Моника Пец
Седем дни сами (22)

22

Естел беше бясна на себе си. С придихателния си глас Беа Зенгер си бе проправила директен път към центровете на гнева й. Дали не се дължеше на отровата, която се разтваряше? Или на лошата карма на замъка? Естел буквално чуваше въздишките на девойката, която гледа през пъстрия кръстообразен прозорец с копнеж към долината. Тук човек не можеше да се надява на спасение. На телешки медальон пък още по-малко.

Тя топна унило малката лъжица в бульона. Беше очаквала повече от постенето. И получи повече. Супата, макар и безсолна, се оказа учудващо вкусна. Стопли сърцето й и пропъди гнева.

Какво можеше да направи Естел? Откъснатостта на замъка, тези тесни, старинни каменни стени, които я обгръщаха като в затвор, строгите правила, които валяха върху нея — усещаше се атмосферата на католически девически пансион. И както навремето, когато беше ученичка към манастира, у нея се обади бунтовническият дух. Като рефлекс от миналото. Аурата на средновековния замък я превърна в непокорно тринайсетгодишно момиче, което се бунтува срещу многобройните правила и саботира обществените мероприятия.

„Ще се молим за теб“, беше стандартното изказване на сестрите от манастира, когато малката Естел отново беше в нарушение. Времето, прекарано в манастирското училище, представляваше един безкраен низ от вина и наказание.

Кога пораства човек? Когато загърби травмите от детството? Когато си отвори собствена банкова сметка? Когато починат родителите му? Когато самият той има дете? Или порастването е нещо, което в днешно време не се усеща? Защото човек може да си позволи да бъде дете до дълбока старост, финансово и социално.

Естел въздъхна дълбоко. Усети нечия топла ръка върху своята. Ръката на Каролине. Един поглед беше достатъчен. Без много думи приятелката й знаеше какво става в душата на Естел. Този простичък жест й подейства добре. Тя вече не беше изолираната манастирска ученичка, която на всяка крачка среща спънки. Беше една от приятелките си. Заедно с тях имаше шанс да издържи. До достигане размер нула.