Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (60)

Първа глава
Стискайте здраво топорите!

Савелий Дикорос вървеше с твърда отмерена крачка на север, обратно към Рязан. Бялата равнина, пресечена от обезлистени кории и засипани със сняг дерета, бе пуста. Понякога в далечината се виждаха черни точки. Това бяха малцината случайно оцелели рязанци, които се тътреха към родната земя.

Някога тук, край големия друм имаше малки селища, търгуващи със степните хора. Сега те бяха пусти и вятърът свиреше в широко отворените врати. Ята гарги и гарвани кацаха в безлюдните дворове и, като не намираха нищо там, грачейки отлитаха.

По пътя си Савелий не срещаше монголи. „Изглежда си почиват след битката, издирват своите ранени и ограбват нашите покойници“.

Изпревариха го няколко плетени коша, поставени върху плазове. Шейните бяха теглени от яки рунтави кончета. След тях се тътреха крави, телета и овни. От кошовете надничаха детски личица. Мужици и жени кретаха най-отзад, гонейки с остени уморения добитък.

— Откъде Ви носи Бог, добри хора?

— От заставата след Пронск. Навреме тръгнахме, но едва избягахме от степните хора — нощта и фъртуната ни скриха. Бързаме към Рязан, където ще намерим защита. Тук е страшно — ще се появи неочаквано татарището, тогава бял ден няма да видим! Е, върви, Пъструшке! Напред, Рижке! Напред!…

Савелий крачеше равномерно, както бе привикнал да го прави из леса или след ралото. Вървеше и нощем, и денем, без да почива дълго, и се вслушваше във всеки шум и вик, страхувайки се да не срещне отново татари. Най-сетне една ранна утрин под надвисналите облаци в далечината се показаха засипаните със сняг високи валове и дървената ограда на Рязан. Зад тях се виждаха черковните куполи. Светлосин дим се виеше над крайградските къщи от предградията. Облечени с полушубки, жени гонеха крави и коне на водопой при дупките в леда на замръзналата река. Всичко изглеждаше толкова мирно, сякаш нищо страшно не се случваше и сякаш не бе имало битка в Дивото поле.

Пред разтворените градски порти Савелий бе спрян от стражи с кожуси и железни островръхи шлемове. Опрени на секирите си, те преграждаха прохода:

— Кой си? Откъде си? По каква работа идваш в Рязан?

Като разбраха, че идва от Дивото поле, където бяха загинали рязанските полкове, стражите извикаха един отрок и му наредиха да отведе Савелий при войводата. По улиците имаше разпрегнати каруци със сено, зърно, дърва за огрев и покъщнина на бежанците, пристигнали с надеждата да се скрият зад стените на престолния град.

Наметнал шубата си върху едното си рамо, старият намръщен войвода стоеше в преддверието на дървената си къща и, поклащайки печално глава, слушаше разказите на няколко ратници. Всички те бяха превързани с окървавени парцали, като някои бяха ранени в главата, а други в рамото или в ръката.

— Много тежко беше! — разказваше къдрав мужик с превързана глава и без шапка. — Бихме се здраво, но татарите бяха твърде много. Върху всеки един от нас се нахвърляха по десетина. Ще ги отблъснем, мислиш си, ще си починем! Къде ти! Гледаш — отново налитат проклетниците и крещят не по човешки: „Кху-кху! Уррагх!“^[2]. Изпосякохме много от тях, но и от нашите не останаха. Всички паднаха там! И нашият господар, княз Юрий Ингваревич, положи глава в Дивото поле.

— Ти как се спаси?

— Привечер татарите поутихнаха. Спуснах се в дерето, превързах главата си с ризата си и се зарих в една пряспа. На разсъмване завиха вълци. Тръгнах на север, заобикаляйки пътя за Пронск. Там сбеги^[3] ме взеха със себе си.

Воеводата свали кожения си калпак, прекръсти се по посока на позлатения кръст на катедралата и каза:

— Вечна памет на загиналите за родната земя! И внуците ни, и правнуците ни няма да забравят тази кръв, заляла Дивото поле. Не ние нападнахме татарите. Те дойдоха тук, за да палят къщите ни и да отнемат конете ни. Те искат да секат нашите мужици и да поробват децата и жените ни. Ще се бием, братя! Няма да им дадем родната земя!

Твърда решителност бе изписана по лицата на всички. Някой каза:

— Няма да отстъпим! Ще се бием!

Воеводата продължи:

— Ако ние паднем, то нашите деца и внуци ще се скрият в горите. Ще пораснат и ще дадат отпор на синовете на цар Батий в уречен час. Усещам, че татарите скоро ще пристигнат тук, пред стените на Рязан. Те са дръзки и напористи и ще продължат и нататък — към Суздал, Ростов и Новгород. Но ще се задържа ли там? Ние изорахме пущинака и пресушихме блатата. Ние изсякохме древните гори и изкоренихме вековните пънове, а на татарите тук няма да им е по сърце. Ще префучат те по пътищата, ще смъкнат нашите шаячни аби, шуби и женски антерии^[4], а след това все пак ще тръгнат назад към своите степи. Конете им са леки, свикнали са с острата степна трева, ще затънат в блатистите тресавища, нашите рала-хранители няма да могат да дърпат. Не отпускайте ръце, приятели-братя, стискайте здраво топорите! Вървете на рязанските стени! Ще се бием здраво! Ще издържим!