна вода? В нея ще държиш жена си, водната русалка, и пак в нея ще посрещаш тъста си, водния цар, когато той ти дойде на гости“.

„Аз знам какво трябва да направя!“ — отвърнал му принц Итил. И заповядал да бъдат изплетени множество дълги мрежи, след което поканил хиляда джигити и хиляда рибари на празника по случай сватбата си. Магьосниците пеели, дрънкали с дайрета и разпалвали големи огньове по брега. Призовавали водния цар и викали, че принц Итил, заедно с приятелите си, отива на гости в кристалния подводен дворец.

Хан Итил седнал в голяма лодка с двайсет гребци, облечени с брокатени дрехи. А самият той бил с червен кадифен чапан и самурена шапка с алено дъно. Седял на задната скамейка. До него се намирал Великият везир, който държал в ръцете си сандъче със скъпоценности — подарък за дъщерята на водния цар.

Лодката доплавала до средата на реката, където са били най-дълбоките вирове, и хан Итил започнал да вика водния цар. Три пъти призовал Итил царя. Най-сетне, след третия път реката се развълнувала, заиздигали се вълни, разразила се гръмотевична буря и светкавици засвяткали по небето. Хан Итил взел сандъчето със скъпоценностите и се навел над водата, призовавайки водния цар да доплува по-наблизо. А в същото време хилядата рибари вече били пуснали във водата мрежата и от всички страни бързали с лодките си към хан Итил.

Когато гръмотевиците загърмели особено страшно, така, сякаш небето се стоварвало върху земята, Великият везир ударил с ножа си хан Итил в гърба и го бутнал във водата. Гребците видели това, нахвърлили се върху везира, пребили го с веслата си и го хвърлили в реката.

Но рибарите доплували от всички страни и измъкнали и двамата. Итил бил жив и невредим, понеже очаквал измяната и бил надянал под чапана си стоманена ризница. Великият везир бил мъртъв, с изпотрошени кости, а в джобовете и пазвата му били всичките скъпоценности, всичките подаръци, приготвени за невестата русалка. Рибарите уловили сандъчето, което било напълнено с обикновени камъни…

Хан Итил се върнал в лодката си и завикал на рибарите:

„Замитайте по-дълбоко мрежата! Хванете водния цар!“

Тогава рибарите уловили грамадна моруна, толкова стара, че върху главата й имало големи израстъци, приличащи на корона, а дългите й мустаци и брада били бели. Моруната се мятала и хапела здравата мрежа.

— Дзе, дзе! — възкликнаха слушащите.

Хан Итил казал:

— Може би това е водният цар? Няма да е прилично да ям шурпа^[7] от тъста ми, водния цар! — И той извикал на рибарите: — Пуснете моруната на свобода! Нека поплува още!

Моруната се гмурнала във водата, но толкова се била разсърдила, че бурята се извила още по-силно. Високи колкото планини вълни вървели по реката, стоварвали се по бреговете й и смачквали лодки, хора, бикове и каруци, заедно с конете. Гръмотевиците трещели непрестанно и дъждът се изливал така, сякаш искал да отнесе всичко живо от земята, а било така, защото по молба на водния цар богът на гръмотевиците мъстял на хан Урак. Няколко мълнии ударили високия дворец в Ураковата планина. Дворецът се запалил и изгорял до основи. Огромни водни валове се прехвърлили през Ураковата планина и отмили последните овъглени главни от него. Тогава бурята утихнала.

Ужасен, хан Урак се превърнал в каменна скала. Обливана от вълните, тя гледала с широко отворени очи гибелта на Ураковото ханство. Бурята отнесла лодката на хан Итил много навътре в сушата и я захвърлила върху короната на стара бреза. Итил и верните му другари се спасили. Когато бурята утихнала, младият хан устроил в чест на загиналия си баща тържествен помен. Всеки от воините донесъл шапка, пълна с пръст, и я изсипал на върха на Ураковата планина върху каменното тяло на хан Урак. Така върху планината се образувала висока могила, на която всяка година се провеждат моления към водния и гръмотевичния бог, за да не се гневят повече на жителите на Ураковия край…

Старият магьосник Хазук замълча. Всички седяха стихнали и само изсушените жаби шумоляха, размърдвани от стария разказвач.

Бату хан попита:

— А какво е станало с младия хан Итил? Построил ли е той нов град? Тръгнал ли е да завоюва други страни?

— Не е построил нов град, а е казал:

„Има време!“ Хан Итил е събрал голяма войска и тръгнал срещу западните народи. След войската му вървели каруци, запретнати с волове и камили. В каруците пътували жените, децата и старците. Войската заминала надалеч, на десет години път оттук. Хан Итил разбил всички срещнати по пътя народи, завоювал деветдесет и девет кралства, но умрял от обидна смърт. Макар че е имал триста жени, той, все пак, решил да се ожени за дъщерята на последния покорен крал. През нощта след сватбата новата му млада жена заклала хан Итил, най-храбрия от храбрите… Воините решили да изгорят тялото му на брега на Дунав. През нощта, когато изгряла луната, от реката изплувала девойка-русалка, която казала на воините, охраняващи тялото на Итил:

„Аз съм дъщеря на водния цар. Моят годеник, хан Итил, ми обеща да се ожени за мен. Положете тялото му в кристален ковчег и го спуснете на дъното на реката. Аз ще го пазя и заедно с приятелките си русалки, ще му пея песни…“

Воините така и направили. Кристален ковчег с тялото на хан Итил бил спуснат на дъното на река Дунав. Докато спускали кристалния ковчег, от водата отново се показала дъщерята на водния цар, която горко плачела, след което навеки се скрила на дъното на реката.

— Какво е станало с народа хун-ну, който е стигнал толкова далече на запад? Върнал ли се е обратно?

— Без хан Итил народът му се разпаднал на малобройни племена, които воювали с другите народи, все повече оредявали и накрая изчезнали. Останали само приказките и песните за храбрия хан Итил и за баща му, хан Урак, превърнал се в камък.

Бату хан се обърна към замислената Йълдъз, притиснала се до китайката И Лахе:

— Малка хатун, хареса ли ти приказката?

— Не, господарю мой! Това е една много тъжна приказка. Къде по-хубава е друга приказка, на която вече знаем началото. В нея виждаме по-смел и по-могъщ от хан Итил багатур. Това си ти, велики Бату хане! Ти като ярка звезда ще осветиш победоносния път на монголите!

Бату хан удари с юмрук по коляното си:

— Точно така! Аз ще го направя! Кълна се във вечните сини небеса, че ще покоря света и ще прославя монголите!

Всичките ханове закрещяха един през друг:

— Ти си чудесен! Ти си необикновен! Ти си сърцето на монголите!…

Бату хан погледна към стоящия до входа Арапша и му даде знак с пръсти, показвайки му да изведе стария магьосник. След това срещна погледа на бауршия и вдигна дясната си вежда, разрешавайки да бъде сервирано угощението.