Моника Пец
Седем дни сами (40)

40

Бяха изминали три дни, а Каролине още не бе предприела опити да направи признанието си. Историята на Ева с търсенето на баща й беше перфектен начин да се дистанцира от собствените си проблеми. Сега се удаваше благоприятна възможност. Естел и Ева бяха отишли до селото, Кики вървеше напред с групата. „Разходката на ума“ предоставяше идеален терен за разговор с Юдит.

Primum non noncere. Преди всичко не вреди. Каролине беше решила да следва принципа на Хипократ, окачен в кабинета на Филип. Как да поднесе новината на приятелката си, без да я нарани? Още преди Каролине да отвори дума, Юдит я нападна с гузната си съвест.

— Съжалявам, Каролине. Разбирам защо вчера реагирахте така. Заради Филип е. Веднъж развалила семейство, оставаш такава за цял живот.

— Не ти се сърдя, Юдит. Наистина не ти се сърдя.

— Можеш да ми го кажеш в очите, Каролине. Ще го понеса. Разбрах, че трябва да анализирам грешките си.

— Юдит, това е минало. Нещата се промениха…

Каролине не довърши. Приятелката й имаше собствено виждане за нещата. И собствена мисия.

— Трябва да се освободиш от негативните чувства, Каролине. Трябва да говориш за тях. Това облекчава.

— Вече нямам негативни чувства — опита се да се защити Каролине.

Юдит не реагира. Тя беше заета с усилията си да не настъпи дакела, който не можеше да оцени подобаващо една разходка на ума. Хиляди пъти предпочиташе да гони двете индийски патици, които оживено си бъбреха на опашката на групата. Валкюре с хронично лошото си настроение полагаше неимоверни усилия да дърпа дакела след себе си. А това, че Айзерман се оказаха и разбирачи по отглеждане на кучета и на драго сърце споделиха знанията си с нея („Трябва да научите животното, че вие сте този, който командва“), ни най-малко не подобряваше настроението й.

— Говоря сериозно — настояваше Каролине.

Но Юдит още не беше приключила със самобичуването си.

— Когато те посетих в двустайния ти апартамент и видях, че още не си го обзавела — оплака се тя, — се почувствах ужасно.

— Няколко голи крушки? Какво толкова?

— Сега не разбирам как се случи това с Филип — продължаваше Юдит. — Как можах да се забъркам в такава гнусотия.

Каролине преглътна:

— Ти беше в уязвимо състояние. А Филип…

Юдит не остави Каролине да се доизкаже.

— Трябваше да говоря с теб — подсмръкна тя. — Когато започна това отвратително нещо. Трябваше да ви кажа, че ми е трудно. А не просто да търся силно рамо.

— Всичко е наред, Юдит.

— Не, не е наред. Никога няма да си го простя.

— Не ти се сърдя. Вече не се сърдя и на Филип.

— Той отново си има друга — рече осведомено Юдит. — Така ми казаха. Бил е шута на онази Сиси. Той изневерява на всички. Този човек се държи като задник с нас. А ние идиотките не забелязваме.

Трябваше…

— Веднага престани, Юдит — изрева Каролине.

Дакелът реши, че се отнася за него, и ужасено заскимтя. Кики, която беше избързала напред и вървеше с Хаген Зайфритц, се обърна любопитно.

— Чуй ме най-после — продължи да крещи на Юдит Каролине. Беше много по-остра, отколкото възнамеряваше.

— Все още те боли — каза съчувствено Юдит. — И аз те разбирам. На твое място не бих понасяла такава като мен. — Очите й се напълниха със сълзи.

Кики се приближи. За щастие тя отскоро имаше навика да носи носни кърпички със себе си.

— Всичко наред ли е с вас?

Юдит поклати глава.

— Вие бяхте прави. На мен просто не може да ми се вярва. Толкова ми беше хубаво, когато Фалк ме държеше в обятията си. От месеци никой не ме беше прегръщал.

Каролине се чувстваше омаломощена. През изминалите месеци Юдит постоянно се опитваше да й докаже колко много държи на приятелството им. Току се появяваше неканена на вратата: с букет полски цветя, които била открила в един цветарски магазин, с остатъци от вегетарианска лазаня, с която не можела да се справи сама, с бутилка вино, която щяло да е жалко да изпие сама.

— Толкова съжалявам за всичко — хлипаше тя. — Толкова съжалявам, че не мога да съм по-добър човек.

Всеки път едно и също. Накрая все Каролине беше тази, която утешаваше Юдит. Въпреки цветята, храната и виното.

Каролине затаи дъх за още един опит, когато Беа обяви, че са стигнали официалния старт на разходката.

— Свалете обувките, свалете чорапите — нареждаше тя. — Ще разхождаме не само ума, но и краката си. Оттук нататък продължаваме боси.

Лицето на Юдит грейна отново:

— Стъпалата са свързани с органите. Това е като терапия на рефлексните зони на краката.

Каролине въздъхна. Имаше още път. Седемстотин метра по думите на Беа. Седемстотин метра, за да опита отново.