Моника Пец
Седем дни сами (30)

30

— Къде се бавите още? — попита Кики. — Не взех участие в скандинавското ходене само за да не ви изпусна.

Тя седеше във фоайето на замъка-хотел с лаптопа на коленете си. Беше отворила скайпа, за да може хем да говори безплатно с Макс, хем да го вижда.

— Не успяхме да наемем кола. Още сме в Кьолн — говореше Макс в камерата на айфона си.

Той държеше телефона с протегната нагоре ръка. Очите на Кики се напълниха със сълзи, когато видя дъщеричката си, увиснала в кенгуруто върху корема на Макс. Гледаше развълнувано как Грета протяга ръчички към телефона, вероятно с цел да го пъхне в устата си и да започне да го смуче. Тя не спираше и за миг да липсва на Кики. Щастливото гукане, радостната двузъба усмивка, тъничката косичка на главата, пухкавите бебешки краченца, топлият аромат. От бременността насам хормоните й бяха така разбъркани, че Кики се беше превърнала в истинска ревла. Четиристотното повторение на Хайди? Младоженци пред Айгелщайн? Рекламен филм на Т-мобайл? Руският национален химн? По-рано се радваше на всяка изненада, която й подготвеше съдбата, а сега само гледаше да не остава без носни кърпички. Често сама не можеше да се познае.

— Къде сте? — попита храбро тя.

Макс вдигна айфона така, че да се види обстановката. Огромна, поддържана зелена площ, стари дървета, изкусно подрязани чемшири, стълба към една тераса, по която пъплеха хора в коктейлни рокли и светли костюми.

— Това е вилата на Йоханес — прозвуча гласът на Естел.

Приятелката й се бе загледала незабелязано над рамото й в екрана. Кики прехапа устни. Един-единствен път я бяха поканили на вечеря във вилата Мариенбург. Тогава беше бременна в осмия месец и щеше да замръзне в мъчително разтребената къща с асептично кремаво обзавеждане и изисканост. Родителите на Макс едва успяха да прикрият, че с удоволствие биха се отказали да бъдат баба и дядо.

Естел се тръшна невъзмутимо до Кики на дивана и махна към камерата.

— Здравей, лельо Естел — извика Макс с преправен глас и махна с ръчичката на Грета. — Как върви гладуването?

— Килограм и нещо надолу — каза ликуващо Естел. — За подробностите не питай.

В дъното безобидната й хидроколонтерапевтка напускаше фоайето.

— До вдругиден — извика весело тя.

В отговор Естел махна вяло с ръка.

Кики отново се втренчи в екрана. Правилно ли беше разбрала?

— Ти си при родителите си?

— Реших, че щом така и така съм в Кьолн, мога да отскоча за малко и до партито.

Изведнъж стана кристално ясно, че Талберг не държат особено Кики да присъства на есенното им тържество. Госпожа Талберг беше израснала като дете на посланик между Джакарта, Норвегия, Австралия и Намибия. Много добре знаеше какви са правилата за обръщение и покана на неженени двойки. Явно обаче беше решила да не приложи познанията си.

— Нищо не губиш — зашепна Естел на Кики. — Аз веднага им отказах.

Значи дори Естел е била поканена. Всичко на тази земя беше погрешно разпределено. Водата, храната, тлъстинките по женското тяло и поканите за обществени събития.

— Госпожа Талберг е моя стара партньорка по голф. Цялата си козметика купува от нашата аптека — обясни Естел. — И успокоителните.

Кики подозираше, че двете с Грета малко допринасят за спокойствието на госпожа Талберг.

— Скука. Говори се само за работа — успокояваше я Макс. — Ето какво нарича баща ми личен живот.

Макс плъзна камерата на айфона си по гостите. Докато Кики мизерстваше в Ахенкирх, всичко живо, което имаше нещо общо с дизайнерството като ранг, име и работно място, се подвизаваше в есенната градина на Талберг, облечено в коприна, шифон и луксозен лен. Това не беше тържество, това беше събиране на хората от дизайнерския бранш, при което всеки се представяше и сключваше до бюфета някоя и друга сделка. Животът минаваше покрай Кики. Един мъж в черно влезе в кадър. Нисък на ръст, но с голямо его.

— Всичко е въпрос на време — чу Кики. — Нашата серия маси е първата, която разработи допълнителни части, фурна към масата. За това говорим ние — каза той надуто и се отправи към бюфета с хапките. — Вече никой не сервира в класически сервиз. Всичко е в общи блюда.

Неподражаемият Мол. Дотук с кариерата й. Макс и Грета се шляеха сред гостите. Колко време щеше да мине, преди някой добре информиран гост да припомни на Мол кога друг път е чувал името Кики Егерс? Тя не се и съмняваше, че в този случай успешният проект на ваза щеше да играе второстепенна роля.

Окото на камерата фиксира госпожа Талберг. До нея бе застанало русокосо момиче.

— По-късно ще ти се обадя — каза Макс, който изведнъж изгуби интерес към Кики и това, да я разхожда виртуално из тържеството.

Последното, което Кики и Естел чуха, беше малко висок женски глас, който се закачаше с Грета.

— Много си сладичка, истинско захарче. А какъв страхотен татко имаш!

Тялото на Кики отхвърли превантивно няколко хормона на стреса. Тя погледна ужасено към Естел.

— Ванеса Щайн — осведоми я приятелката й.

— Онази Ванеса, бившата на Макс?

— Баща й е в Управителния съвет на „Луфтханза“. Познаваме се…

— … от голф клуба — довърши изречението й Кики.

Това беше нещо като снаха, която дори и след раздялата беше добре дошла в дома на Талберг. Кики усети болезнено липсата на Грета. На Грета и чувството, че е важна за някого.

— Какво ще правиш на този празник на жътвата между тези новобогаташи? — успокояваше я Естел. — Всички мъже там имат проблеми с потентността, а на жените им хлопат дъските. Миналата година бях единствена сред дамите, която още не бе имала контакт с извънземно. Не е за нас.

На Кики й се искаше и тя да вижда така нещата.

— На бас, че Мол ще ме отхвърли.

— Ще видим.

— Чувствам се като издънка. Никна, никна, никна и никога не узрявам. За цъфтене да не говорим.

— Да се присъединим ли към скандинавското ходене? — попита Естел. — И Айзерман са там. Нищо не успокоява повече от това, да ядосваш другите.

Кики поклати глава.

— Щеки без ски и апрески? Вече се чувствам в старчески дом.

Естел взе две универсални бутилки за вода.

— Хайде да се напием тогава.