Моника Пец
Седем дни сами (5)

5

— Защо плачеш, мамо? — попита Анна. — Толкова ли е тъжна песента?

Не искаш да признаеш любовта си.

И как тогава аз да разбера?

Ти винаги ми казваш

може би, може би, може би —

пееше Дорис Дей на клип в YouTube. Ева трескаво сграбчи една носна кърпичка.

— В песента се разказва за двама влюбени, които не намират път един към друг, защото така и не си казват истината — обясни Ева. Тя си бършеше енергично сълзите.

— Но нали вие с тати сте се намерили — успокояваше Анна съчувствено майка си.

— Така е, но баба ти…

Анна замислено разглеждаше снимките, които Ева беше намерила на тавана. На първата се виждаше част от средновековна фасада. Врата, три високи прозореца в дебел зид. На средния седеше Регине, с провесени крака навън. На втората беше пак тя сред група деца пред кичесто майско дърво. На третата беше под една арка. Регине стоеше на сцената с микрофон: млада жена, която кокетно и непринудено се усмихва на камерата. На гърба със същия мъжки почерк, познат й от писмото, бе написано изречението: Може би, може би, може би.

— Ти имаш същите очи. Но баба е много по-слаба — рече замислено Анна.

— Сигурно съм се метнала на баща си — предположи Ева. — Все нещо трябва да съм наследила от него.

— Умението да готвиш — изказа предположение момичето. — Баба изобщо не може. Като започне да бърка нещо, минава цяла вечност. Накрая добавя някакви подправки и твърди, че са индийски.

Можеше ли баща й да готви? По външност приличаше ли тя на него? А по характер? Към три сутринта, когато се увери, че няма да пречи на никого, Ева потърси в гугъл двете съдбоносни думи: „замъкът Ахенкирх“. Секунда по-късно се отвори страницата на уикипедия. След повратната си история като рицарски замък, убежище на разбойници и пладнешки крадци, като потомствен графски замък, военна база, убежище за бегълци и детски лагер, замъкът остава празен за почти двайсет години. През 1988 г. този доста разрушен паметник преминава към „Организацията за запазване на франконското културно наследство“. През 1993 г. той отново отваря врати вече като хотел. Ева продължи да разглежда страницата. Вместо питателна храна и почивка за пострадалите от войната деца днес замъкът предлагаше многоспектърна програма. Предлагаше от всичко: конгреси, семейни тържества, сватби, програми за отдих. Имаше уелнес седмици, мълчаливи семинари, курсове по медитация и лечебно гладуване. Нямаше никаква информация на сайта за персонала и гостите на хотела. Освен само едно име. Леонард Фалк.

Това ли беше човекът, когото тя търсеше? Като дете Ева всяка вечер на заспиване си представяше как баща й се появява и с кротки думи й обяснява всичко: представяше си го като южноафрикански вожд на въстание, като готвач на товарен кораб, като помощник-доброволец за бедните в Африка. Очите й се напълниха със сълзи. Юдит имаше право. Време беше да се помисли за ежегодната екскурзия на приятелките. Всички те имаха нужда да си починат от всекидневието. Защо не в Ахенкирх? Една седмица лечебно гладуване звучеше страхотно. И ако за тези седем дни успееше да научи нещо за произхода си, още по-добре.