Моника Пец
Седем дни сами (39)

39

Телефонът звънеше ли, звънеше. Отново никой не вдигаше. Ева неспокойно пристъпваше от крак на крак. Нуждаеше се от Фридо. Сега. Трябваше да говори с някого. Защо си остави мобилния? Но да говори от фризьорския салон не беше най-лошото. Най-лошото беше изкушението. На масата в съседната стая, където се бе оттеглила, намери купа с кексчета. „Вземи ме, шепнеха те. Изяж ме. Никой няма да забележи, че липсва едно.“

Тя внимателно помириса блестящата златиста коричка на печивото. Ароматът на захар, масло и орехи замъгли мозъка й. Ева бързо извади от чантата шишето с вода, за да удави изкушението. За нея постенето беше непрестанна борба с демони. А сега и със семейството си не можеше да се свърже.

— Фридо. Най-после — извика тя в слушалката, когато след цяла вечност й вдигнаха отсреща.

— Не се шашкай, Ева — рече той още преди Ева да успее да зададе въпрос.

Елегантното му въведение накара пулса й да хукне нагоре.

— Нищо лошо не е станало — продължи успокояващо Фридо. — Нищо, което да не може да се поправи.

— Какво се е случило, Фридо? — извика Ева.

Земята се разклати под краката й. У нея кипна чувството за вина. Беше оставила семейството си само. И ето, нещо се бе случило.

— Лене. Нали знаеш, че вчера искаше да ходи на ледена пързалка. С Пиа и Паула. И Софи. Но скоро няма да може.

— Казвай направо какво се е случило — изрева Ева.

— Ами тя си счупи крака. Паднала по гръб на леда. На тила си.

— Вчера ли? Защо никой нищо не ми каза?

— Само щеше да се разтревожиш, когато разбереш, че ще трябва да остане в болница.

Ева почти рухна до телефона:

— Сега съм още по-разтревожена.

— Всичко е наред. Тъкмо съм тук, за да преместя Лене в друга стая.

Фридо затисна телефонната слушалка и извади една бележка, на която бяха написани мястото и стаята, където трябваше да закара дъщеря си в инвалидна количка.

— Веднага се връщам — отсече Ева.

Той не беше съгласен.

— Ако го направиш, ще се разведа — предупреди я студено.

— Моля? — Досега Фридо никога не беше говорил така с нея.

— Всичко е под контрол. Няма нужда някой да идва, за да ми докаже обратното.

Ева усети, че се просълзява.

— Но аз трябва да съм до Лене.

Вместо отговор Фридо тикна телефона си в ръката на момичето.

— Мамо, една седмица няма да мога да ходя на училище. Най-малко — ликуваше тя. — А Йонас от съседния клас иска да ме посети — изтърси в прекрасно настроение Лене. — Сега се налага да затварям. Пиа и Паула ще дойдат всеки момент. Трябва да бъда в стаята си.

И тръгна. Още преди Ева да успее да утеши дъщеря си. Беше се случило нещо значимо. Месеците, през които тя всеки ден се мъчеше да възпита семейството си в повече самостоятелност, показаха резултат. Лене си беше счупила крака, без да плаче цяла нощ за майка си. Фридо се беше справил с критичната ситуация сам. Ева получи това, което искаше: семейството й бе скъсало пъпната връв с нея. Странно беше, че повече няма да им е необходима по двайсет и четири часа в денонощието.

— Ева, трябва да доведеш търсенето в Ахенкирх докрай — каза Фридо. — И когато се прибереш вкъщи, ще имаш достатъчно време да глезиш Лене.

Ева знаеше, че той е прав.

— Обичам ви — каза тя.

Фридо помогна на Лене да се настани в инвалидната количка и я закара до стая номер 5311.

— Най-после компания — прозвуча познат глас.

Една ръка, цялата в дрънчащи верижки, се вдигна към висящия триъгълник над леглото. На възглавниците грееха една руса глава и две доверчиви очи. Това беше Регине.

— Семейство при семейството — рече сестрата, сияеща от гордост заради своята организационна находчивост. — Чудесно, нали?

Регине мина направо на темата:

— Някой ще ми каже ли какво става с Ева? Вече изобщо не ми се обажда.

Фридо изстена. Можеше да се грижи за четири деца, да сортира прането и да превързва рани. Но с тъща си не можеше да излезе наглава. Каза й още от самото начало.

— Защо ти не говориш с Регине? — Беше глупаво да се пътува тайно до Ахенкирх. Сметките се оказаха криви.