Моника Пец
Седем дни сами (50)

50

— Господин Фалк още е на съвещание.

Ева сновеше из модерната част на замъка, която оставаше скрита за посетители. Етажът над рицарската зала представляваше функционален офис. И тук имаше бегли следи от миналото. В осветените витрини се виждаха находки от периода юра: древни птици, водни кончета, древни амонити, отпечатъци от растения, които илюстрират пейзажа на Алтмюлтал отпреди милиони години. Замъкът Ахенкирх беше не само останка от Средновековието, но също и модерно предприятие за хотели и прекарване на свободното време. Зад стените от матирано стъкло Фалк обсъждаше годишния план с представители на селската околия, Управлението по международен туризъм и различни целеви организации.

— По-рано идваха редовни гости за две-три седмици, за да се разходят из Алтмюлтал — каза една енергична млада жена във вестибюла.

Тя беше учила в Айхщет в Катедрата по туризъм и предприемачество и използваше възможността да покаже на Ева колко е компетентна.

— В днешно време само един замък и малко природа не са достатъчни — продължи тя. — Трябва да организираме забавления: обяд с ужаси, пиршество с глигани, дворцови тържества…

— Постене — допълни Ева.

— Догодина ще направим всичко еко и без въглероден диоксид — обяви дамата. — Ако получим финансиране.

Снимките, поставени в рамки по стените, документираха ремонтните дейности през последните десетилетия. Ева ги заразглежда подробно.

— Невероятно е как е изглеждало тук — коментираше младата жена, на която нищо не й убягваше. — Доктор Фалк е направил всичко възможно да съживи замъка. Това е като стара любов, която не му дава мира.

— Ако не внимавам, тя ще разкаже на посетителите цялата ми биография. Не мога да си позволя да бъда неточен. — Фалк внезапно бе излязъл от кабинета си.

Сътрудничката побърза да придружи търговските му партньори до вратата.

Ева остана сама с него, който я гледаше изпитателно и с любопитство.

— Цял ден размишлявах на кого ми напомняте.

— Казват, че си приличаме по очите — отвърна Ева.

Беше учудващо спокойна. Гладът беше изчезнал. Сега тя се чувстваше силна, почти в еуфория. Съмняваше се, че би могла да се разкрие пред Фалк със собствени сили. В мислите й се блъскаха хиляди въпроси. Откъде да започне?

— Не предполагах, че Регине е била бременна — изпревари я Фалк. — Минаха месеци, преди да науча защо е изчезнала толкова внезапно от замъка.

— С нея сте били приятели — каза Ева.

Фалк кимна.

— Какви приятели по-точно?

— Измъквахме се тайно да ходим на кино в Айхщет. Не си спомням нито един от филмите, които гледахме. Само коляното й до моето и аромата на лака й за коса.

— А освен кино?

Сътрудничката се появи на вратата. С телефона. Погледна към Ева.

— Обажда се майка ви. Изглежда, е важно.

За Регине нещата винаги бяха на живот и смърт. Ева беше разбрала, че търсенето на баща й означава неизбежна конфронтация с майка й. От началото на постенето всеки ден тя по сто пъти набираше кураж. Ева протегна ръка към слушалката. Време беше да подреди живота си. Сега.

— Какво означава това, Ева? — започна Регине още преди дъщеря й да успее да каже „ало“. — Какво, за бога, търсиш в Ахенкирх? Ако ме беше попитала…

Регине не продължи.

— Аз те питах. Постоянно — прекъсна я грубо Ева.

Фалк понечи да се оттегли. Ева му даде знак да остане. Разговорът й с Регине вече не беше тайна.

В дъното Ева чу детски глас.

— Мама много ли ми се сърди, че съм се раздрънкала?

— Това Лене ли е? — попита на свой ред Ева.

— Лежим в една стая — обясни Регине. — В противен случай едва ли щях да науча, че ме шпионираш.

— Намерих писмото на Лео Фалк. Там той те кани в замъка.

— И аз не му отговорих. Нямаш представа колко ужасно беше в Ахенкирх. Вечният вятър, затвореността, правилата. Нямам ни най-малко желание да си спомням за госпожица Дорш.

Ева усети страха в думите на майка си. Десетилетия наред Ева бе копняла за този разговор и се беше страхувала от него. Сега се намираше в окото на урагана. Картите бяха сложени на масата. Вече нямаше връщане назад. Нямаше измъкване. Всеки въпрос изискваше отговор. Ева повече нямаше намерение да се отказва. Тя надвика майка си:

— Въпреки всичко, което се е случило, така пише Фалк. Това ме интересува. Какво точно се е случило.

— Няма смисъл да говорим за грешка от миналото. Отдавна съм простила на Дорш.

Регине се измъкваше. Както винаги.

— Не става въпрос за Фрида Дорш. Става въпрос за баща ми — каза Ева.

Няколко секунди отсреща цареше мълчание. После смях. Нервен смях.

