Моника Пец
Седем дни сами (21)

21

— Изобщо не мога да се отпусна сред тази лудница, която ме обкръжава — блееше Валкюре, която се бе присъединила към другите до кладенеца.

Ева се влачеше изнурено през вътрешния двор към трапезарията. Очакваше го. Изхвърляне на шлаката, освобождаване от отровите: това предполагаше сериозни странични ефекти. По времето на Регине Фрида Дорш беше въвела строг режим в замъка Ахенкирх. Стегнатият график на постенето сякаш бе отражение на онази епоха. На хоризонта проблесна надежда: точно в 13 часа беше насрочен първият постен обяд. След Ева от централното крило излезе Кики. Тя се радваше, че най-сетне се е отърсила от звуковите и другите усещания в заведението. Все пак така и не успяла да се свърже с Мол.

— Първо все даваше заето, а после започна да се включва телефонният секретар.

— Ще се обади — утешаваше я Ева.

Тя се чувстваше безкрайно облекчена. Времето беше като от книжка с картинки. Лазурно синьо небе, топъл въздух. И първата крачка беше направена. Във вътрешния двор започнаха да се образуват групички. Участниците в септемврийския курс по лечебно гладуване носеха със себе си като отличителен знак шишета с вода.

До Валкюре стоеше госпожа Айзерман и й пригласяше.

— Такава група в групата разстройва цялата организация — жалваше се тя с поглед, насочен към приятелките.

Малката дебела дакелска топка ръмжеше солидарно към Кики. Тя едва го забелязваше. Гладът й беше толкова непоносим, че й идеше да изяде дори кучешките бисквити в паничката. Но не само на нея въздържанието се отразяваше зле. В един ъгъл се издигаше тънка колонка дим.

— Не ми обръщайте внимание — каза нервно Симоне и трескаво започна да гони предателските следи от своята слабост. — Почти съм на път да ги откажа. Усещам го.

Кики и Ева влязоха вътре. Навремето тук бе имало крави, коне и кози. Сега на партера се намираха кухня и кафене, които лете примамваха любители на скандинавското ходене, екскурзианти, колоездачи, планинари, почитатели на Средновековието. В късния септември трапезарията се обитаваше от постещи групи. Малките прозорци с напречни летви пропускаха съвсем малко светлина в мебелираната с масивни дървени маси и пейки сводеста стая. На масите бяха грижливо сервирани: салфетки от плат, пъстро изрисувани порцеланови съдове, дебелостенни водни чаши, тук-там букетчета ярки далии и късни рози. Най-после нещо за ядене. Лицата светнаха в очакване.

Хаген Зайфритц седна до господин Айзерман и офицера. Причудливото мъжко трио се беше сближило в мъжката тоалетна. Бяха минали на дружеско „ти“ и си споделяха оплакванията и състоянията.

— Как е? — попита Айзерман.

— Зле — отвърна кратко иначе толкова обстоятелственият Зайфритц.

Събеседниците му закимаха сериозно:

— Зле — това означава, че е добре. Значи действа.

— Добре — отвърна като ехо Зайфритц.

Офицерът си съблече блейзъра и веднага придоби малко по-малко милитаристичен вид. Госпожа Айзерман отиде при мъжа си.

Приятелките, които бяха заели места на масата до тях, се изкикотиха.

— Получава се нещо като тайно общество. Човек споделя най-съкровените си тайни. Това сближава — каза Каролине.

— По-добре да се срамуваме заедно, отколкото поотделно — заключи Естел.

— Всички имате нарушена връзка с процесите в тялото си — рече Юдит. — По-рано тоалетните бяха винаги обществени.

— Нямам нарушена връзка с тялото си. Просто съм гладна — измрънка Кики.

Естел кимна. Само Ева мълчеше. В дъното Фалк и Беа обсъждаха нещо. Дори Юдит беше впечатлена от тази двойка:

— Тя е най-малко двайсет години по-млада от него.

— Разликата във възрастта винаги създава проблеми — въздъхна Кики.

Бъбренето потискаше глада.

— Те не са женени. Поне той не носи халка — заключи Юдит.

— Едва ли е първата му жена — намеси се Естел. — Сигурно има пораснали деца.

Ева въздъхна дълбоко.

