Моника Пец
Седем дни сами (53)

53

Ден пети бавно отиваше към своя край. Единствено Юдит беше достатъчно бодра да поздрави новия ден. Обитателите на средновековната крепост още спяха дълбокия си сън. Юдит се наслаждаваше на вълшебното настроение на ранната утрин в пустия двор на замъка. Въздухът беше влажен, сиво-синя пелена се стелеше над паважа на замъка и околните поляни, сякаш през нощта някой беше посипал света с магическо филмово покритие. Остър вятър смете есенните листа в локвите. Юдит беше безпричинно щастлива. Жалко, че човек не може да затвори дадено усещане в бутилка, за да го отвори в лоши дни като хубаво вино и да му се наслаждава. В сравнение с хаоса в живота на приятелките й нейният живот беше прозрачен и прост.

У дома щеше да се насили да си изпълни всекидневната фитнес програма. На фона на средновековните кулиси тялото й само изпълняваше упражненията по йога, които от известно време й бяха станали навик сутрин. Въпреки ранния час. Отказът от храна беше като скрит допинг: движенията й се изливаха плавно и гъвкаво. Въпреки постенето тялото й се чувстваше силно. Или може би именно поради него?

Тя не излезе от това щастливо състояние дори когато забеляза, че я наблюдават. Беа Зенгер се беше присъединила към сутрешните й тренировки и следваше движенията й.

— При вас изглежда толкова просто — каза тя. — А когато пробвам аз, не става ясно това йога ли е или апоплектичен удар.

— Тайната е движенията да се изпълняват толкова бавно, че тялото да може да запази равновесие. Да ви покажа ли как става? — попита Юдит.

Беа кимна. След историята с Филип Юдит се чувстваше като неудачница. Никога нямаше да има мечтана професия като Каролине, идеално семейство като Ева, фигура мечта като Естел, а творческите й възможности бяха много по-слаби от таланта на Кики. Стана й приятно, че някой може и иска да научи нещо от нея. Тя хвана слабите рамене на Беа, за да оправи стойката й. Ръцете й се плъзнаха към бедрата, участък гола плът. Стана й отмаляло и топло. Юдит не разбираше какво се случва с нея: защо й омекнаха коленете? Защо се смути така? Какво й ставаше? И защо Беа я гледаше така странно?

— Аз съм Беа — рече ненадейно ръководителката й по постене. — Да минем ли на „ти“?

Юдит кимна. Гласът й бе прегракнал, когато си каза името. Все още обаче беше в съзнание. И сега се питаше дали хората се целуват, когато минат на „ти“. Още от първата обиколка замъкът й се бе сторил призрачно познат, собствените й чувства с всеки изминал ден й ставаха все по-чужди. Въздухът трептеше, главите им се приближаваха все повече, когато един панически вик развали интимността на момента.

— Елиът! Веднага ела тук! Елиът!

От няколко дни дебелият дакел бе взел на мерника си индийските патици. По време на сутрешната разходка се беше отвързал. Сега бе настъпил неговият час. Зад възторжения дакел тичаше Валкюре. Ругаеше. И беше с боси крака. С една ръка непрекъснато повдигаше панталона на червения си екип за джогинг, който на всяка крачка падаше над вече не толкова пълните й бедра и показваше предпочитанието й към романтично дантелено бельо. Кучето беше бързо, Юдит — побърза. Тя храбро стъпи върху въжето, което Елиът влачеше след себе си, и така прекъсна ловната му еуфория. И своята собствена. Когато ругаещата Валкюре изчезна с дакела, магията се беше стопила. Това, което остана, бе някакво странно чувство. Щеше ли за малко да целуне Беа? Това послание ли бе получила на Нова година? Един подреден обикновен живот: може би това беше само илюзия.