Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sieben Tage ohne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Моника Пец. Седем дни сами

Немска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2013 г.

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Людмила Стефанова

Предпечат: Митко Ганев

Художник: Барбара Тобен

ISBN: 978-619-164-169-0

История

  1. — Добавяне

28

В колата Ева разказа на Каролине какво беше открила. Разказа й за строгия режим на Фрида Дорш, за оскъдните сведения на Емерих, за Роберта и за „Дивата патица“. Нищо не премълча. Дори и съмненията си.

— Чувствам се в толкова смешно положение, че не мога да подхвана темата за баща си.

Каролине беше категорична:

— Важно е да знаем какъв е произходът ни — кимна тя.

Те паркираха колата пред гробищния зид. Зад портата от ковано желязо една чакълеста пътечка водеше към бароковата църква с луковиден купол.

— Всички гробове изглеждат еднакво — забеляза Ева.

И наистина последните убежища на жителите на Ахенкирх бяха до едно с ниски зидани оградки, стандартно увенчани с дървени кръстове на еднаква височина. Покривчетата над траурните кръстове пазеха сухи закрепените на дъбови летви статуетки на Исус и защитаваха табелите от сняг и дъжд. Дори и след смъртта в Ахенкирх не излизаха от руслото. Само внушителният, с човешки ръст каменен ангел във втората редица нарушаваше единството на картината.

— Я виж кой е тук — извика Каролине.

— Фрида Дорш — прочете Ева.

Гробът беше префърцунен и натруфен, както се полага на дъщерята на една династия индустриалци. Самият гроб обаче говореше сам за себе си. Ангелът, плачещ над гроба на Фрида Дорш, беше видимо килнат на една страна, а надписът — обрасъл с бурени и бръшлян. Само годините можеха още да се разчетат. 1914 до 1970. Строгата възпитателка беше живяла цели петдесет и шест години. Макар и пооронен, един портрет, вграден в порцелана, даваше приблизителна визуална представа за Фрида Дорш. Късата черна къдрава коса обрамчваше лицето като шлем. Носеше бяла колосана престилка.

— Направо усещаш мириса на колосващото нишесте — каза Каролине.

— Разбирам кое у нея плаши хората — рече Ева.

С гарвановочерните си очи и с присмехулно присвити тънки устни, Фрида Дорш, четирийсет години след смъртта си, гледаше изпитателно всеки посетител, дошъл на гроба й.

Дали от лечебния глад, ниската кръвна захар или неочакваната среща с жената, която беше изгонила позорно майка й, но краката на Ева се разтрепериха. Каролине взе един прът и разчисти мъха, разял някога златните букви.

— „Един достоен човек се оттегли на почивка от живота. Остава ни споменът за него“ — засрича Ева дума по дума поокъртения надпис.

Състоянието на гроба свидетелстваше за лъжовността му.

— Явно не са много жителите на Ахенкирх, които си спомнят с добро за нея — отбеляза Каролине.

— След всичко, което знам за Фрида Дорш, не е била чак толкова достойна. Още по-малко пък човечна — рече Ева.

Тя загуби равновесие. Отмаляла, потърси опора в ангела. Когато отвори очи, видя, че вече не са сами на гробището. На главната алея имаше група жени: Роберта от „Дивата патица“, обградена от множество селянки. Облечени в неделното си черно, те приличаха на ято гарги, накацали между гробовете. Всички наблюдаваха объркано Ева и Каролине. Бяха свикнали да виждат туристи, както и постещи. Но отиващите на църква, вкопчени в старите гробове, не бяха всекидневие в този край.

— Толкова се радвам, че дойде с мен — прошепна Ева.

Погледът на Роберта й се струваше зловещ.

— Кой знае какво крие — кимна Каролине.