Моника Пец
Седем дни сами (68)

68

Перонът беше пуст. Само кьолнската катедрала поздрави Кики, когато влакът й пристигна на Централната гара в късния съботен следобед. Малко по-нататък по хоенцолернския мост, който превеждаше влакове и хора през Рейн, сред хилядите катинари висеше катинарът на Кики и Макс. В един леденостуден ноемврийски следобед те си бяха издълбали инициалите в металния корпус, прикрепващ ключалката към решетката, и хвърлиха с висока дъга ключа в Рейн в знак на вечна любов.

Перонът беше пуст, апартаментът също. Грета, която допреди малко весело размахваше ръчички, сякаш познала родния квартал с неговите уличници, булчински магазини, казина и дизайнерски бюра, изкриви лице. Тя усещаше, че нещо не е наред.

Без Макс апартаментът й се струваше още по-нуждаещ се от подобряване. Кики прибра скиците си в една кутия. Беше решила вече да не прави всичко наведнъж. Да живее по-просто. Да се отпусне. Това беше повелята на мига. Тази нощ щеше да спи, вместо да работи на две места. В понеделник сутринта щеше да занесе кутията с проектите от порцелан на Естел. Като подарък за благотворителното парти. Моделите, както показваха тринайсетте провалени кандидатури за работа, не бяха достатъчно добри. После щеше да се посвети на Грета и „Кафе на крак“. Кики искаше да има план Б, преди да е получила резултата. А план Б беше за в бъдеще сама да се грижи за себе си и Грета.

Във вторник тя отново се върна на работа в своето кафене на площад „Барбароса“, бъркаше фрапета и рисуваше букви в пяната на кафето. Грета беше на разходка с леля Юдит, която имаше още една седмица отпуск.

— Бих искал да си поръчам кафе с мляко — прозвуча един глас зад гърба й.

Беше Макс. С шестдневна брада. Недоспал, но с дяволита усмивка. В очите му блесна лукаво пламъче.

— Тогава го направете — отвърна Кики. И тя можеше да е дяволита.

— Едно кафе с мляко. И после, ако може, бонбони.

— За подарък ли? — попита кокетно Кики.

— За една жена — каза Макс. — За сдобряване.

Зад него вече се беше образувала опашка. Това не смути Кики. Тя направи кафе, добави мляко на пяна и най-спокойно му направи отстъпка.

— Малка нека-поговорим-пак? Или средна плесенясала-кутия?

— Ако може една ужасно-много-ми-липсваше.

Кики, без да се колебае, опакова две кутии бонбони.

— Мисля, че това няма да реши проблема — каза Макс.

Кики добави още бонбони.

— Може ли малко по-бързичко — подкани ги нетърпеливо един отворко, тип „Затваряй телефона, че чакам обаждане“. Ако беше на касата в някой супермаркет, Макс отдавна да го беше сгазил с пазарската количка.

Той обаче остана невъзмутим:

— Може ли да ми опаковате малко бонбони?

— Какво имате предвид под „малко“? От тези или от онези? — попита провокативно Кики.

— И от двата вида. И още нещо сладко за дъщеря ми.

Из опашката с чакащи се понесе ропот.

— Имате дъщеря? — попита заинтригувано Кики и веднага забрави за клиентите след Макс. — Сигурен ли сте?

— Познавам малката, откакто беше чертичка в теста за бременност.

— Това не означава нищо. Хората говорят какво ли не — отвърна Кики. — Един мъж никога не може да бъде сигурен.

— Бях и когато за първи път видяхме сърцето й да тупти, бях на подготовката за раждането, пеех й песнички, докато още беше в корема, с джобно фенерче се опитах да разбера дали е заела правилна позиция за раждане, а след раждането преброих пръстчетата й. Малката е най-голямото събитие в живота ми, откакто загубих девствеността си от Кора Мюлер. Какво друго бих могъл да бъда, ако не неин баща?

Кики избърса с престилката си няколко сълзи от очите и сложи поръчките пред него.

— Остава само още един въпрос. Важен. При това жизненоважен.

Сега ли щеше да го зададе големия въпрос? Кики го погледна с любопитство.

— Може ли на кредит? — изтърси Макс. — Леко съм банкрутирал.

Тя го замери с кърпата за съдове. Макс я улови, привлече я към себе си и я целуна.

— Колко ще продължи това? — попита човек от опашката.

— И аз искам като неговото — рече един строител зад него.

Същата вечер Макс се прибра у дома. Кики не можа да заспи. Тя беше впечатлена от великодушието му. Беше му благодарна. Но беше ли правилно така? Пред очите й постоянно се появяваше плачещата Ева.

„Грета ще иска да знае истината“, беше я предупредила тя.

Цяла нощ Кики сновеше из апартамента. Четири пъти мина покрай кухненския бокс, преди да забележи странния плик. Писмото — резултатът от теста за бащинство. Беше отворен. Макс отдавна е знаел.

— Тя е моя дъщеря — каза един глас зад Кики.

Макс беше забелязал, че тя е станала.

— Откога знаеш?

— От няколко дни. Направих експресен тест. Ще трябва да се простим с колата.

— Подлец — изруга Кики.

Макс само се усмихна лукаво:

— Стига. Така историята ми прозвуча много по-добре. Пък и не е лъжа.

Кики въздъхна. Той беше невъзможен. И неустоим.