Моника Пец
Седем дни сами (63)

63

— Дано открием на някоя от снимките бащата на Ева — каза Кики.

Но кой би могъл да се оправи в този хаос? В кутията имаше дузина фотоленти. Емерих ги беше навил на руло. Каролине взе една черна кутийка и я отнесе към уреда за сканиране на негативи.

— Взех го от Фалк.

Можеха да започват. Приятелките се бяха събрали в библиотеката. За да пропуснат възможно най-малко от слънчевия есенен ден, те бяха отворили широко прозорците.

Кики танцуваше наоколо с Грета. Тя се грижеше за доброто настроение, като пускаше по YouTube хитове от 1965 година. Шърли Беси разказваше за някакъв господин на име Голдфингър, „Бийтълс“ възпяваха нуждата да има осем дни в седмицата, а Гите и Рекс Гилдо обявяваха на всички, че „Твоето щастие е и мое“.

На компютъра се показа първата сканирана снимка. Шейсетте години се появиха в размити жълтеникави тонове: семейства в градско облекло с прилежно сресани деца, много материал, малко полезна информация. А Петер Александер припяваше: „Подари ми своя снимка. За спомен.“

— Това се е пеело тогава. Май хиляда деветстотин шейсет и пета година. Сериозно — обясни Кики.

— Как да разберем кой от всички тези хора е имал нещо общо с Регине?

Очевидно нямаше отговор на този въпрос. Отвън се долавяше мъжки глас, който припяваше на Петер Александер: „Подари ми своя снимка. За спомен. Когато не мога да спя, ще гледам към нея в нощта. Ще бъда изпълнен с копнеж до следващата наша среща.“

Ева и Каролине се показаха на прозореца. На външната стена Емерих се бе покатерил на една стълба за есенното подрязване на розите. Той намигна заговорнически на Ева.

— Видях те. Заедно с другите. Така хубаво щяхме да танцуваме през май.

— Може музиката да опресни спомените му — рече Каролине.

Ева кимна. От следването си знаеше, че при мозъчни сътресения най-напред се нарушава паметта, свързана с думи. Това не означаваше, че всички спомени изчезват завинаги.

— Ако успеем да го потопим в атмосферата на шейсетте… — размишляваше тя.

— Струва си да опитаме — каза Каролине.

„Може би, може би, може би“, звучеше гласът на Дорис Дей из библиотеката. Емерих се поколеба. Какво означаваше това? Ева просто го беше дръпнала вътре.

— С кого танцуваше Регине? — попита тя с нежен глас.

Емерих се почуди. Гледаше я безпомощно. Явно Ева му напомняше за Регине.

— Твърде дълга коса — промърмори той.

Снимките на компютъра, музиката, Ева в полумрака: Емерих изглеждаше объркан и дезориентиран. Още държеше в ръка градинската ножица. Духът му неспокойно се луташе между вчера и днес.

— Дълга коса, риза на цветя, тесен панталон, много дълга коса — повтори той. — И очите. Имаше близко разположени очи.

Кики тикна Грета в ръцете на Юдит и хвана скицника си. Опита се да скицира оскъдната информация, която подаваше Емерих. Опитваше се да нарисува фантоми. Много по-трудно беше, отколкото си го бе представяла. Емерих сновеше нагоре-надолу из помещението, правеше танцови стъпки и се връщаше към рисунката на Кики.

— Познат ли ви е този? — попита тя.

Емерих не реагира. Естел отдавна го беше разпознала.

— Пипни тук-там по муцуната, и ще заприлича на Волфганг Петри.

— Да му се не види, да му се не види, да му се не види! — изпъшка Кики, скъса листа и започна отначало.

След един час бяха заподозрени Петер Александер, свещеникът и Рихард фон Вайцзекер. Кики запази самообладание и се опита да импровизира: не толкова гъсти вежди. И косата малко по-къса. Емерих кимаше развълнувано. Май беше започнал да се сеща кога са били на мода дългите коси — през шейсетте.

Междувременно Ева и Естел сканираха негативите от кутията за обувки. Каролине, която имаше най-набито око за детайлите, се зае да подрежда снимките на компютъра. Юдит разнасяше Грета. Каните за чай бяха почти изпити. Пиенето си вървеше покрай другото.

