Моника Пец
Седем дни сами (70)

70

Големият празник беше започнал. На паркинга в голф клуба децата на Ева упътваха колите. Кьолнското висше общество се беше събрало на благотворително парти. И петте приятелки присъстваха.

Хляб за народа. „Шанел“ за Естел. Тя беше успяла: на благотворителната галавечеря в голф клуба Естел блестеше с чисто нов розов костюм. Изпод три четвъртите ръкави се показваха лъскави черни ръкавици, кройката подчертаваше тънката й талия. Там, където запъваше ципът, идваше на помощ вталеното сако, което покриваше дупето. Всичко това съчетано с черни ботуши с главозамайващо високи токове.

— Изглеждаш прекрасно — прошепна й кралят на аптеките.

И имаше право. Естел го прочете по завистливите погледи на дамската част от гостите.

— Ние не живеем природосъобразно. Забравили сме какво е това глад — казваше тя на богатите си приятелки. — Вече не си даваме сметка колко сме благословени тук, където яденето и пиенето са ни постоянно на разположение.

Откакто беше избягала от строгия дневен план, авторитарното следене и постоянното „ние“, Естел бе станала върла почитателка на постенето.

— Вече не можех да правя разлика между добра храна и още по-добра храна. Сега отново мога да се наслаждавам на това. И ям много по-малко отпреди — обясни тя на една дама с ботокс, чиито висулки съответстваха на килограмите, които Естел бе свалила в Ахенкирх.

Естел минаваше от групичка на групичка и продаваше самоотвержено лотарийни билети.

— Въздържанието отваря очите за същественото — шепнеше тя на богатите си приятели, докато те отваряха портфейлите си.

Естел съумя да превърне новите си познания в дрънчащи монети.

— Те не вярват какво хубаво нещо е въздържанието — чуруликаше тя. Новата й фигура предизвикваше повече внимание от представата за гладните деца във фоайето.

— Седмицата беше ад — продължи Естел. — В усамотеността на замъка направо можеш да умреш. Но щом веднъж си бил в ада, вече знаеш как изглежда раят.

Все едно й беше дали от погрешни подбуди ще събере пари за добра цел. Тя събра пет пъти повече средства в сравнение с предишни години.

Естел не само трябваше да продава лотарийни билети. Тя бе запазила за себе си ангажимента да разпределя томболата. В крайна сметка нали тя бе дарила най-голямата част. Чувстваше се като Дядо Коледа. Естел изобщо не се включи в номерата, залепени върху подаръците. Тя разпределяше. Така модераторката, която бе известна с определянето на тенденциите, получи седмица постене в Алтмюлтал, Талберг — вечеря в ресторант на Айгелщайн, Фридо и Ева — курс по танци, Каролине, която бе ходила на сляпа среща с Франк — конопено масло от Алтмюлтал.

— Чудно средство — обясни Естел. — Може да се използва за салати, като козметика за баня, като крем. Или като тема за разговор.

Натуралните средства от Алтмюлтал, някога дарявани на Червения кръст в Ахенкирх за томбола, станаха хит на кьолнската галавечеря. Мед, тестени изделия, наденици, ябълково вино, свещи от пчелен восък, хмелов чай, сапун от овче мляко, пушено месо, продукти от бъз, билкови смеси: Естел изпълняваше с много такт задачата си на специален агент на Алтмюлтал и раздавач на щастие. Макс удари джакпота: той щеше да получава една година гратис картофи. Естел настоя. А Макс дори не си бе взел лотариен билет. Естел имаше собствено мнение за това, кое за кого е най-добро.

Само Кики беше недоволна.

— Така като манипулираш нещата, аз няма да получа нищо — оплака се тя, когато играта приключи и Кики, както обикновено, остана с празни ръце.

— Един човек иска да се запознае с теб — каза Естел и я повлече през помещението към семейните маси, където седяха особено състоятелните дарители.

Кики се ужаси. Там стоеше Йоханес Талберг и разговаряше с млад мъж, който приличаше на студент и някак изглеждаше не на мястото си с тези джинси, изтъркана тениска и найлонова чанта през рамо. Приличаше на човек, който би направил челна стойка, за да се свърже с влиятелни хора.

— По-добре да не пречим — рече Кики.

Въпреки теста тя не беше сигурна дали Талберг би искал да поднови познанството си с нея.

