Моника Пец
Седем дни сами (58)

58

Из селото се носеше тържествен траурен марш. Мрак се спускаше над долината. Поради липса на подходящо място доброволческият пожарникарски отряд бе използвал за фон на пресъздаване на живата картина на судетските немски военни бежанци параклиса с луковидния покрив. Кметът, издънка на династията Фашинг, носеше служебен медальон и важна физиономия, пожарникарите образуваха тържествен шпалир с факли. Приятелките се смесиха със зяпачите. По множеството руси глави в публиката можеше да се види колко дълги часове са прекарвани в салона „Гребен и ножица“, за да се натъкмят дамите в селото за голямото събитие.

Погледът на Ева се рееше из ветераните на доброволческия пожарникарски отряд, сякаш бяха заподозрени, които трябваше да се явят на очна ставка. Сенките на факлите танцуваха демонично по лицата. Ева търсеше познати черти: нос, очи, форма на лицето.

Един глас по мегафона бавно и тържествено припомняше загубите. За всеки мъртъв бе приготвен венец. За Шорш от съседното село, който бе загинал по време на пожар в църковната камбанария, за братята от мебелната работилница, които преди десет години били по нещастно стечение на обстоятелствата на мястото на инцидента, за загиналия без време другар, на когото не било писано да види дъщеря си пораснала. Едно сериозно момиченце взе от ръката на дълбоко опечалената си майка една червена роза и я положи на паметника.

— Аз съм идеалният гост на погребения. Оплаквам всеки мъртвец — изхлипа Кики. — А дори не познавам хората.

Ева подозираше, че по-скоро представата, че Грета ще израсне без баща, измъчваше Кики. Идната сряда резултатът щеше да е готов. Дотогава всичко оставаше открито.

— Правилно постъпваш, като си изясняваш нещата — окуражи я Ева. — Така ще спестиш на Грета представления от този род.

Гласът по мегафона припомни за Вили Кьорнер, чиято трагична смърт преди четирийсет и шест години бе станала повод за основаването на доброволческия пожарникарски отряд в Ахенкирх. През публиката премина ропот.

— Какво имат срещу Вили Кьорнер? — попита Ева.

Вместо Каролине й отговори една новоизрусена блондинка:

— Този Вили и онази Роберта са искали да си обновят колибата. Затова са я запалили, а после са прибрали парите. Тъпото е, че той не е успял да излезе навреме.

— Що за дивотия — намеси се друг глас. — Било е късо съединение.

— Роберта е подпалила обора, защото е имало нещо между нея и онзи Фашинг.

— Не мисля, че е Роберта. Не е бил местен. Вили беше много фин…

Отвсякъде заваляха непоискани мнения. Криминалните събития във франконската община бяха незначителни. Ето защо пожарът и смъртта на Вили Кьорнер, точно както свещеникът бе казал, всяка година разбуждаха наново духовете. Иначе нямаше нищо интересно, за което да се говори.

— Не ги слушайте — намеси се Фалк, който придружаваше приятелките. — Ахенкирх е миролюбиво място. За последно е имало полиция тук, когато по време на един юношески мач двама татковци се нахвърлиха един срещу друг с юмруци. Това беше миналия век.

— Тук в периода юра нищо не се губи — каза блондинката. — Всичко излиза наяве.

— Дори ако съществува от сто и петдесет милиона години — пошегува се Естел.

Така погледнато, пожарът беше събитие от близкото минало и вълнуваше селото до днес. Тук конфликтите се предаваха от поколение на поколение и се поддържаха живи. Фалк обясни какво толкова вълнува хората:

— След пожара Роберта превърна с парите от застраховката малката гостилница в истински хотел. По-късно само от строителни материали по канала Рейн-Майн-Дунав натрупа състояние. А Емерих трябваше да се занимава с друго.

— Едно е ясно — прошепна Каролине на Ева. — Доброволческият отряд и жертвите ще се почитат навеки в Ахенкирх.

Роберта вървеше гордо с дъщеря си по селския площад. Превитият й гръб свидетелстваше, че в тези клюки няма нищо вярно. Тя гледаше предизвикателно към Ева и Каролине. Май нямаше да е никак лесно да се изкопчи нещо от нея. Блесна светкавица. Както винаги Емерих документираше събитието.

Минавайки покрай тях, той прошепна нещо на Ева.

— Имам снимките, за които говорихме.

Ева погледна въпросително Каролине. Какво беше пък това? Няколко пъти Емерих я бе докарвал до отчаяние.

— Нека направим последен опит — каза Каролине. — Аз ще се погрижа за Роберта.