Моника Пец
Седем дни сами (55)

55

— Трябва да тръгвам — каза Юдит и остана нерешително до Беа. Какво ставаше с нея?

— Благодаря за партньорството — отвърна Беа.

Те понечиха да се сбогуват, с една целувка. По бузата. Неволно и двете обърнаха глави в една и съща посока. Всичко се обърка. Вместо бузите улучиха устните си. Меки, топли устни. Които се срещнаха.

Юдит хукна навътре. В замъка. В стаята си. Далеч. Дойде й твърде много. Твърде бързо. А сега? Тя през цялото време бе имала усещането, че Ахенкирх ще промени живота й. Но в сметките й не влизаше такава генерална промяна. Юдит тичаше безцелно из коридора. Докъде щеше да стигне? Мислите се щураха в главата й с шеметна бързина. Милиони жени, опиянени от шампанското, целуваха най-добрата си приятелка. Но тук проблемът беше, че Беа не е най-добрата й приятелка. И глътката вода, която изпи след тренировката, слабо би могла да послужи за оправдание. Дори след четири бутилки вино в „Ле Жарден“ не й бе минавало през ум да целува Каролине. Още по-малко пък Естел. Юдит се отпусна бездиханна. Облегна се на хладната стена и затвори очи. Беше само една целувка. Една-единствена целувка. Само един безобиден, малък, незначителен, неудачен флирт. Какво можеше да означава? Нищо. Абсолютно нищо. Колкото означава и парчето олово. Кой вярва вече в тези неща?

Светлината угасна. Това беше закон в замъка. Ако не се движиш, рано или късно оставаш на тъмно. Както обикновено, помахването не беше достатъчно, за да светне. Юдит зае бойна поза срещу сензорите. Хвана я страх. Някъде наблизо се чуваше тъпо шумолене. Тупурдия. Едно потиснато „Шшшт…“.

— Има ли някой тук? — извика тя в тъмния коридор, вцепенена от ужас.

Никакъв отговор. Трябваше да е наясно, че в замъка бродят духове. Нощните въздишки по коридорите, топуркането по междуетажния под, имаше чувството, че чува собственото си дишане. Тук имаше някого. Съвсем близо до нея. Ръката на Юдит внимателно заопипва стената. Тя търсеше изход и се натъкна на брава. Това стълбището ли беше? Отвори вратата. От рязкото движение осветлението се включи. За част от секундата тя видя само един килер за метли. И между тях, сред целия този хаос, разпозна едно лице, бяло лице. Юдит затръшна отново вратата. И завъртя ключа.

Но продължи да крещи. Призраците, беше чела тя, са продукт на собствените ни страхове. Този призрак определено имаше чертите на Филип. Юдит не спираше да крещи, докато цяла дузина хора не се събра пред шкафа с метлите.

— Съвсем сигурна съм, че вътре има някого.

— Стига бе — махна с ръка Естел. Но не й достигна кураж да отвори вратата.

— Имаше призрак. Честна дума — твърдеше Юдит. — И този призрак приличаше на Филип.

Отвътре се чу почукване.

— Юдит, отвори най-после — извика сърдито гласът.

Естел прошепна на Ева:

— Призракът в замъка дори звучи като Филип.

— Не може да бъде. Или? — прошепна Ева, която предполагаше, че има разумно обяснение за тази призрачна история.

— Каролине не е ли ужасно напрегната от няколко дни? — попита Естел.

Хаген Зайфритц показа мъжество.

— Аз не се страхувам от мъртъвци. Дори и да са живи. — Той вдигна щеката си за скандинавско ходене, сякаш зад вратата имаше вампир, чието сърце трябва да се прободе, за да бъде той обезвреден. Естел завъртя ключа. Вратата се отвори със замах.

Пред тях стоеше Филип. С неправилно закопчана риза. До него беше Каролине. Притеснена. С разрошена коса и пламнало лице. Тя смутено поздрави смаяното общество.

— Но какво правиш тук? — удиви се Естел.

— И аз се питам същото — каза Каролине.

Това беше самата истина.

— Сигурно след седем години ще се смеем на случката — прошепна й Филип.

— Всичко може да е смешно, стига да се случва на друг — допълни тя.

Докато минат тези седем години, щеше да е просто неловко. Каролине се опита да се усмихне предпазливо на хората.

— В списъка на моментите от живота ми, от които с удоволствие бих се въздържал, този е на първо място — рече Филип.

— Съжалявам, Юдит — извини се Каролине.

— Значи това се опитваше да ми кажеш — прекъсна я приятелката й. — „Какво ще кажеш, ако с Филип отново се съберем?“ Значи не е било хипотетично.

Филип и Каролине се спогледаха. По устните им пробяга усмивка.

— Дълга история — проговори Филип.

— Всичко започна с Франк. От „Растителни мазнини“ — продължи Каролине.

— Бях на спешно повикване. Без него това никога нямаше да се случи… — каза припряно Филип.

— Но аз още не знаех…

Двамата започнаха да изясняват подробностите, говорейки един през друг. Също както преди.

— И отново сте заедно? — попита Ева.

— Не може да се каже точно така — започна Каролине.

— Не директно — рече Филип.

— Любовна афера в килера с метлите — обобщи Естел. Каролине и Филип се спогледаха и избухнаха в сърдечен смях. Юдит се обърна и изчезна. Без да каже дума.