— Намерих я — извика безмилостно Естел.

За изненада на Кики не Талберг, а именно младият мъж се приближи към тях.

— Виктор Линке, колеги сте — продължи Естел и отведе Талберг настрани.

Дизайнер. Разбира се. Беше го подушила.

Линке веднага мина на „ти“:

— Идваш като по поръчка. Писна ми от техните безкрайни истории за успехите им. Скука.

Кики не схващаше какво точно става.

— Знаеш ли какво спечелих от лотарията? — извика Линке.

Той бръкна в чантата си и извади от една кутия чашата, която беше част от порцелана, предоставен от Кики за томболата.

— Супер — извика Линке. — Класика. Защо на мен не може да ми хрумне нещо такова?

— В кое студио работиш? — попита го Кики.

— Аз не съм по дизайна, а по кафето — извика младият мъж.

— „Кафе на крак“ — сети се Кики. Нищо чудно, че й говореше на „ти“. Партньорите в „Кафе на крак“ по принцип се държаха свойски. — В кой отдел?

— Ръководя снабдяването с материали. Поръчвам тоалетна хартия, пластмасови чаши, салфетки. Такива неща.

— Звучи интересно.

Кики се огледа около себе си. Къде беше Макс? Предпочиташе да танцува, а не да разговаря за работа.

— Искаме да махнем пластмасата. Хубаво кафе, хубави отношения с партньорите. Хубава концепция за материали. Говорихме с Талберг. Но аз мисля, че той няма представа от какво се нуждае заведението ни.

Кики усети как краката й се подкосяват. Значи това беше Виктор Линке, единият от четирите звезди в логото на „Кафе на крак“. Всяка звезда беше за по един от основателите на фирмата, които като студенти бяха навлезли в кафеения бранш.

— Можеш ли да ни направиш подобен проект? — попита Линке.

Настъпи моментът. Беше като във футбола. Тя беше нападател. Още десет метра до вратата. Беше оставила всички защитници зад себе си. Останаха само тя и вратарят. Всичко, което трябваше да направи сега, беше да ритне и да вкара гол. Кики знаеше какво ще се случи. В следващата секунда Линке щеше да я покани на следващия ден в офиса му. А после щеше да добави, че без детегледачка няма да е достатъчно гъвкава. Сигурно беше грешка да настоява Макс да замине възможно най-бързо за Лондон, за да приключи следването си. Утре рано в шест и половина тръгваше евтиният евробус.

— Ела утре в офиса ми, там ще обсъдим всичко — каза Линке.

Идеше й да се хвърли на врата му. Сети се за Фалк. За просяка. И списъка. После най-спокойно извади една визитка.

— Обади ми се в студиото — рече тя на Линке. — Ще ти запишат час. До Нова година ще гледам да се освободя.

Януари. Така Кики щеше да има на разположение няколко седмици да потърси гледачка за Грета.

— Това е чак след три месеца — възнегодува потенциалният й клиент.

Кики искаше Фалк да се гордее с нея. Не биваше да допуска тактическа грешка. Трябваше да се овладее.

— Просто се обади. Сигурна съм, че ще намерим начин.

И после заложи всичко на една карта. Обърна се и се отдалечи. Коленете й бяха омекнали. Щеше ли да подейства? Не звучеше като просякиня. Така постъпваше човек, който предлага наистина ценна стока. С всяка стъпка, с която се отдалечаваше от Виктор Линке, нарастваше колебанието й дали това беше правилният начин. Сякаш мина цяла вечност, преди младият мъж да хукне след нея. С айфона си в ръка.

— Вторник, втори януари. Десет часа — извика той.

— Това можем и после да го уредим — каза Кики.

— А междувременно да поемеш друга поръчка. И дума да не става.

— Втори януари — кимна Кики. — В два следобед. Сутрин работя в студиото.

Това не беше вярно, но пък ясно показваше кой командва тук. Линке кимна. Някои хора твърдят, че не е важно да спечелиш. Тези хора явно никога не са удряли джакпота. Кики бе показала, че тя командва парада. Не Грета. Не Макс. Не Талберг. Тя беше шефът на малката си фирма. И беше горда с това.

Вдигна палец към Естел. Имаше среща. Имаше Грета. Имаше Макс. И картофи за цяла година. Какво можеше да иска повече?