Моника Пец
Седем дни сами (41)

41

Кики не можеше да повярва. Едва събула обувките си, и телефонът й позвъни. Тя държеше да си го носи до пристигането на Макс и Грета в Алтмюлтал. Беше пристигнал имейл. За жалост не от Макс и Грета, а от Мол. Тонът беше студен, а съобщението — кратко. Той така и не беше намерил време да й се обади лично.

За съжаление трябва да Ви откажем, пишеше някаква секретарка. След подробно обмисляне нашият художествен директор Хуберт Мол реши да възложи поръчката изцяло на външна дизайнерска агенция.

Кики беше готова да заложи последния си цент, че агенцията се казва „Талберг Дизайн“ и че за подробно обмисляне и дума не можеше да става. Беше го решил спонтанно на бюфета. Като таралежа и заека. Все така ставаше: нейното ново студио се конкурираше с големия могъщ Талберг. Поне Макс да си беше завършил следването. Докато Кики ходеше на интервюта за работа и правеше сандвичи в „Кафе на крак“, той си губеше времето.

„Идеите трябва да узреят“, философстваше Макс.

И докато идеите узряваха, той най-всеотдайно лежеше с Грета на детското килимче, дрънкаше с дрънкалки, бучеше с колички, строеше кули с пластмасови чаши и се опитваше съвсем между другото да накара дъщеричката си да каже първата си думичка. „Грета, кажи тати. Таааатииии.“

„Отменям Кики“, така наричаше той тези свои дейности, или „Мисля върху дипломната си работа“.

Кой знае, току-виж, шарените кубчета се оказали основа за проект.

Кики енергично поведе похода на босите. Острите камъчета се забиваха болезнено в ходилата й. Тя се радваше на всяко чувство, което можеше да разсее гнева й към Мол. И вечният глад, който я съсипваше. Кики се съсредоточи върху усещанията си. Внимателно стъпваше върху острите камъни, грубите камъчета, финия пясък, върху шишарки и борови бодлички, тресчици и дървени стърготини. Тя затвори очи. Вече нищо нямаше значение, освен най-простите усещания. Да чуваш, да стъпваш, да чувстваш и да определяш кое какво е: студено, топло, сухо, мокро, приятно, неприятно. Стъпи, в мек мъх. Новото преживяване й харесваше. Още повече й хареса това, което я очакваше, когато се завърна в замъка. Първото, което чу, бе характерното гукане на Грета. Толкова близко. Толкова ясно. Толкова осезаемо. Трябваше й малко време, за да осъзнае, че шумовете не бяха плод на халюцинации. Грета и Макс най-после бяха пристигнали в Ахенкирх. Бебето сияеше с цялото си личице. То риташе весело с крачета и протягаше ръчички към Кики. Тя прегърна щастлива детето си и зарови нос във вратлето на топлото, ухаещо на хубаво бебе. Балсам за душата. На Грета й беше абсолютно все едно дали Кики прави кариера, или е качила три излишни килограма. Тя намираше майка си за прекрасна. Нека Хуберт Мол да мисли за нея каквото си иска: дъщеря й беше по-важна от която и да е пропаднала кариера.

Около тях започнаха да се чуват възклицанията „ах“ и „ох“ на Симоне и на двойката майка и дъщеря, които останаха очаровани от сладкото бебе, последвани от неизменния рефрен: „Колко симпатичен млад мъж. Вие сте щастливка.“

Кики си отдъхна. Семейството й беше при нея. Всичко щеше да се нареди.