Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sieben Tage ohne, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Людмила Костова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- karisima (2016)
Издание:
Моника Пец. Седем дни сами
Немска. Първо издание
ИК „Enthusiast“, София, 2013 г.
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Людмила Стефанова
Предпечат: Митко Ганев
Художник: Барбара Тобен
ISBN: 978-619-164-169-0
История
- — Добавяне
8
Селото Ахенкирх излъчваше сънливост и уют. От 1235-те жители, които според сайта на общината трябваше да обитават Франконското гнездо, се виждаха само неколцина в ранния петъчен следобед. Пощальонът обикаляше по маршрута си, двама рибари стояха на брега на спокойно течащата река. Шамандурите съвсем леко се отместваха, толкова бавно течеше водата към Дунава. Закътано между две скални стени, в дъното на долината, спеше селото. Хлебарницата „Йодеф Фашинг“, в която освен печива се продаваха и зеленчукови консерви, пакетирани супи и вакуумирани колбаси, беше в обедна почивка, фризьорският салон „Гребен и ножица“ бе затворен. Една табела информираше, че екипът е в Мюнхен на еднодневен семинар във „Вела студио“, за да се запознае с тенденциите в изрусяването — кралско русо. По кривите селски улици, на които нямаше нито светофари, нито банкомати, няколко подчертано млади майки прибираха вкъщи за обяд децата си от детската градина.
— Ако изобщо има някакъв ресторант, то той трябва да е до църквата — каза Каролине и посочи към кулата с луковиден купол, която се издигаше над селските къщи.
Веднъж пристигнала в Ахенкирх, Ева загуби спокойствието си. Един глас все по-силно я предупреждаваше: какво ще стане, ако наистина намери баща си? Или още по-лошо: какво ще стане, ако не го намери? С какво разполагаше? С някакво мистериозно писмо, с текст на песен, едно име, три снимки и надеждата Регине да не я потърси междувременно от болницата.
„Регине не бива да научи за това“, беше наредила строго тя на единствения си довереник Фридо.
Ева се боеше от острия аналитичен ум на Каролине и любопитните въпроси на Естел. Искаше й се да си остави отворена вратичка за бягство.
Тя си представи майка си в Ахенкирх. Дали си беше купувала сладкиши от хлебаря? Дали в салона „Гребен и ножица“ й бяха направили помпозната прическа от снимките? Дали Регине е излизала нощем тайно през задната врата на кулата, за да се срещне с любимия си? Коя от къщите бе приютила тайната? Цветовете на фасадите варираха между матово бяло, бежово и охра, сякаш обитателите се бяха споразумели по никакъв начин да не бият на очи. Никъде не се срещаше крещящо синьо, натрапчиво червено, ни най-малко отклонение от добрия вкус като лилаво или пастелно. По-смелите бяха засадили в стари автомобилни гуми мушкато, бяха заковали железни прелетни птици по къщните стени или се бяха осмелили да си направят многотелен плет с пълзящи растения.
— Тук ми мирише на градински джуджета — изсъска Естел.
Ева я разбра какво има предвид.
„В Ахенкирх не се прави и крачка встрани“, шепнеха й стройно аранжираните цветни лехи от градинките пред къщите. Тук всичко беше спретнато, порядъчно и поддържано. Как се вписваше Регине в тази среда? Това момиче, чиито очи блестяха така дяволито и жизнерадостно? Майка й и до днес беше една особено неспокойна натура. Все беше в търсене на нови преживявания и приключения. Какво можеше да предложи село като Ахенкирх на един жаден за живот тийнейджър? Овехтялата дъсчена табела на общината говореше за твърде малко разнообразие. До съботното разписание на автобусите и стотиците ръждясали поставки за обяви висеше самотно един плакат на доброволческия пожарникарски отряд Ахенкирх, който канеше на отбелязването на четирийсет и шест годишнината от основаването си идната седмица. Четирите приятелки прекосиха селския площад със статуята на судетските германски бежанци по време на войната и се натъкнаха на група хора. Всички гледаха с нескрит интерес как пожарникарите опъват тежки, боядисани в синьо-бяло найлони върху стоманено скеле, което трябваше да се превърне в празнична шатра. Един по-възрастен мъж с бяла набола коса и набраздено лице стоеше върху църковния зид и стимулираше работата с една старинна църковна песен. Срещу гробището и църквата се намираше единствената странноприемница в селото: „Дивата патица“. Старинният надпис на фасадата гордо съобщаваше, че тук се приемат гости още от 1500 година.
На Ева й се искаше да си спестят по-нататъшните разходки из селото.
„Това е най-обикновено пътуване, беше казала възторжено тя на раздяла с Фридо. Какво толкова ще загубя? Най-много няколко килограма.“
В действителност обаче съзнаваше, че няма да й е никак лесно. Нито свалянето на килограмите, нито търсенето на баща й.