Моника Пец
Седем дни сами (66)

66

Естел се чувстваше така, както при пристигането им. Тя стигна с изплезен език до задната част на каменната фасада, която, както беше обяснила Каролине първия ден, трябваше да пази от злите сили. Вече не желаеше да присъства на празничната вечеря с плата зеленчуци. Не й се чакаше до следващата сутрин. Естел искаше да се прибере у дома. Сега. Веднага. Тя тъкмо потегляше, когато вратата на колата рязко се отвори. Каролине метна куфара си на задната седалка и се тръшна отпред до нея.

— Май стана модерно да духнеш ей така — изкоментира спокойно Естел.

— Ще се пречистя — рече Каролине. — Ще изхвърля боклука на миналото.

— И как реагира Филип?

— Още не знае.

— Къде са ти маниерите, Каролине? Не бива да се напуска мъж, без да бъде уведомен. Пък бил той и собственият.

— Не съм заинтересована от перспективата отново да заживея с Филип като негова съпруга — призна Каролине. — Сега ми е времето за приключения. Спешно ми трябват абажури за трапезарията. А този Франк от „Растителни мазнини“ беше много симпатичен.

— Филип и без това не си заслужаваше — заключи Естел.

— Сега седи със свежите зеленчуци, дори без месна гарнитура — засмя се Каролине.

— Каролине, откривам неподозирани черти у теб.

— От грешките на другите си изкарвам хляба. Сега ще правя свои собствени. И никак няма да ми е лошо.

Естел изкара колата от паркинга, фаровете осветиха силуетите на Хелмут и Ханелоре, които се бяха сгушили един до друг в тишината на нощта. Явно в днешно време само индийските патици можеха да останат заедно, докато смъртта ги раздели.

На панорамния паркинг Естел и Каролине си направиха една последна снимка и се сбогуваха с мястото. Замъкът Ахенкирх беше полегнал величествено на своята скала. Отсъстващ. Далечен. Останал в миналото. Той с нищо не издаваше какво се разиграва зад стените му.

— Чудя се кога ли Филип ще разбере, че си си тръгнала.

— Фалк ще му каже — рече Каролине. — Това е нормална практика тук. Току изчезват момичета яко дим. Ей така, стопяват се в нищото.

Един фойерверк се издигна високо и се пръсна на хиляди светлини в беззвездното нощно небе. Замъкът заблестя в синьо, зелено, червено и оранжево. Доброволческият пожарникарски отряд традиционно ознаменуваше с ракети в небето края на постната седмица. Вятърът довя до тях охкането и ахкането на събралите се на празничния площад.

— Приемам го лично — каза Естел.

— Ние успяхме — кимна Каролине и почувства същото.

— Честита Нова година — пожела Естел.

Каролине кимна сериозно. Те се чукнаха с неизменните бутилки вода.

— Да се махаме оттук — каза Каролине. — Повече не искам и да чуя за пакетчета чай.

— Ти ли ще шофираш? — попита Естел.

Каролине поклати глава:

— Карай ти.

Когато Естел излезе на магистралата, Каролине беше заспала.