Моника Пец
Седем дни сами (10)

10

Колко щеше да продължи това? Кики седеше на тръни. Четирите й приятелки отдавна бяха пристигнали в Ахенкирх, а тя продължаваше да кисне в кьолнския офис на производителя на порцеланови изделия Тагверк. Тринайсетото й интервю за работа. Ако Хуберт Мол, в качеството му на художествен директор, не благоволеше скоро да я приеме, тя щеше да пристигне в Алтмюлтал посред нощ. Питаше се само в какво състояние. С празен стомах и недоспала. Кофти комбинация.

След два часа настройване и чакане вече можеше да влезе в светая светих — студен стъклен замък, в който съдовете за всекидневна употреба бяха изложени като истински произведения на изкуството.

— Работили сте във фирмата на моя приятел Йоханес Талберг — поздрави я Мол. — Егерс…? — Името й беше на върха на езика му. — Кики Егерс.

Мол имаше вид на човек на изкуството. Тъмен костюм, тъмна коса с перчем, който постоянно трябваше да се приглажда назад, тъмни очи зад дебелите очила с черни рамки. Беше нисък и застрашителен. Кики се изплаши от най-лошото, когато Мол започна да рови в дълбините на мисълта си, за да си спомни къде е чувал вече това име. Очевидно без резултат.

— Я да видим на какво ви е научил Йоханес — каза накрая той.

Кики беше донесла не само папка със скици, но и няколко модела. Мол отстъпи крачка назад, за да разгледа по-добре проектирания от нея сервиз.

— Дизайнът е като симфоничен оркестър. Всичко е въпрос на синхрон — рече наставнически Мол и изпадна в дълбокомислено мълчание.

Кики се чудеше дали той наистина мисли за дизайна, или си представя, че е диригент, който определя темпото на оркестъра.

— Аз съм гъвкава. По отношение на такта и иначе — смотолеви Кики.

Толкова гъвкава, колкото можеше да бъде жена с шестмесечно бебе и мъж, незавършил следването си. И за двете бе предпочела да премълчи по време на интервюто. Все пак говореха за проекта й, а не за семейното й положение. От дванайсетте неуспешни интервюта тя беше научила, че никой не очаква от една млада майка да разработва добри идеи посред пелените. Мол не реагира. Той подробно разглеждаше кафеения й сервиз. Прокарваше пръсти по ръбовете, опипваше вътрешната част, въртеше скиците в ръцете си.

— Тагверк не се занимава с обикновени съдове, а с изискани сервизи. Нашата летва е висока — натърти той.

Кики успя да потисне порива си да избухне в истеричен смях. Точно пък нисичкият Мол, който стигаше до деколтето й, да говори за висока летва.

— Проведох многобройни практически проучвания, преди да се спра на тази форма — отвърна неопределено Кики.

Това не беше лъжа. Междувременно тя бе започнала да работи като сътрудник. Само че не в дизайнерската фирма на Йоханес Талберг, а на площад „Барбароса“ в „Кафе на крак“. Във франчайз веригите всяка по-низша дейност носеше гръмко наименование. Дори най-малкото кафенце се водеше „страхотно“. Само за мизерното заплащане на час кафеджиите не бяха измислили весело наименование. Кики беше телом и духом там. И въпреки това се опитваше да прави и нещо друго. Всяка вечер, когато Грета заспеше, а Макс започваше да се готви за изпит, тя се залавяше за работа. Беше се насочила към позната тема. Съдове за еднократна употреба. Пластмасовите чаши, които се използваха в бара, бяха основата на нейната серия съдове. Сервизът изглеждаше сякаш е от картон, но всъщност беше изработен от най-фин порцелан. Кики отливаше моделите специално за фирмата, в която кандидатстваше. Мол обаче подбираше неща за безброй универсални магазини. Той решаваше.

— Хубавият проект не струва, ако се появи в неподходящо време — прошепна Мол, като се премести по-близо до Кики.

Тежкият сладникав мирис на афтършейв я блъсна в носа. Може би все пак трябваше да спомене в документите си за Грета и Макс. Синхронът не беше точно силната й страна. Когато вазата, която бе скицирала по време на поклонническото пътуване, бе пусната в производство, тя изхвърча от студиото на Талберг. Сред думите на Йоханес Талберг, предшестващи уволнението й, не се беше появила думата Макс. Затова пък се казаха един куп неща за договора, за нужните на фирмата преструктурирания и се изказа голямо съжаление. „Талберг дизайн“ винаги уволняваше хората си с голямо съжаление. Проблемът на Кики беше, че разбираше шефа си. Всички съображения, които той имаше против връзката на първородния си син с жена над трийсет и при това негова служителка, бяха минали и през нейната глава. Докато не се наложи сърцето. И безразсъдството.

— Ще ви се обадя. Съвсем, съвсем скоро — прошепна Мол и задържа ръката й малко по-дълго от необходимото.

По пръстите на Кики полепна гел за коса.

Синхронът й не беше на ниво, пътят на кариерата й — неравен, а банковата й сметка — непомръдваща. Преди години беше получила първа награда на един пролетен празник на „Дойц“. Сешоар. Кики, която дотогава не беше продухвала и един перчем, остана разочарована. Сега сешоарът служеше единствено да успокоява болката от коликите на Грета. Синхрон определено й липсваше. Но не и издръжливост. Кариерата й щеше да започне, ако се отдалечи от нея. Ако трябва, и в Ахенкирх.