Емерих беше направил 645 снимки на онзи 1 май. С помощта на номерацията и степента на избелялост Каролине успя да възстанови първоначалната последователност. Събитията през деня се занизаха пред тях като на филм. Фонът на снимките оставаше все един и същ. Отзад се виждаха минувачи, някакъв опел капитан излизаше от паркинга, а един фолксваген влизаше. На преден план имаше доста познати лица: Роберта и Вили с тяхната дъщеричка на снимката, която й бе позната от менюто, съпрузите фризьори, Регине с групата си от замъка. Дори Фрида Дорш бе използвала възможността да се увековечи в снимка. Никакъв мъж с риза на цветя не се появяваше.

— Шестстотин четирийсет и пет снимки и нито една следа.

— Няма смисъл — каза Ева. — След четирийсет години не можеш да намериш нито причинител на пожар, нито баща.

— Ето го. Това е той, същият — извика развълнувано Емерих и посочи към рисунката, която Кики му подаде.

Каролине и Ева се втренчиха в нарисуваното. Млад мъж с опъната назад коса и дързък перчем.

— Елвис Пресли. Не вярвам и той да е — каза разочаровано Естел.

— Той беше в Алтмюлтал. Като патрул — уверяваше Емерих. — На моста в Дитфурт. Имам го в архива си.

Ева гледаше скицата на Кики.

— Малко по-дълга коса — засмя се тя, — малко по-стар и става досущ като съседа на Регине. — И после спря да се смее.

Каролине извади хрониката на завода „Дорш“ и затърси груповата снимка с дядото на Ева. На нея се виждаше млад мъж с перчем като на Елвис. Това беше Хенри Шмиц.

— „В онези години една тайна целувка беше достатъчна, за да те нарекат пропаднало момиче“ — повтори Ева думите на Роберта. Шмиц ли беше причината баба й и дядо й да изпратят Регине в Алтмюлтал?

— Този Шмиц е посетил Регине в Ахенкирх? — попита Юдит, която не можа да осъзнае чутото. Не само защото противоречеше на всякаква логика, а най-вече за това, че бе погледнала през прозореца и наблюдаваше Фалк и Беа Зенгер. Беа говореше трескаво на Фалк, който цепеше дърва в двора на замъка. Двамата имаха проблем. Огромен проблем.

Ева още не можеше да се опомни. Шмиц? Хенри Шмиц? Онзи Шмиц, който имаше дъщеря, четири месеца по-голяма от нея? Онзи Шмиц, който винаги бе толкова мил с нея? Онзи Шмиц, който цял живот беше до майка й? Онзи Шмиц, който я бе карал със своя опел капитан на училище?

— Дай да видя пак филма — извика развълнувано тя.

Хората от предния план при второто прожектиране й бяха безразлични. На триста снимки бяха все едни и същи. Отзад един опел капитан напускаше паркинга пред „Дивата патица“. На негово място се настаняваше фолксвагенът. От колата слизаше Роберта.

— Не може Шмиц да е високият непознат. Той си е тръгнал още следобед — каза Ева. — Много преди пожара.

— Много преди Регине да дойде с багажа си от замъка, за да забегне в Гретна Грийн.

— Може да е паркирал колата другаде — намеси се Естел. Не прозвуча особено убедително.

— Той не е чакал Регине — установи Ева. — Тя е слязла през нощта долу, а него го е нямало.

— И Роберта е знаела това.

Ева изскочи навън. Дойде й твърде много. Приятелките наблюдаваха от прозореца как тя отиде при Фалк. Ева сновеше напред-назад и говореше, говореше, говореше. По отчаяните й жестове приятелките разбираха всичко, без да чуват и дума. Тя толкова се бе надявала, че всичко ще се нареди, щом открие създателя си. Сега потенциалният баща заплашваше да съсипе бъдещето й.

Шмиц винаги е бил част от живота на Регине. А нея я бяха лъгали цял живот.

Фалк тикна в ръката й брадвата. Сигурно я насърчаваше да излее гнева си физически. Регине трябваше да се радва, че се намираше толкова далече от дъщеря си в момента. Ева сечеше трупите с брадвата. Трески хвърчаха покрай ушите й. Докато не се омаломощи. И не заплака горчиво.

Каролине се обърна към Кики:

— Не трябва да причиняваш това на Грета. Никога.