Моника Пец
Седем дни сами (14)

14

— През цялото време имах усещането, че вече съм била на това място — извика Юдит.

Помпозната рицарска зала се простираше по цялата ширина на втория етаж в централната сграда. Юдит беше изпаднала в еуфория. Още преди да се отвори с железен лост тежката дъбова врата с бронзови фигури тя знаеше какво да очаква:

— Многобройните прозорци, полилеите, кървавочервените текстилни тапети. Всичко това беше във въображението ми — възторжено описваше Юдит.

Рицарската зала, в която щеше да се състои въведението в седмицата на постенето, гледаше към долината, където склонът водеше право към бездната. Тук горе човек беше далеч от настоящето с неговите изкушения и примамки. До грубите скални стени на залата бяха поставени кръстосани копия, в една ниша двама рицари в доспехи стояха безмълвно на пост. Само избледнелите лиани по стените показваха, че тази зидария някога е била в окаяно състояние.

Юдит бе покорена от атмосферата на залата.

— Усещам хората, които са живели тук — шепнеше тя. — Виждам ги пред себе си: благородни ловни дружини, рицари, непорочни девици се събират на пиршество. Свири лютня, от фенерите капе пчелен восък, масите са отрупани с димящи гозби, слугите донасят глигани на сребърни подноси…

— Това не е дежа вю — каза Естел. — Това са халюцинации, предизвикани от глада.

Скромната вечеря, която им бе предложена преди един час в семплата трапезария на партера, се състоеше от сурови зеленчуци и вода и не можа съвсем да задоволи нуждите на стомасите им. Юдит бе имунизирана срещу хумора на Естел. Тя си държеше на своето:

— Може би в предишния си живот съм била съпруга на благороден рицар.

Естел пък беше сигурна, че не е била дори от свитата на господарката на замъка. Тя не знаеше дали и сега иска да бъде. Видя изкусно изработените брокатени кресла, покрити с червено-златисто кадифе, разположени за групата в средата на рицарската зала, и усети истинска паника. Петнайсет стола преброи тя, на седалките на тринайсет от тях имаше информационни карти с името на всеки. Задушевният полукръг на столовете даваше да се разбере, че участниците в септемврийския курс ще правят всичко заедно.

— Хаген Зайфритц — изрева един глас. Пред тях се изправи огромен човек с внушителен глас. — Хаген Зайфритц. С Т и Ц накрая — представи се той и се засмя гръмогласно.

Сигурно десетки години използваше тази шега. Той хвана с двете си огромни ръце нежната десница на Юдит и я разтърси така здраво, сякаш искаше да й направи вибромасаж. Естел вдигна сдържано ръка за поздрав.

— За вас двете — Хаген — рече свойски той.

„Можем да се запознаем със симпатични хора“, беше казала Юдит, преди да влязат. Приятелките бяха наясно, че тя има предвид мъже. Желаещи да се обвържат лица от мъжки пол, ако трябва да сме точни. Юдит не криеше, че най-голямото й желание е да си намери нов партньор. От много време тя търсеше у всеки мъж Джордж Клуни или поне потенциален кандидат за женитба. Но при вида на Хаген Зайфритц лицето й се изопна. Един бърз оглед на постещата група показа, че алтернативите никак не са много.

— Явно жените са по-склонни към въздържание — предположи Естел, когато рицарската зала започна да се пълни.

Десет жени и трима мъже, преброи тя, от тях един, който делеше с дамата до себе си не само обща фамилия, но и предпочитанието към анцузи с неонови цветове. До двойката съпрузи седеше мълчаливо, с изправена като свещ стойка, мъж с посивели коси, с блейзер и вратовръзка.

— Офицер — прошепна Юдит.

Естел беше на друго мнение:

— Финансов чиновник, повишен в длъжност. Сух и постоянно наведен, за да отегчава слушателите с обоснованото си мнение.

Играта на предположения й се стори забавна.

— Суфльорка в операта — предположи Естел и скришом посочи към една дама около шейсетте, която бе обгърната от някаква артистична аура.

Всичко в тази жена беше голямо. Лицето, яркочервените устни, пищните телесни форми. На огромните й гърди висеше също така огромна верижка с кварцов камък в сребърен обков. Дамата носеше под мишница един астматичен дакел, отговарящ на името Елиът. Не беше ясно кой от двамата участва в постенето. Естел се боеше, че дакелът всеки момент може да се пръсне в буквалния смисъл на думата. Жената, както и кучето имаха вид на алкохолици. Налято тяло, тънки крака и хронично лошо настроение.

— Тази има магазин за вълна на пешеходната зона с подправките — предложи Юдит.

— Оригинално. — Тук бяха на едно мнение.

— Както и тази. — Тя посочи крадешком една гледаща мрачно жена около петдесетте със строг сив кок. — Тази е някоя Наташа — прецени я Юдит.

— Израснала в Украйна — допълни Естел. — Преподава в Болшой театър, докато не получава покана за втора примабалерина в Щутгарт. Сега живее в Юберлинген с третия си съпруг, който носи конска опашка, много по-млад е от нея и й изневерява.

— Май има пари — предположи Юдит. — И персонал.

Една облечена в мишесиво трийсетгодишна жена постоянно кръжеше около предполагаемата балерина, намести й стола, донесе й едно сако, документите от семинара, чаша вода. Примабалерината не й благодареше. Казваше само най-необходимото.