— Госпожа Зенгер е дошла едва преди няколко години в замъка — осведоми ги госпожа Айзерман, която бе дочула разговора им от съседната маса. — Като съдружничка. — Прозвуча така, сякаш учителката по постене е откровена сметкаджийка.

Беа Зенгер се отдалечи от Фалк.

— След обедния бульон — съобщи тя — ще имате следобедна почивка. Използвайте времето да се успокоите.

— Предпочитам да се поразходя из замъка — опита се да прозвучи колкото се може по-непринудено Ева.

— Ако търсиш градинаря, той току-що си замина с мотопеда — отвърна небрежно Естел.

Ева се сви. Не беше лесно да баламосаш Естел.

— Каза, че не се чувства добре — допълни Юдит.

— Откъде знаеш? — попита Ева.

— Бях в кабинета на Фалк, когато той се сбогува. Беше абсолютно не на себе си.

Ева само изстена.

— Не е каквото си мислиш — побърза да добави Юдит. — Бях при Фалк, за да ми каже рецептата за постната супа.

След завръщането си от Лурд Юдит работеше само като помощничка в „Ле Жарден“. Досега никоя от приятелките не беше забелязала у нея повишен интерес към готвенето.

— Майката на Фалк е от Судетите. Когато Фалк се е родил, тя е била готвачка тук. А Емерих е отговарял за селското стопанство. Двамата се познават откакто се помнят — добави Каролине толкова небрежно, колкото бе възможно. — Фалк ми разказа.

Из групата премина шепот. Тобиас, най-младият готвач, онзи, който вчера бе облечен като ловец на оси, влезе в стаята. Погледът на Кики се спря на младия мъж, а Естел погледна супника, който той тържествено внесе вътре. Цяла сутрин Естел си бе мечтала за минестроне и наденица. И сега остана безкрайно разочарована. Ахенкирхнерът се оказа прозрачна кафеникава течност.

— В тази супа няма почти нищо — изхленчи Естел. Печатът на производителя без никакъв проблем се виждаше на дъното на чинията.

— При такъв симпатичен готвач супата няма значение — каза Кики, загледана след Тобиас.

Под бялата тениска на готвача се очертаваха мускули и безупречни плочки, свидетелстващи за редовен абонамент във фитнес центъра.

— Зеленчуците са варени седемдесет и пет минути на тих огън — осведоми ги Юдит. — После са изгребани съставките, които и без това минават през минерално-техническа обработка, и са прибавени в градинската тор.

— Изгребвайте от ястието лъжица по лъжица, бавно и осмислено — препоръчваше Беа. — Концентрирайте се изцяло върху вкуса.

— Може пък да надхитрим мозъка, ако по време на ядене усилено си представяме нежно розов телешки медальон — размишляваше Естел.

— Опитваме се по време на ядене да говорим колкото се може по-малко. Това е първата крачка, така че нека оставим словесните излияния зад гърба си — напомни на групата Беа.

— Като мълчим, се чувстваме телепатично още по-силно свързани един с друг — ръмжеше Естел.

Беа я удостои със снизходителен поглед:

— Ако изключите функцията коментиране, на всички ни ще ни бъде по-добре.

— Тази е от този тип вегетарианци, които ядат зарзават само защото мразят растенията. И всяка забава — прошепна Естел в ухото на Каролине. Наставническият глас й лазеше по нервите.

Докато Естел обмисляше отмъщението си, Ева сърбаше. Сърбаше и се вслушваше във вътрешния си глас. Това, което изпитваше, не й харесваше. В стомаха й се беше свила буца от гняв. Защо не се бе сетила да попита за рецептата? Цяла сутрин бе тичала по петите на Емерих, беше изслушала цяла лекция за зеленчуците и само подпитваше за Фрида Дорш и „Дивата патица“. А приятелките й бяха направили най-елементарното нещо на света. Бяха разговаряли с Фалк. Съвсем леко, съвсем просто, съвсем неангажиращо. Но точно това тя не можеше. Не и в нейния случай, Фалк беше нейният главен заподозрян. И затова не можеше да се държи нито свободно, нито неангажиращо. Ева беше ужасен детектив. Повече от четирийсет години бе обмисляла дебюта си. Или се държеше така неуверено, защото усещаше невидимото присъствие на майка си? Как щеше да се срещне с Регине след тази седмица? Ева се чувстваше смъртно уморена. Не бе и подозирала колко е трудно да не яде нищо и да не открие нищо.