Моника Пец
Седем дни сами (62)

62

Последният ден разби последната възможност да се изясни на място в Ахенкирх какво наистина се е случило някога. Негативите на Емерих от кутията за обувки разбуниха духовете сред приятелките, а изгледите да получат най-обикновена ябълка беше повод за истинска еуфория. Графикът за петък включваше за единайсет часа магическата точка Край на постенето. Звучеше войнствено и многообещаващо. За първи път от шест дни насам те можеха отново да приемат твърда храна. Из трапезарията се носеше развълнувано бърборене.

— Иде ми да започна да тропам с приборите по масата, за да носят по-бързо — изстена Естел.

При това ставаше въпрос само за едно парченце плод, предвидено в менюто: никакво масло за мазане, никакъв марципанен пълнеж, никакви стафиди, никакви подправки, никаква топка сладолед за гарнитура.

— Ябълките са задушени при висока температура двайсет и пет минути — обясни Беа. — Това са ябълки „Гравенщайн“, собствено производство.

Никой не я чу. Жуженето напомняше група в детската градина четири минути преди пристигането на Дядо Коледа. Вратата на кухнята се отвори и в трапезарията нахлу ароматът на топли печени ябълки.

При мисълта за тези димящи плодове у Каролине изникваше представата за бебешки каши, десерт, даван в болницата, или диетична храна след зъболекар. Но сега леко съсухреният плод в чинията обещаваше рая на земята. Какво я интересуваха всички тези витамини, за които говореше Беа, лесно смилаеми въглехидрати и баластното вещество пектин? Кого го бе грижа за съдържанието на витамин С, калий или положителния ефект върху нивото на холестерола и чревната флора? Сладката пара издаваше истинска чувственост. Каролине разбра защо в митологията на ябълката се приписваше извънземна сила: любов, плодовитост, красота и неподозирана досега чувственост. И най-хубавото от всичко: тя трябваше да изяде това чудо на природата. С дръжката и семките. Напълно и изцяло. Това парче плод беше най-вкусното нещо, което Каролине отдавна не бе имала в чинията си.

— Помиришете, почувствайте я, опознайте ябълката, преди да направите първата хапка — съветваше ги Беа.

Тя гледаше възторжено грейналите лица. Юдит постоянно се отвръщаше от питащия й поглед.

За Каролине вече нищо не беше важно. Самата представа, че може да изяде топлия и ухаещ плод, я докарваше до състояние на най-голямо щастие. Тя гледаше съсредоточено ябълката, сякаш оценяваше стойността на изкусно шлифован диамант. Кората беше сбръчкана и на места напукана. От пукнатините излизаше бяла пяна. Въпреки обработката в печката все още се разпознаваше първоначалният цвят. Половината от кората беше наситено жълта, а другата половина слънцето бе оцветило в яркочервено. Колко небрежно постъпва човек с храната. На Каролине никога не й бе хрумвало, че един плод може да представлява цяло произведение на изкуството.

Тя си взе с показалец малко от пяната, която се оказа учудващо твърда. Киселият вкус избухна в устата й. Беше твърде силен. Кората поддаде на натиска на лъжицата. Навън потече червеникав сок и се събра в малка локва на дъното на чинията. Първата лъжица от златистия сок беше божествена. Сокът на ябълката се пенеше, образувайки малки мехурчета. Ябълковото парченце бавно се топеше между небцето и езика и разкриваше вкуса си. Сладкият сок изпълни устата й. Каролине откри, че кората и месестата част са с различен вкус. Колкото повече дълбаеше навътре, толкова по-хрупкава и студена ставаше месестата част. Всяка нова хапка откриваше неподозирано досега вкусово усещане. Беше истинско щастие.

— Учудващо твърда е на отхапване. После се появява нещо кисело. Благороден плод — каза възторжено Естел, която сравняваше усещането с дегустация на вино.

Юдит въздъхна блажено. Ева затвори очи. Дори Хаген Зайфритц, който през целия си живот бе държал на количеството и признаваше само шницели, които излизат от ръба на чинията, си вземаше съвсем малки хапки. Единствено Грета крякаше неудържимо. Всичко й се струваше прекалено бавно. За какво беше цялата тази официалност? Тези забавени движения? Тя си искаше ябълката. Сега. При това веднага.

Бебешкият рев достигаше бегло до Каролине. Не помнеше някога в живота си да се е наслаждавала на толкова ароматна ябълка. Най-хубавият плод след полузамразените мандарини, с които майка й я гощаваше, докато си правеха зимна разходка с шейна. Това беше вкусът на рая. Лъжица след лъжица тя се потапяше във вкусовото Ел Дорадо и в същото време разбираше, че с всяка следваща хапка се приближава все повече до нормалния си живот. Към удоволствието от забранения плод се прибавяше неизбежно усещането за край. Утре щяха да напуснат средновековния замък и да се върнат у дома. В живота си. Но кой е истинският им живот? За Кики? За нея? За Филип, който довечера щеше да остане на вечеря в замъка? За Ева и майка й? Толкова много въпроси без отговор.

— Нахраних се — въздъхна Ева.

Тя едва беше преполовила ябълката. Каролине се чувстваше по същия начин. След шест дни гладуване беше трудно да поемеш по-голямо количество. Особено ако имаш кутия за обувки, която чака да бъде преровена.

Ева стана първа. Юдит бързо я последва. Каролине се чудеше: дни наред Беа и Юдит бяха много близки. Сега Юдит мина покрай Беа, без да я поздрави.