Кръгът се запълни от нервозна жена около четирийсетте, която сложи внезапен край на обзалаганията им.

— Симон, секретарка, неомъжена — представи се тя. — Живея с двама персийци. За съжаление персийците са котки — изкиска се тя. — От залъка си отделях, за да спестя пари за тук — добави шепнешком, като не разбираше какво толкова странно намира в това Естел.

Симон беше нисичка и вятърничава. За да спечели няколко сантиметра височина, тя полагаше неистови усилия да балансира на високи токове и беше вдигнала високо къдравата си коса. Не спираше да мотае около пръстите си немирните кичури, които, подчинявайки се на гравитацията, падаха по раменете й.

Фалк влезе в помещението. Всички разговори мигом се преустановиха. Господарят на замъка откри заседанието с виц:

— Как се нарича денят, в който започват всички пости? — попита той и плъзна поглед над публиката. — Утре. И преди утре да стане днес, ще се позанимаем с малко теория.

Каролине се стрелна последна през вратата. Оставаха още два празни стола. Кики бе решила да пътува с нощния влак и щеше да пристигне едва на закуска. Но къде се бавеше Ева?

— Сигурно говори по телефона със семейството си — сви рамене Естел.

Фалк не се трогна от това. Той дойде навреме и започна навреме.

— Неправилно хранене, алкохол, никотин, вредни емисии. Твърде много тормозим телата си — говореше той.

Старите греди скърцаха под краката му, докато сновеше нагоре-надолу.

— В същото време ни е присъща способността да се въздържаме. Неслучайно постенето играе важна роля в много религии. То обединява християни, мюсюлмани, евреи и индуси. Всеки девети пости по религиозни съображения. А напоследък и тези, които не са вярващи — каза той и така изненадващо погледна към Каролине, че дори свикналата на провокации адвокатка сведе поглед.

Фалк направи пауза, за да погледне всеки участник в очите. Толкова дълго, колкото е нужно, за да бъде почувстван лично този поглед. Очевидно съзнаваше своето въздействие. Единственото, което не се връзваше в образа му, бяха босите крака в кожени обувки.

— Древните египтяни са вярвали в постенето, в Библията то се препоръчва, дори индианците постят, когато трябва да вземат важни решения, за да бъдат те добри и правилни. Постят и нашите примери за подражание.

Някой вдигна ръка. Жената с анцуга поиска думата.

— Госпожо Айзерман… — подкани я да говори Фалк. Той държеше на официалното обръщение. Не приемаше обичайното за терапевтичните групи говорене на „ти“.

— Няма ли да се представите по-подробно? — попита госпожа Айзерман.

Фалк отговори бързо и дръзко:

— Какво имате предвид? Семейно положение, автобиография в табличен вид, данъчната декларация? Жена ми, дома ми, колата ми, яхтата ми?

Госпожа Айзерман се задъха.

— Точно за тези неща няма да говорим тук. Нали целта е да се освободим от това, което е било вчера.

— Като че ли се намирам в някоя секта — прошепна Каролине.

Хаген Зайфритц се сви в стола си. Той бе използвал времето, през което чакаха в рицарската зала, за да разкаже на всички как е направил цяло състояние от копаене на гробове, как кара джип, внос от Америка, как може да си позволи без никакви проблеми една каса „Шато Латур“ и как е инвестирал милионите си в Югоизточна Азия. „Единственият пазар, от който все още може да се спечели нещо.“

Лечебното гладуване — и относно него той нямаше никакви тайни — далеч не било негова идея. „Моят лекар ме увери, че следващият гроб мога да изкопая за себе си, ако продължавам да съм редовен клиент на месаря.“ Гръмогласният смях на Зайфритц даваше ясно да се разбере, че ако питат него, то животът и стомахът му са си съвсем добре.

— Предстои ни да прекараме осем дни заедно — настояваше госпожа Айзерман на въпроса си, — така че е редно човек да знае с кого си има работа.

— Отнася се и за участниците — допълни мъжът й и се озърна за одобрението на останалите.

— След като вече сте дошли, оправяйте се както можете — предложи Фалк. — За няколко дни ще ви дойдат други идеи за това, кое е важно и ценно като информация за живота ви. Дотогава разчитайте на интуицията си.

— Ние постим вече четиринайсети път. В Бад Пирмонт винаги се представяхме едни на други — опита още веднъж госпожа Айзерман.

— Учители. И двамата — прошепна Естел на Юдит. Беше много доволна, че предположението се оказа вярно. Но го запази за себе си.

— Всички имаме нужда да оставим познанствата зад гърба си…

— Ние сме тук, защото постенето ни се отразява добре — прекъсна госпожа Айзерман Фалк. — Работим във Фулда като учители. Професионално училище. Голямо текучество. Много проблеми. Отпадане от училище, наркотици, насилие…

Естел тайничко си писа червена точка. Руската балерина изстена. Суфльорката Валклюре изкриви лице, сякаш и без това е очаквала седмицата да мине ужасно, а Хаген Зайфритц се бореше с дрямката.

— Вие сте начинаещи — повиши глас Фалк и даде да се разбере, че счита въпроса за приключен. — Ние всички сме начинаещи. Всеки ден. За това става въпрос. За началото.

— Имах добро предчувствие още щом Ева предложи да дойдем тук — прошепна Юдит в ухото на Естел.

Естел видя замечтания й поглед, залепен за устните на Леонард Фалк. Юдит вече си беше избрала фаворит сред мъжете.