— Ева, ти сериозно ли мислиш, мислиш, че Лео…

Ева натисна бутона за конферентен: разговор, така че и Фалк да чува. Гласът на Регине се понесе из помещението. Звучеше твърде високо. Твърде бързо. Твърде трескаво.

— Бях нещастна и Лео беше до мен. Това е всичко. Той не е мой тип. Тази рошава коса, мръсните крака. Майка му постоянно го тъпчеше от страх горкичкият й Лео да не умре от глад. С такъв мъж; не бих могла да живея.

Ева гледаше изпитателно привлекателния и преуспял мъж пред себе си.

Той се усмихна криво.

— Онзи Фридер, по когото навремето бяха луднали всички момичета, сега е сто и шейсет килограма, плешив е и кара дискобус.

— Кой е при теб? — попита ужасено Регине.

— Господин Фалк е до мен. Най-добре е да се разберем сега. Заедно.

— Стига глупости, Ева. Веднага се прибирай и после ще говорим.

— Разкажи ми сега. Имам време.

— Нямаш представа какви ги вършиш. Ще донесеш нещастие на всички ни.

— Кои са тези всички ни? Ти? Аз?

Регине повече не отговори. Отсреща беше тихо.

— Какво става?

— Сега имаме гости — измъкна се майка й.

Верните съседи на Регине от Бусардвег влязоха в болничната стая. Семейство Шмиц бяха намерили две инвалидни колички.

— Времето е толкова хубаво — продължи Регине. — Нека поизлезем на поляната.

— Баба говори с мама — осведоми съседите Лене. — Двете се сдърпаха.

— Искам да знам, мамо. Сега — настояваше Ева.

— По-късно ще поговорим — приключи разговора Регине. — Когато се успокоиш.

Ева не можеше да повярва. Тя се опитваше да намери собственото си минало, а майка й прекратяваше разговора заради някакъв си пикник в района на болницата.

— Нищо не се е променило от шейсетте. Само съседите ги нямаше.

 

 

— Майка ви е права за две неща. Навремето приличах на бараба. И не може да съм ви баща. Толкова съжалявам.

Ето го отново вятъра. Ева бе изхвърлена от окото на бурята. Кръвта пулсираше в ушите й.

— Бях само другарче на Регине — добави Фалк. — Дори и не резервен вариант. Бяха я напуснали и аз можех да я утешавам. Но съвсем малко.

— Кой я е напуснал?

— Срещнала е някакъв мъж на първомайското тържество. Долу в селото. Събрах половин купа сено от главата й, преди онази Дорш да я види.

— А после?

— Същата нощ се появи в стаята ми. С една чанта багаж.

— Можела е да изгори? С мъжа от тържеството?

Фалк кимна:

— Искала да стигне по тайния път в селото. Той щял да чака в „Дивата патица“.

— Къде са щели да бягат?

— В Шотландия. Гретна Грийн. Където можели да се оженят без съгласието на родителите си.

Ева не можеше да повярва:

— След една нощ, прекарана заедно?

Тя самата не беше способна на такива бързи решения. Но от импулсивната й майка би могло да се очаква подобно нещо.

— Когато Регине слязла в селото, „Дивата патица“ горяла. И мъжът си бил тръгнал.

— Тръгнал си е? — повтори като ехо Ева.

— Роберта все разказва за някакъв висок непознат, който е предизвикал пожара. Никой не й вярваше.

Ева се опитваше да навърже логически нещата. Регине срещнала някакъв мъж на първомайското тържество, влюбила се до уши и прекарала интимна вечер с него в сеното. Същата вечер е възнамерявала да избяга с високия непознат. А после всичко е пропаднало. Да не би да го е хванала с друго момиче? Имал ли е нещо общо той с пожара? Или и двамата? Всичко се въртеше около фаталния ден и загадъчния пожар, станал повод за толкова слухове.

Фалк беше безпомощен:

— Всичко, което знам, е, че малко след това мъжът се оженил за друга.

— Първо е заминал за Гретна Грийн, а после се е оженил за друга?

Явно не само майка й бе склонна на бързи решения, баща й също беше първосигнален. Ева се отчая:

— Това значи, че сега трябва да търся високия непознат?

— Носеха се най-различни слухове. Половината село се перчеше, че е спало с Регине — каза Фалк. — Аз мисля, че тя беше твърде горда. Едва ли е имало повече от целувки. Но не и за мен. Майка ви беше първата ми голяма любов. Само че недостижима.

Ева беше чула достатъчно. Беше стигнала почти до вратата, когато Фалк я спря.

— Дойде нещо за приятелката ви.

Той тикна в ръката й голям пощенски плик. На мястото на подателя пишеше адреса на офиса на Каролине.

— Съжалявам — рече Фалк. — Щеше да ми е приятно да имам дете, с което да започна отначало. Ако питате собствените ми деца, не пропускате кой знае колко, че не съм ви баща.